.::. Участвайте в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт-Аристон .::.

   "Изкуството да бъдеш майка" - каква хубава и необятна тема - ще пиша по нея! А така ми се иска да разкажа за "Чудото да създадеш живот!"..., но за съжаление нямам опит за това, а май вече и мечти ...Уморих се, но ще си почина и Пак ще почна! Та нали 19 години правя все това, дано съм се научила вече да умирам и да се изправям отново и отново с онази странна, неразбрана, но ГОЛЯМА моя женска, човешка Надежда...



     Студентска любов, романтика и мечти за четири деца. И едно ще си вземем, за да дарим с всичката любов на света. Да. Успяхме само с последното. Години наред ходене по мъките: изследвания, лечения-традиционни, не традиционни, шантави, всякакви, санаториуми, билки, баби, църкви, манастири, всичко! Безкрайни опити, неуспешни опити, трудни битки, тежка война! Нечовешка мъка, нереална болка, много тъга...и още надежда..., и ... вяра! Странно нещо е човекът, откъде тази сила в надиграването със съдбата?



    Но ето че ми се случи  и на мен - да стана майка, /макар и по нетрадиционен начин/ и  то точно на Осми март, ирония ли е това? Не ме интересува. Всъщност нищо вече не ме интересува, освен това, че имам най-прекрасното дете на света! Не случайно дойде в дома ни с името БожиДар. Това малко сладко човече, стопи и обезсмисли всичките тежки години преди, то без да знае как и без да подозира дори, ме направи нов човек - силна, уверена, горда, добра! Благодаря ти, Господи, че мe дари да позная щастието!  Никога няма да забравя първия път, когато моето дете  ме гушна - аз го приспивам, а той стана от кошарката, хвана с две ръце лицето ми и ме целуна...защо плаках?... Първият път, когато ми каза "Мамо"- тези четири звука, за които мечтаех цяла вечност... Това ангелче ми показа романтиката на майчинството, удовлетвореността от  грижите и сладката умора вечер. Показа ми, че да си майка е най-хубавото и истинско нещо, което може и ТРЯБВА да се случи на всяка жена! То няма нищо общо с останалите възприятия, усещания и чувства! То изпълва душата до безтегловност от щастие- и в това е смисълът ни - на нас, и на живота ни.. Всъщност майчинството е всичко, то ме прави Жива! И силна-изправям се и почвам  отначало - в момента се готвя за нов опит, в който да претворя чудото да създадеш живот! Аз вярвам в чудеса. Толкова го искам, че цялата Вселена ще ми помогне да се случи! СКОРО!

    Благодаря ви, че помолихте душата ми за изповед! Много се страхувах историята ми да не е тъжна, дано съм успяла ... и в това!

Ние успяхме, пожелавам го на всички!!!

Омъжих се късно- семейството не беше дотогава след приоритетите ми. Пък и мислех, че  най-лесното на света е  да създадеш дете. Забременях бързо. Месец след това, обаче, направих спонтанен аборт. Успокоиха ме, че често се случва, че съм здрава и пак почнахме да правим опити за бебе.
На втория месец отново бях бременна. Всичко вървеше добре и изведнъж- в третия месец се оказа, че бебето няма пулс. Отново кюртаж, душевна болка, самота.
Затворих се в себе си- не ядях, не спях. Регистрирах се във всички форуми в Интернет, запознах се с момичета с подобни проблеми. Колкото и да ме уверяваха лекарите, че съм здрава, сама тръгнах по изследвания. Обикаляхме- градове, лекари, лаборатории...
Няма да говоря за некоректните специалисти, които като “чакали, надушили мършата”, ни изцеждаха до стотинка.
Накрая попаднахме на хора, които ни посъветваха и си направихме необходимите изследвания. Оказа се, че съм генетично предразположена към тромбофилия. Насочиха ни към КИРМ- Плевен. Още изследвания, но вече се заговори и за адекватно лечение.
Двете чертички видяхме на втория месец, след като започнахме опитите. Не знаех да се радвам или да плача. Веднаха почнах инжекции фраксипарин. Всеки Божи ден- по една в корема. Отделно хапчета прогестерон, витамини и аспирин протект вечер. Нещата потръгнаха. И изведнъж в 6г.с. прокървих. Отново се върнаха кошмарите от предишните неуспехи. Отидох при гинеколожката си. Изписа ми куп лекарства и ме прати да лежа. Стоях си у дома, плачех и не смеех да отида до тоалетната и да погледна бельото си. Само се молех. Този път Господ да е милостив. Молитвата ми бе чута. Кървенето спря. Тръгнахме за Плевен- за вливане на имуновенин, етап от лечението. Пак страхове, пак притеснения. И така- първите три месеца. Отделно пътувахме и до София, за да ме наблюдава една от най-добрите специалисти рискова бременност.
Не мога да ви опиша щастието си на първия преглед в 13 г.с. Лекарката ме гледаше на видеозон. И мълчеше. Помислих си: “Отново ще чуя присъдата.”. Едва-едва попитах: “Само ми кажете има ли бебчето пулс?” Тя нищо не каза. Изведнъж в залата се чу отчетливо туптене. “Това е сърчицето на вашето бебе, чувате ли колко силно бие?”. Плачехме- аз и съпругът ми.
В притеснения и страхове минаваха седмиците, после месеците. Непрекъснато четях и се информирах. Търсех по няколко мнения на специалисти при всеки възникнал проблем. Станах спец, знаех кое изследване кога и къде се прави. Направих всичко необходимо, макар да ме уверяваха, че е излишно.
Един ден усетих леко пърхане, като присвиване в корема си. Не смеех да помисля дори. Веднага се обадих на гинеколожката си. Отидох на преглед. Оказа се, че бебчо вече мърда и това са първите му опити да ми каже, че е там. С всеки ден мърдането ставаше все по-осезаемо. От страх не смеехме да се радваме. У дома не се споменаваше думата бременна, съпругът ми не докосна корема ми. Една сутрин само ме попита дали бебчо рита, защото през нощта е усетил корема ми, опрян о гърба му.
Най-човешки като всички семейства, чакащи дете, се чувствахме на прегледите в София. Когато започнахме да виждаме движенията на големия екран на видеозона. А как се смяхме, когато бебка /вече знаехме, че ще е девойка/, махаше с ръчичка и се прозяваше!
Нашите познати, чакащи деца,  крояха планове за обзавеждане на детски стая и умуваха за имена, ние се молехме всичко да приключи успешно.
И пак притеснения. В 7 месец възникнаха опасения у лекарите, че може би съм развила гестационен диабет. Пак страхове, изследвания, докато се разбере, че всичко е нормално.
Влязох в 9-ти месец. Знаеше се от самото начало, че ще раждам със секцио. Избрахме клиниката, насрочихме дата за секциото.
Денят беше слънчев и горещ. Влязох в операционната, шегувахме се с лекарите. В ума ми само бяха тоновете на бебока, които чувах преди това в предродилна зала. Поставиха ми упойка. Попитах колко е часа и това беше последната ми мисъл. Очите ми се затвориха.
Събудих се в стаята. Акушерката държеше в ръце детенцето ми и каза :”Запознайте се- това е дъщеричката ти. Можеш да я целунеш.” Погледнах я- малка, бяла, съвършена. Превъзмогнах болките, надигнах се  и целунах най-нежната бузка на света. Подадох й пръста си- тя го стисна силно...
Ето- вече 9 месеца оттогава. Девет от най-щастливите месеци в живота ни. Маги е нашето слънчице, тя огрява дните ни. И макар често да се връщам в мислите си към пътя, който извървяхме, към безсънните нощи  и кошмарите, към лечението- синините по корема и бучиците, към страховете дали изследванията ще са наред, ще ви кажа- ако днес, знаейки какво ми предстои, трябва да мина отново през всичко това, само и само, за да имам Маги, не бих се замислила и за миг! Пак бих се подложила, защото детенцето ми е целия ми свят, моята радост и любов!
Не чух първия плач на рожбата си, не успях да я гушна веднага, щом се роди. Но помъдрях и разбрах, че животът на човек става пълен, когато Господ го дари с дете.

Завряна в някой ъгъл,
и скрита между четири стени,
това търпя заради тебе,
за да мога само да те осигуря!

Освен че аз живот ти дадох,
аз искам бъдеще да ти осигуря!
А в днешно време не е никак лесно,
и трудно е да го направя аз!

От вилица,лъжица,почнах,
и стигнах само до среда!
Пералнята я искам,
за да допълня тази празнота!

 

     
  Като дете по Татово време живеех безгрижно в китно градче. Заедно с комшиите споделяхме делници и празници, като едно голямо семейство.
  Пораснах и отидох да се до изуча в близкия град, живописно разположен на брега на морето. Комбинацията от морски бриз и младостта на годините ми, помогнаха да изпитам истинска романтична любов.
  Обичах безразсъдно приятеля си и решихме да се оженим, защото завършвахме обучението си, пък и детето в утробата ми трябваше да си има майка и татко. Напълно законно и пълноценно влязохме в нашето общество, като семейна двойка с очакване да се превърнем съвсем скоро в семейна тройка. Така и стана.
  Обичах мъжа си, но давах безрезервно всичко за бебето. То се смееше със синьозелените си очи през деня и безутешно ревеше през нощта. Явно и то ме обичаше и искаше да бъдем денонощно заедно.
  Между другото успявахме някак си да съществуваме на материално ниво. Знаете обаче, че жената обича както да получава, така и да дарява любов. И ето, че още едно красиво същество, също от мъжки пол, украси семейното огнище. То беше тихо и кротко. Пиеше спокойно сухото си мляко и се подготвяше за голямата сцена на живота. Само дрезгавият му гласец издаваше скритите му намерения. Може да се каже, че обичах мъжа си, но давах всичко за тези две мили, малки същества.
  Не знам дали майчинското чувство е вродено или се придобива.  Не знам дали да бъдеш майка е изкуство или е съвкупност от постоянен труд, страшно търпение, мечти и безрезервна вяра.
  Все още не бях напълно удовлетворена в себе си. Всичко изглеждаше прекалено стандартно и от там малко скучно. Мъжът ми с последни сили ( умствени) се опитваше да ме вразуми. Предлагаше да спрем с размножаването и да се заемем само с отглеждането на децата в семейството. Избрахме компромисен вариант. Взехме си дете на приемна грижа. С него дойде и благословията - купихме си апартамент. Злите езици говорят, че той е повече собственост на банката отколкото наш, но аз не им вярвам.
  Сега трите ни децата учат в елитно, основно училище. Но от време на време, когато
домакинствам  или ги подготвям за училище ми става някак пусто в душата. Затова и помагам на млади, неопитни майки в отглеждането на децата им. Когато те са на работа, пият поредното си кафе или се разхождат на воля, аз сменят памперси, храня и разхождам бъдещите им наследници.
  Това не е изкуство, това е просто съдба!

Изкуството да бъдеш майка
от Александра Борисова

  Само тази страничка да дочета и заспивам. С върховно усилие стигам до края, очите ми се затварят, почти се унасям вече.....стоп- не съм си взела “наркотика” днес. Време е. Татко ни е на работа и “лечителките” спят при мен. Изправям се и е време за терапия- просто си седя притихнала и ги гледам. “Няма по- красиво нещо от спящите ти деца”- така ми каза някой някъде. “Малчо” се усмихва насън- отново й е хрумнала идейка, която да ни изправи косите. “Професорката” е малко неспокойна и се върти- поредният сложен житейски въпрос се върти в малката й главица и се чудя кога ли ще го зададе- всъщност знам- когато стигне в размислите си до “задънена улица” и й трябва “помощ от приятел”(мама или татко за предпочитане). Мои мънички сбъднати мечти, няма думи на земята които да опишат чувствата и преклонението ми към вас. Знам, че не е далече времето когато, щом тати е на работа аз ще спя сама, затова сега “грабя” с пълни шепи от тези вълшебни моменти. Изкуство ли е това да бъдеш майка? За да си добър в едно изкуство трябва да имаш добър учител и много да се упражняваш. За първото се погрижи моята мама, а за второто се грижите вие ежедневно- сигурно затова се справям. А щом има изкуство, трябва да има конкурси и награди. Рафта ми с наградите е препълнен- чакайте да им хвърля един поглед: това ми е снимката от видеозона на Янчето (както обикновено тя е обърнала гръб на света осъществявайки някакви собствени изследвания)- само гръбчето й се вижда- съвършенно наредени перлички, като герданче; а ето я и Райчето- маха ни с ръчичка и прави поредното салто в корема на мама; а това пък са ми много мили наградки- първите думи и на двете – “МАМА”; тук ми е и любимата поза за сън на Яна- върху мен; ей щях да пропусна първият Осми март в детската градина с онова сладко “Благодаря ти, мамо!” и картичките с детска ръчичка..........рафта продължава да се пълни всеки ден. Един ден ще ми остане достатъчно време да си го гледам и подреждам. Днес не- днес продължавам да трупам. Хей, вие двете обещайте ми че няма да бързате да пораствате! А аз ще обещая, че винаги, ама абсолютно винаги ще имам време да подредим отново (за 40 път) онези пъзели, да се крием под одеалото като в къща, да бъркаме заедно сладкиши и да облизваме “вилките” на миксера, да отговарям търпеливо на всички “защо?”, да ви обичам безкрайно.......всички онези неща, заради които един ден след години, държейки на свой ред в обятията си малкото “вързопче” да кажете “Благодаря ти и те обичам мамо!”
  Обичам ви мои малки прелестни феи, държателки на сърцето и мечтите ми, мои учителки и ученици, най- висш шедьовър на изкуството да бъдеш ЖЕНА!     
 

А може ли Чудото да бъдеш майка?
Аз не съм преживяла океан от емоции по време на бременност и раждане, но мога с няколко думи да опиша чувствата си след осиновяването на моята прекрасна дъщеря:

[/color]

Чудо е да усетя онова чувство ,когато вътре в мен расте живот.
Чудо е да усетя малките ритничета.
Чудо е да чуя първия плач на рожбата си,въпреки болката в онзи момент.
Чудо ,защото болката мога да опиша с думи,знам че я имаше,но нея забравих точно в онзи момент,когато видях лицето и.
После животът ми се преобърна.
Забравих чудото на раждането и.
Мечтаех за чудо,за да оживее.
Дни наред се молех да стане чудото,но то все не ставаше.
Бях сама вкъщи,далеч от детето си и отново чаках чудо.
Тя оцеля,но аз пак се молех за чудо-тя да оздравее.
Години наред се борех.
Молех се,търсех и се надявах все някога да стане чудо.
Сега знам.
Чудо е ,че тя е до мен.
Не е здрава.
Дори не е като другите.
Но тя е моето дете и е чудо ,колко много любов има в очите и,в усмивката и.
Изкуството да бъда нейна майка е моето чудо.
Изкуство е да зная и да мога да се грижа за нея.
Изкуство е да мога да понасям ударите на съдбата.
Изкуство ,което още уча и ще уча цял живот.
Но тя е моя,тя е до мен,всъщност тя е моето чудо.
Взаимната ни обич е безкрайна ,а нея не бих нарекла нито чудо,нито изкуство.
Това е нещо много повече.
Нещо,което само една истинска майка може да усети.

Чудото да създадеш живот

Пулсиращата частица живот в мен ... размисли на една бъдеща майка!

“В очакване на раждането на частицата от мен” -

"Чудото на моя живот”

    От мрака и пустотата обзели дните ми изгря светлината на щастието. Светлината извираща от малкото зрънце поникнало в утробата ми. То е част от мен, едно цяло с моята същност, продължение на всичките ми мечти, копнежи, на живота ми, основание и надежда за безсмъртието на душата ми.

      Обичам го още преди да се е родило, още от вечността, и изпълнена с любов, очакване, нетърпение, страх, в плен на бушуващата буря от страсти в тялото ми броя секундите, миговете, минутите до нашата среща. Срещата закодирана в битието на съдбата ми.

     Целият ми живот до сега сякаш е бил подготовка за срещата с моето неродено все още дете. В този момент усещам, че няма нищо по-важно, по-ценно и истинско от чудото, което ще ми се случи - “ чудото на моя живот”- да докосна малкото беззащитно същество сгушило се в мен.

    Гледам снимките от ехографа и наблюдавам как от мъничка точица детето ми еволюира, расте, започва да пулсира със свое собствено сърчице, лудия растеж на клетките му жадни за живот ме удивлява и оставя без дъх. Вече виждам очертанията на главичката му, оченце, краче, ръчички, сладко малко закръглено коремче, то играе, лудува, дори веднъж бе застанало на главата си. Да, бяхме отишли на доктор да го разгледат дали всичко е наред и то да застане на главата си, докторката казва: - “Вашето дете си стои на главата”, а аз уплашено - “Това нормално ли е”? Баща му се засмя и каза “- Ще става цирков артист”, а аз си помислих - “започва се с маймунджeлъците”... Сладки, мили спомени, които съзнавам са само началото от хилядите незабравими мигове с детето ни.

      Напоследък чета за “пренаталното възпитание” на детето още преди да се е родило, в утробата на майката и колко важно е за бъдещия живот на детето според учените. Реших заедно с малкото вътре в мен да слушаме най-хубавата музика, да четем най-красивите приказки, стихове, да мечтаем... за шума на морските вълни, крясъка на чайките, слънцето, залеза, величието на планините, кристално чистите извори...да му разказвам за света преди да го е видяло още, да го подготвя за красотата на нашия свят, и да го уверя, че на вън го очакват безброй красиви неща, които му предстои да опознае само.

      Вярвам, че е много важно да му покажа още сега красототата макар и през моите очи, спомени, образи, да му вдъхна вяра в доброто, умение да открива красотата, да му покажа, че света, който го очаква е преди всичко красив, добронамерен и, че му предстои най-голямото приключение наречено “живот” в което аз винаги ще бъда до него и ще му помагам да открива светлината и красотата дори и в най-дълбокия мрак... 

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА ме сполетя два пъти.За първи път на 01.12.2006г.родих момиченце на име Саманта.Въпреки болките и умората която чувствах аз намерих сили да я целуна.После съм заспала.Тогава сънувах пеперуди.За първи път в живота си сънувам пеперуди,най-красивите пеперуди.     Когато ми се усмихна за първи път аз плаках,когато ми каза МАМО за първи път аз пак плаках.И тогава реших , че искам да изплача тези сълзи още веднъж!
На 28.12.2008г.Господ ме дари с още едно слънце в моят живот.Синът  ми ПРЕСИЯН.                      Много ме беше страх как "каката" ще възприеме бебето.Но нямаше от какво да се страхувам.Тя много го обича и му се радва много , даже се опитва да му сменя памперса.                              Когато Преси ми се усмихна за първи път, аз пак плаках.ДА-ТОВА СА СЪЛЗИ НА МАЙКА.               Сега ,когато пиша тези редове те двамата спят."Каката" го е прегърнала,а той се усмихва на сън.Толкова са хубави!!!Защото са си мои!    Така мисли всяка майка за децата си.      Усмивката на детето ти и пламъка в очичките му не може да се замени с нищо.Те ме правят по-мъдра,отговорна,поопичана от всякога.    Затова пожелавам на всяка жена да изпита МАГИЯТА  ДА БЪДЕ МАЙКА!!!!!!!   САМО ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРЕ КАКВО Е ДА НОСИ ИМЕТО ЖЕНА И САМО ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРЕ КАКВО Е ДА ТИ СЕ "СТОВАРИ"ЦЯЛОТО ЩАСТИЕ  НА СВЕТА

Чудото да създадеш живот

Ето и моята история:
Юли 2005 г. – Приятелят ми една сутрин казва „Съкровище, хайде да се оженим”, при което аз невярваща отговарям „Да бе, да”. След уточнение, че става дума за сериозно предложение, изпадам в еуфория, щастлива и доволна съм  Подписваме се в ритуалната зала след 2 седмици само с кумувете ни и родителите.
Септември 2005г. – Най-хубавата сватба  /според нас, разбира се/, като си спомням, още се усмихвам, дори и сега докато пиша 
През следващите 2 месеца аз искам вече да си имаме бебенце, но съпруга ми още не иска. През декември започваме да бебеправим  . Следват три месеца на разочарование, започвам да се притеснявам, че нещо не е наред, въпреки че ми е ясно, че няма повод за притеснение. Идва 1 март, връзваме си мартенички, а аз на всяка мартеничка си пожелавам – „Нека да си имаме бебче”. Чакам датата на цикъла, като се надявам да няма такъв. Имам изпити, чета за тях и съм в отпуска от работата.

Дойде датата на цикъла – 03.03.2005г. и отмина, не смея да кажа нищо на съпруга си. Той решава, че ще пътува при свекърва ми, но аз оставам в София, за да чета за изпита ми, който е на 6 март. В събота сутринта не издържам да чакам  повече и си купувам тест за бременност, правя го вкъщи и със часовник в ръката чакам да отминат определените минути. И ето, че се появява втора бледа чертичка. Усмихвам се, ще си имаме бебе  В неделя излизам и купувам втори тест, пак положителен. Супер! Съпруга ми ще се прибира вечерта, пак излязох, напазарувах, прибрах се и сготвих. Вечерта украсих красиво масата, вечеряхме, но все още нищо не му казвам. Когато приключихме с вечерята му подарих положителния тест с картичка. Успя само да каже „Ще си имаме бебе!”
Изпита ми на 6 март мина успешно, бях си още един ден в къщи и се върнах на работа на 8 март. Щастлива и доволна, мислех си как ли ще съобщя новината на шефката си, макар че осъзнавах, че още е много рано. Първо трябваше да известим роднините, но и за тях беше рано. С тези мисли се изниза първия ми работен ден, и дойде 9 март. Сутринта се заредих с айран, за да имам нещо за пийване за през деня. Към 9 часа посетих тоалетната и о, ужас, кръв. Изпаднах в шок, разтреперих се, плачейки по телефона звъннах на съпруга ми, чудех се какво да казвам на шефката ми, пълно отчаяние. Съпруга ми дойде за по-малко от 20 минути от другия край на града в задръстванията, с работни дрехи, притеснен и страшно сериозен. Казах, че не ми е добре и си тръгнахме. Отидохме веднага при гинеколог, който потвърди бременност, каза че според него няма повод за кървенето, въпреки това ми сложи инжекция прегнил, даде ми болничен и каза повече да лежа. След 2-3 дни да отида пак. Не устисках обаче толкова и още на другата вечер му звъннах, почти плачеща, че кървенето се е засилило, каза че ще ме изчака, да отивам бързо. Видя че плодното сачке е пораснало и ми сложи втора инжекция.

Междувременно звъннах и на джи пи-то, обясних ситуацията, но тя ми каза, че при такава ранна бременност никой доктор няма да ме регистрира, съответно не ми даде направление и каза да ходя при този гинеколог, както да сега. След една седмица, пак се чувам с джи пи-то, казвам и че все още съм с кървене, страх ме е и моля да ми даде направление за гинеколог. Тя се съгласява и бързо отивам за направление. Праща ме при гинеколожката в поликлиниката, която на ехографа вижда отлепване на плодния сак, причината за кървенето. Плача... Мъчно и тъжно ми е... Докторката казва, че съм за приемане в болница, но при страхотиите, които са там, предпочита да си остана в къщи, със ставане само за ядене и тоалетна. Изписва ми един куп лекарства. Казва да отида в края на месеца за преглед, ако до тогава всичко е наред.

Обещавам да спазвам режима и се прибирам в къщи. Лежа нон-стоп, съпруга ми ходи на работа, след работа пере, простира, чисти, мие чинии, готви, изобщо всичко каквото трябва да се свърши в една къща. Не издържа на напрежението и се разболява. Лежи при мен в къщи, няма глас, няма сили за нищо, страх ме е да не ме зарази ако е вирус. Мнооого бавно се оправя, но все пак се оправя и тръгва пак на работа. Междувременно сме съобщили на родителите за бебето, няма как да оправдая факта, че не съм  на работа. Майка ми пристига за няколко дни, чисти, готви няколко манджи и зарежда в хладилника да имаме да седмица напред. А аз лежа ли лежа, повръщам каквото хапна, и се радвам, защото знам, че бебо е където трябва. Лека, полека кървенето спря. Дойде края на месеца и аз със страх отивам при гинеколожката. На прегледа всичко е наред, сърчицето тупти, продължавам с лекарствата, ще ми дават болничен за 30 дни, после пак и пак, и пак ...

Малко съм по-спокойна, но ... само до Великден, не мога да пътувам и оставаме в София, пак прокървявам, ужас, в първия работен ден след Великден тичам при гинеколожката, всичко е наред, бебо расте. Пак лежане, страх ме е да ставам дори до тоалетна, страх ме е от всичко.
До следващата консултация всичко е отминало, повръщането и гаденето полека-лека спират, не мога да се зарадвам, все съм на тръни, Коремчето ми е леко пораснало, по-скоро съм като преяла  Започвам да усещам странни движения, дали това е бебо, или не ...  С времето разбрах, че това наистина е бебо, с нетърпение чаках да го усетя, притеснявах се като не мърдаше, на консултациите с ехограф  разпитвах постоянно – добре ли е, отговоря ли си на седмиците и т.н. Въпреки че на пръв поглед всичко беше наред все още не можех да се зарадвам като хората, така отминаха следващите месеци, бавно, много бавно и мъчително за мен, въпреки че нямах проблеми.

Когато влязох в деветия месец, се поуспокоих малко, реших че дори и да тръгне бебо да се ражда, вече е готов за това. Корема ми беше станал огромен, въпреки това не ми тежеше, разхождах се постоянно, бях щастлива. Термина ми беше 10.11.2006г. На 02.11. си уговорих среща за другия ден с няколко приятелки за кафе, като на майтап им казах,  ако не дойда нека да не се сърдят  Прибрах се, сготвих, вечерях ме и към 10 часа вечерта се ориентирахме да си лягаме, съпруга ми отиде в другата стая, понеже искаше да спи, а аз реших да погледам ТВ. Към 10 и нещо ме заболя корема, реших че сме яли нещо поразвалено, беше ми неприятно, че точно сега може да ме хване разтройство, след известно време започнах да усещам и по-различни болки, странни... Помислих си „Дали пък бебо няма да иска да излиза вече”. Легнах си, но болката се повтаряше пак и пак, и пак. Към 1 часа събудих съпруга ми, казах му, че може би ще раждам, там ми се усмихна, каза ми „Пий но-шпа и лягай”. Като уж продължи да спи. След час и нещо дойде при мен, видя че работата няма май да се разминава. Говорихме се разни неща, в 4 часа ме прати в банята, а той отиде да позатопли колата, навън беше паднал първия сняг и беше доста студено. Така към 5.30 часа бяхме в болницата – 1 АГ”Света София”. Последваха стандартните процедури, установиха 4 см разкритие, след което пратиха съпруга ми да си ходи вкъщи, защото нямало бързо да стане работата. А мен заведоха  в предродилна зала, сложиха ми колана и се почна лежането. Спрях да си усещам контракциите, мислех си че ще ме пратят обратно вкъщи, но не би. Към 7.50 минути след поредния преглед ми изтекоха водите, звъннах на съпруга ми да тръгва за болницата и че скоро май ще се ражда бебо. След това ми сложиха система окситоцин и нещата се развиха много бързо, болките са засилиха много, зачестиха. Така в 9.20 часа на 03.11.2006 г. се роди Александър – беше целия син, с увъртяна пъпна връв около вратлето и с едната ръчичка на главичката. Сложиха номерчета на ръцете и на двамата, след час щастливия татко дойде да ни види с бебо, започнаха да валят обаждания и честитки, много мили моменти от престоя ни в болницата. След няколко часа ми донесоха бебо, който си спеше кротко в креватчето. Таткото идваше да ни вижда по няколко пъти на ден. След третия ден ни прибра - мен и нашето малко/ГОЛЯМО/  ЧУДО в къщи, където ни чакаха бабите и дядовците. И заживели щастливи и доволни!

Благодаря, че ме изчетохте!

Изкуството да бъдеш майка

На Диана

Ти си толкова мъничка,
нямаш метър дори.
Имаш нежни пръстенца
и зелени очи.
Викаш толкова силно,
че ушите ми писват.
Лееш сълзи обилно,
ако нещо поискаш
и в уплаха и шемет
аз за миг не разбирам
точно в кой ли предмет
тез очички се взират.
Исках да съм перфектна,
най-добрата от всички.
Мислех, че ще е лесно
да ми даваш ръчичка,
да си много послушна
да спортуваш, да учиш.
Но сега щом те гушна,
щом пръстенце засмучеш
въобще не е важно
дали с всичко се справяш,
дали ползваш гърнето,
дали думички казваш.
Има само значение,
че в този миг, в този ден,
мое чудно творение,
аз имам теб, а ти имаш мен. 

Чудото да създадеш живот
Моят живот започна отначало когато на 22.04.2207г. срещнах най-милия и грижовен мъж в моя живот. Още от първата ни среща усетих спокойствието и сигурността от които имах нужда, чувсвах се много щастлива и не можех да повярвам, че и аз срещнах мъжа с когото да искам да прекарам живота си. Желанието ми да имаме дете се увеличаваше с всеки изминал ден, но на него нищо не казвах защото не исках да насилвам нещата, по-добре когато се почувства готов тогава. И в един ноемврийски ден той ме попита " Искаш ли да си имаме бебче". Имахме късмет и точно преди Коледа разбрах, че съм бременна. След като видяхме двете чертички на теста за нас започна най-великото нещо на света - очакването за появата на новия живот. Всеки ден все повече чувсвах малкото човече в себе си и нямах търпение всеки месец да дойде деня за консултация за да го видя на ехографа и да ми кажат че всичко е наред. Ествествено имах притесненията на всяка бременна жена дали всичко е както трябва дали лекаря не пропуска нещо, дали изследвания са наред и толкова страшния за всяка раждаща за първи път жена момент на самото раждане. Но въпреки всички притеснения се чувствах спокойна и уверена в себе си защото получавах грижите, спокойствието и любовта на съпруга ми. Изживявахме всичко заедно и с нетърпение очаквахме момента на появата на малката ни принцеса. В седмия месец имап проблеми с кръвното и остатъкя от бременноста го изкарах на легло вкъщи и притеснения да не навреди това на бебето. За щастие всичко приключи добре и на 22.08.2008г. в 16.50 часа на бял свят се появи най-прекрасното същество малката Йоанна. И започна нашата приказка. От този момент аз съм най-щастливата жена на света защото имам едно прекрасно бебе и любовта на мъжа, който обичам повече от всичко.

Мечти, желания, фантазии. Всички умножени по пет. Всъщност оцеляха само три. Три чудеса. Трудни, изстрадани. Дълго чакани, много желани. Страхове, умножени по три. Лекарства, умножени по три. Монотонни, безкрайни дни, прекарани в леглото. Изпълнени с надежда, с очакване. Три сърчица, тупкали под моето. Научиха ме да съм търпелива и да не прекалявам с очакванията. Изместваха егото ми на второ, на трето и четвърто място. И това ме правеше само по-щастлива.Най-голямото чудо, което се случи е, че ми дадоха привилегията да се чувствам Майка.


 - Мамо, какво ще закусваме?
 - Първо се казва добро утро.
Щом не са го научили, може и да не съм много талантлива в това изкуство.
Да сложа закуската, да вдигна масата, да оправя леглата, и това след като съм облякла,обула, закопчала... Списъкът е безкраен. И никак не прилича на изкуство.
Няма определение за това изкуство. То е скрито в думите, в отношението, в себеотдаването. Иска се любов, огромна любов, която  измества раздразнението, досадата, личните желания. И нищо не дотежава. Не очаквам признание. Но когато щастливите пламъчета засветят в детските очи, тогава аз съм най-големия Творец в най-трудното Изкуство - да бъда Майка.

-Мамооо...
-Да.
-Мамооооооо...
-Да.
Така десетина пъти. Разговорът приключва с широка усмивка.
Обичам те.
Повтарям ти го всеки ден.
Не съм добра в изкуствата. И това няма да го овладея сигурно.
Не знам как да бъда майка. Кое е правилното? Постоянно правя грешки.
Плача.
Не искам да съм лоша, а трябва.
А дали трябва?
Не знам.
Пак плача.
После те целувам и казвам, че те обичам.
Не го забравяй.