Тъжно ми е...

 ^
мдаааааааааааа, разкрита съм. какво да се прави, скука.........
ти пък фокси, вместо да ми обявиш война и да пуснеш кахърна тема, не се хващаш. язък.

Кахърна, некахърна- това ме е притеснило, това мисля, това съм написала и пуснала като тема. ТОВА е положението.
Мата, като ти е скучно и търсиш разнообразие- моля, има си други подфоруми къде-къде по- забавни.
Айде да ни оставиш да си кажем това, което имаме нужда да кажем. Пък ако ще да е патетично, сълзливо и сополиво. И не в твой стил. 
От иронични подмятания, скрити под "чувство за хумор" няма нужда.
 
И темата, да, беше провокирана от случилото се с Фусси. Но тъжно може да ни бъде и по други поводи, нали?

Ей ме, "хванах" ти се на въдицата. Ама малко късно ми се струва за "риболов" вече. Думите са казани, хората - наранени.
И като наивна риба ми се ще да вярвам, че думите ти към Фусси са искрени. А не масло в огъня.

Айде, със здраве, че вижте какво хубаво слънце е пекнало.
 

че да съм казала да не казвате...........ок си е. просто се чудя каква трагедия стана.......

мдам, ама мога да си ходя в каквито и подфоруми искам. интернет е публично пространство, както знаем. е, освен ако по-горестоящи не раздават БАНани.
чувството ми за хумор цъфти, а хуморът е нещото, което ни помага да живеем по-дълго и по-добре.
мисля, че прекалено много значение отдавате на историята. но пък хубава тема се заформи и аз намерих най-после любим филм.
айде със здраве, че навън кипи реалният живот.

Кое е нещото което ни кара да пишем и споделяме в този форум, а не го споделяме в къщи и сред приятели?
Защо го споделяме пред достатъчно много анонимни форумци?
Защо си разголваме душите?
И какво очакваме?


Пиша тук, защото нямам други близки, които да разбират нашата "ситуация". С една позната бяхме по едно и също време се сдобили с колички с поотраснали бебета, ама тя си имаше сложна легенда та за осиновяване не говореше.
За мен хората, с които споделям не са анонимни. Аз като последната наивница на света вярвам, че всеки е искрен и добронамерен.
Ей това за душата ... може би защото имам душа.
Да срещна хора с душа и сърце.

И тайничко се надявам, че летящите холандци, които влизат тук за латиносериал поне малко "да се светнат' какво е осиновяване и има ли то почва у нас, та децата ми да имат шанс да бъдат приети като нормални хора, а не всеки срещнат да гледа на тях като потенциално обременен психоаналитичен казус.
А какво ме вбеси в линка за другия подфорум /тогава бях далеч от клавиатурата си и не успях да се разпиша/ - ВБЕСИ МЕ "вълчата уста". Нищо не прочетох. Видях сред цитатите само това.
Я да си го кажа, че да ми олекне. Нарича се вродена цепнатина на мекото небце.
И точно ние - хората, които се опитват да променят обществените нагласи спрамо себе си - нераждалите да имат право да се наричат и чувстват майки, сме забравили да забележим, че собствените ни нагласи за дискриминация спрямо една друга група майки, за чиито деца става въпрос.

Та май за това са форумите. Да започне бавно и славно да порастваме, да се учим да забелязваме и зачитаме чувствата да другите. Всъщност да си позволим да допуснем, че другите изобщо имат право на чувства, каквито и да са те.

Вече не пиша имената на децата си, защото това е тяхната история и те сами ще решат дали да пишат имената си в пространството. Аз за моето реших. Бих искала те да не се срамуват от това да напишат името си. Да не се срамуват от факта, че майка им не ги е родила. Да имат шанса да живеят в общество, в което това да не е малка срамна тайна.
Аз не се срамувам, от това, че не мога да раждам деца, защото съм страхотна майка.

Много пъти се опитах да кажа нещо... и все се отказвах.

Но да поговорим за чувствата.
Хора, призоваващи към толерантност, веселяшки намекват във подфорум, списван от доста жени с репродуктивни проблеми, да си прегледат хормоните. Хора с фанелки на "нашия отбор".
Хора, засегнати от неразбирането на болката им от три жени на кръст, се обидиха дотолкова, че пожелаха отделен подфорум, често пишат, че те не са "деца на маргинали, циганки от катуна, извадени от гетото" и подобни. Хора с фанелки на "отбора", от който са и моите деца.

Защо Фуси е толкова обидена и аз не разбирам, защото само една жена я попита дали е дала съгласието си за цитиране на темата в сайта на осиновяване. И дотам приключи.

Но може пък, аз да съм нечувствителна към чувствата на Фуси.

Аз не съм обидена, засегната и наранена от никого в този форум.
Децата ми, ако можеха да четат, сигурно щяха да са. Е, някой ден ще се научат. И може би, ще пуснат тема: Тъжно ми е, че хора със сродна на моята болка, ме намират за човек второ качество.

Какво да се прави? Всички имат чувства, така е. Независимо, че нашите собствени ни парят най-осезателно.

Хубавото, е че чувствата ми израстват. И през ум не ми беше минавало, че децата ми носят болка в себе си. И то с какви мащаби.Може би моята обезумялост от щастие е допринесла. Аз се опиянявах от любовта си към тях, те гукаха и разцъфтяваха пред очите ми. Само безкрайна мъка ми стягаше сърцето, когато гледах дупчиците по крачетата от стари белези от инжекции, от много слабичкото телце на другия, от толкова ДРЕБНИ неща. Аз страдах и се оплитах в собстените си емоции, но наистина не разбирах, или не исках да разбера, че те носят много по-зловещи белези в душите си. Дали себе си се опитвах да убедя - не зная.
Първата ми среща с този форум ми донесе много тъга. Като попарена се чувствах. Не може да е неизлечима тъгата и болката. Това беше мисълта. Каква майка ще съм, ако позволя децата ми да страдат. Много време ми трябваше да проумея, че моята обич няма нищо общо с другото. Не зная кога успях да простя на себе си, че не съм стигнала по-рано до тях, че не съм аз точно тяхната родилка, че изобщо ми мина през ума да им кажа истината.
Много тъгувах, когато за първи път разбрах, че децата, искат да видят жената, която ги е родила. Страхувах се, че кръвта вода не става, а вярвам, че кръвта вода не става - те са ми братлета и трябва да е свята идеята, че са свързани. Защо щом аз искам да видя тази жена, те да не искат? И всъщност не е ли по-естествено да искат да я видят, отколкото да отричат съществуването й. Е, ама от това ми става тъжно. И ми е глупаво, че се натъжавам. Обаче пораствам, заедно с чувствата си.

За какво беше темата ,а какво стана

    Затормозяващо е , трудно ми е да чета такива постове. Чудя се, след като самите ние не можем да си кажем нещата без никакво шикалкавене, или говорене "по принцип" , как се надяваме, че някой ще погледне на нас като на здравомислещи и достойни хора 
    Моят живот е много пъстър.Факт е, че се сещам за осиновяването си предимно като влезна тук.Не го мисля това постоянно.Имам чувството, че при някои не е така, защо не ви срещам в никои други подфоруми?!
   

калина@, радвам се, че си върна кльомбата


E-e-e, Диваненце, недей така- всеки има свой стил на изказване. Всеки по различен начин усеща нещата. По различен начин ги изразява. А за някои неща е наистина трудно да се говори...понякога. Не бих казала, че това е критерий, по който останалите ни възприемат и в никакъв случай не е признак на нездравомислие. По-важното е, че говорим! А  кой както иска да ни възприема 


Защото е много възможно общото в историите ни, което ни кара да пишем в този подфорум и да се "срещаме" само тук, да е единственото, по което си приличаме. И понеже сме различни хора, с различни проблеми и различни интереси всеки търси своята "сцена", за да се "изяви" или ходи при различен "лекар" 

 

dudence , теб те разбрах мнооооого добре  Поста ми се цели в друг....сам ще се сети 


        Съзнавам обаче ,че не се изказах точно , за което моля ви да ми простите, ако съм ви засегнала  , не това беше целта ми!Навън е пролет, нека се порадваме на живота!

Точно си се изказала. Не си ме засегнала никак (мен де).
Казала си каквото си мислела. Това е. Имаш право.

И е пролет, и е слънчево, и е усмихнато... И кипи истинският живот. Толкова истински, колкото сме и ние- тук, или навън, в него!
 

И заедно да променят не просто живота си, а и отношението на обществото към осиновените и осиновяването.
Явно осиновяването и преживяванията на осиновените ще продължат да бъдат тема табу още дълго време в нашето общество.


Точно за това беше темата. Аз собствените си деца се уча да разбирам, и едва успявам да ги догоня, а какво очакваме от обществото. Когато бях кандидат-осиновител си мислех, че всичко, което са ми обяснявали съм разбрала. От деца разбирах, ама се оказа, че по-лесно "се разбира от чужди деца". Все си мисля, че точно ние, хората, които сме кръвно свързани с осиновяването сме хората, които можем да раздвижваме нагласата на обществиото.
Децата ми не са, не са били и никога няма да са втора ръка хора само и единствено поради факта, че ги донесе щъркела. Осиновяването не не срамна тайна. Затова си върнах кльмбата. Исках да запазя децата си от истината. Всъщност истината е тяхното оръжие и щит срещу глупостта, грубостта и дребнавото любопитство.
Само, че много трудничко извървях този път. А и колко ли още имам да вървя. Но успях да се изправя пред себе си и да съм искрена.
Ако не бяхте вие колко ли още щях да се лутам.
Пролетно да ви е!

аз съм много благодарна на всички тук. е, в двата подфорума де. и осиновени и осиновители. каквото и да е ставало, каквито и реплики да са се разменяли.

защото в крайна сметка най-вече ме интересува моето дете. и не, че съм се научила какво трябва да правя, но се научих какво не трябва да правя.

тъжно ми стана и се намесих, заради едно изказване, което просто не отговаряше на истината. и не заради себе си, а заради близки хора. иначе даже избягвам да чета тук засега, камо ли да пиша. и ми стана тъжно, защото не виждам смисъл да се дразним взаимно.
затова и беше това отделяне, все пак.

никъде в подфорума на осиновителите няма подмятания за този подфорум, нито пък за списващите в него. големи жени сме.........нека да се държим като такива.

фуси не е била нападана, а само питана. и дотам спряха нещата. не е вече моя работа да търся и питам. мнението си го казах. и то напълно откровено. в тази тема.

което за едни е морално и легитимно, за други не е. мисля, че засегнатите би трябвало да се изяснят помежду, ако искат де........
останалите сме кияци и е време да спрем да бъдем нечии адвокати и защитници.

колкото до осиновяването. не знам дали мисля непрекъснато за него. може би в подсъзнанието си съм негов роб, знам ли.
основно пиша при немските мами, тук вече само наминавам. местожителството си казва своето........... за добро или лошо.

участвам активно в немски форум  за осиновяване, но още не мога да се впиша. смятат ме за човек, който има архаични представи и е прекалено сантиментален на болката се гледа трезво и най-вече се търси бърза възможност за канализирането и частичното и преодоляване.
какво да се прави, практична нация.
за споменатите от Дарзамен изказвания хич няма да отварям дума. тя е за мен един от най-ценните хора в живота ми, но и насън не бих посмяла да и ставам адвокат и защитник, защото прекалено много я уважавам.

в този ред на мисли, ще замоля изразите като наши отбори, ваши фанелки и съседни нам подфоруми, споменати с лошо, да бъдат избягвани. не е здравословно и не носи никому полза, както бързо си пролича.
можех да пиша и в хайд парк и да си плювкам пред себе си, но избрах да е тук, защото го считам за по-лоялно.

съжалявам, ако съм обидила някого, не ми е било цел. хубаво е да спазваме някакви правила и да не се плюем взаимно и индиректно. поне не в общото пространство.  не води до нищо добро.

наслаждавайте се на пролетта, пък дано лятото да дойде скоро.

            Е това е, толкова пъти съм се опитвала да го кажа, браво,как го побра в едно изречение!!! 


             matakosmata , това вече е друго, няма причина да не уважа ясно изказано мнение

квинтесенцията, поне за мен, е.
всичко отминава..........даже и болката. отнасяме я някой ден със себе си.

въпросът е каква е ползата от всичко. и ако целият подфорум осиновени и този осиновители помогне само на едно дете да го боли по-малко, значи са били много полезни.
надявам се децата ни един ден да се гордеят с нас. с всички нас.

хайде, че ме изби на философия, клишета и лозунги ..........бъдете здрави и спокойни. желая го на всички от сърце.