здравейте,
много ми е мъчно да откривам поредната тема за проблеми между родители и деца.
Много ми е нужен съвет, объркана съм и незнам в коя посока да поема.
Родителите ми са се оженили много млади понеже майка ми е забременяла, когато съм била на 2 месеца са ме дали на баба да ме гледа. Майка ми се е занимавала по това време да пази баща ми да не и изневери, поне това ми каза като обяснение.
Когато бях в трети клас майка ми за Норвегия, разведоха се с баща ми, аз имам едно много нещастно детство, понеже след като баба и дядо починаха трябваше години наред да живея при баща ми и втората му съпруга, но това е друга тема, с тези хора нямам вече контакт.
През всичките тези години майка ми много ми липсваше, виждахме се един път в годината за по две седмици, сега виждам че тя е имала възможност да се виждаме по-често, но не е имала желание да харчи излишни пари.
На 18 години баща ми ме изгони от вкъщи, с думите до сега ме издържал той, отсега нататък да съм ходела при майка ми.
Тя ме прибра за около година, учих език, започнах да уча в университета. Изнесох се на квартира за да не я притеснявам. Беше ми много трудно, тя никога не ми помагаше, гледах сама как да свързвам двата края, понякога едвам ми стигаха парите за храна, а тя живее в лукс, аз съм и единственото дете.
Ожених се много млада, търсех в мъжа семейството, което ми е липсвало, търсех защита, грижа, нежност.
По стечение на обстоятелствата с мъжа ми ни се разделиха пътищата, през цялото време майка ми беше против него, правеше ни интриги за да се караме, аз и вярвах, оставях се да ме настройва против него. Понеже никога не съм била близо до нея, все ми се искаше да не я наранявам, да не и противореча, винаги ми е липсвала майката и бях много щастлива да съм близо до нея.
Наложи се навремето да се омъжа тайно, след това пък не правихме сватба, защото тя смяташе, че я е срам от него и не иска да кани роднини, а и ние нямахме много средства, без помощ от родители така и така нищо нямаше да стане.
Мъжа ми е чужденец, запознахме се в университета, беше в мойта група, няма родители, и той има нещастно детство, може би това много ни сближи, той е израстнал по домовете за сираци и по приемни родители, не е сирак, но родителите му не са искали да се грижат за него.
Както и да е, с него бяхме повече приятели отколкото съпрузи, разведохме се, останахме въпреки това много добри приятели.
След време срещнах мъжа с когото искам да прекарам остатъка от живота си, не сме още женени, това предстои в най-близко бъдеще. От три години сме заедно, той е българин, чувствам го като сродна душа. Майка ми през цялото време ми повтаря да го зарежа, не го харесва. Ние от около две години се опитваме да имаме бебче, но не става, на психическа снова е, нямаме проблеми.
Не съм казвала на майка ми. Тя постоянно ми повтаря, да съм се пазела да не забременея, по-добре да нямам деца, тя много мражела бебета, да съм внимавала, че ако стане бебето, било много болезнено да правя аборт, ама тя щяла да ме уреди, абе все такива работи. А аз като знам от кога си мечтая за бебче и ми става все по-мъчно, толкова искам да имам дечица и да им дам всичко което аз не съм получила, толкова си мечтая най-накрая да имам семейство.
Другото, което ме беше посъветвала да кажа на таботодателя ми, че не мога да имам деца, така щяла съм да се издигна по-бързо, ето такава глупост никога не бях чувала.
Не искам да губя майка ми, не искам да прекъсвам контакт с нея, обичам я, но скоро ще се срина психически, чувствам го, незнам какво да правя.
много ми е мъчно да откривам поредната тема за проблеми между родители и деца.
Много ми е нужен съвет, объркана съм и незнам в коя посока да поема.
Родителите ми са се оженили много млади понеже майка ми е забременяла, когато съм била на 2 месеца са ме дали на баба да ме гледа. Майка ми се е занимавала по това време да пази баща ми да не и изневери, поне това ми каза като обяснение.
Когато бях в трети клас майка ми за Норвегия, разведоха се с баща ми, аз имам едно много нещастно детство, понеже след като баба и дядо починаха трябваше години наред да живея при баща ми и втората му съпруга, но това е друга тема, с тези хора нямам вече контакт.
През всичките тези години майка ми много ми липсваше, виждахме се един път в годината за по две седмици, сега виждам че тя е имала възможност да се виждаме по-често, но не е имала желание да харчи излишни пари.
На 18 години баща ми ме изгони от вкъщи, с думите до сега ме издържал той, отсега нататък да съм ходела при майка ми.
Тя ме прибра за около година, учих език, започнах да уча в университета. Изнесох се на квартира за да не я притеснявам. Беше ми много трудно, тя никога не ми помагаше, гледах сама как да свързвам двата края, понякога едвам ми стигаха парите за храна, а тя живее в лукс, аз съм и единственото дете.
Ожених се много млада, търсех в мъжа семейството, което ми е липсвало, търсех защита, грижа, нежност.
По стечение на обстоятелствата с мъжа ми ни се разделиха пътищата, през цялото време майка ми беше против него, правеше ни интриги за да се караме, аз и вярвах, оставях се да ме настройва против него. Понеже никога не съм била близо до нея, все ми се искаше да не я наранявам, да не и противореча, винаги ми е липсвала майката и бях много щастлива да съм близо до нея.
Наложи се навремето да се омъжа тайно, след това пък не правихме сватба, защото тя смяташе, че я е срам от него и не иска да кани роднини, а и ние нямахме много средства, без помощ от родители така и така нищо нямаше да стане.
Мъжа ми е чужденец, запознахме се в университета, беше в мойта група, няма родители, и той има нещастно детство, може би това много ни сближи, той е израстнал по домовете за сираци и по приемни родители, не е сирак, но родителите му не са искали да се грижат за него.
Както и да е, с него бяхме повече приятели отколкото съпрузи, разведохме се, останахме въпреки това много добри приятели.
След време срещнах мъжа с когото искам да прекарам остатъка от живота си, не сме още женени, това предстои в най-близко бъдеще. От три години сме заедно, той е българин, чувствам го като сродна душа. Майка ми през цялото време ми повтаря да го зарежа, не го харесва. Ние от около две години се опитваме да имаме бебче, но не става, на психическа снова е, нямаме проблеми.
Не съм казвала на майка ми. Тя постоянно ми повтаря, да съм се пазела да не забременея, по-добре да нямам деца, тя много мражела бебета, да съм внимавала, че ако стане бебето, било много болезнено да правя аборт, ама тя щяла да ме уреди, абе все такива работи. А аз като знам от кога си мечтая за бебче и ми става все по-мъчно, толкова искам да имам дечица и да им дам всичко което аз не съм получила, толкова си мечтая най-накрая да имам семейство.
Другото, което ме беше посъветвала да кажа на таботодателя ми, че не мога да имам деца, така щяла съм да се издигна по-бързо, ето такава глупост никога не бях чувала.
Не искам да губя майка ми, не искам да прекъсвам контакт с нея, обичам я, но скоро ще се срина психически, чувствам го, незнам какво да правя.
)
