Не страдам от излишна суета и не искам да оставям нищо след себе си. И без това съм такава напаст, че по-добре близките ми да ме забравят бързо-бързо.
- Публикувана: 19 апр. 2009, 20:44 ч.
- Последно мнение: 19 юли 2009, 23:04 ч.
Иска ли ви се да оставите нещо след себе си ?
искам да имам деzа, които да са имали едно 6тастливо детство и да са иzградени като ли4ности, ни6то материално не искам и не смятам да оставям след себе си, ако успея на старени да се zарадвам 4е съм живяла ми стига, а ина4е..мога да zаровя консервна кутия с не6то и да оставя да я намерят след години 
, ама не се се6там о6те какво да сложа вътре
, ама не се се6там о6те какво да сложа вътре 
Няма смисъл човек да се стреми да трупа нещо материално, за да го остави след себе си - имоти, пари и т.н .. всичко това е преходно и дори често се случва заради такива имоти да стават семейни скандали...А и всичко материално овехтява, обезценява се ..
Но да, прави сте че човек така е устроен че винаги се стреми да върши смислени неща - да остави нещо след себе си. Какво по прекрасно нещо и по смислено нещо от деца, които отгледани с грижа и любов някой ден да станат по добри хора и от вас самите. За мен няма по свято и по смислено нещо..
Разбира се ако човек има талант и може да пише книги, да рисува и т.н ... това също е прекрасно
Но да, прави сте че човек така е устроен че винаги се стреми да върши смислени неща - да остави нещо след себе си. Какво по прекрасно нещо и по смислено нещо от деца, които отгледани с грижа и любов някой ден да станат по добри хора и от вас самите. За мен няма по свято и по смислено нещо..
Разбира се ако човек има талант и може да пише книги, да рисува и т.н ... това също е прекрасно
Здравейте. Извинявам се, че се намесвам в темата в по-късен етап, но чак сега успях да изчета всичко:)
До авторката... От половината постове имам чувството, че ти абсолютно знаеш какъв точно е отговорът на собствения ти въпрос и искаш по някакъв начин да насочиш другите в тази посока. Може би греша, но това си е лично усещане... Наистина на моменти ми стана малко странно и криво как говориш за битовизми, забавления, дори за децата като нещо недостатъчно. Не мога да говоря от името на опита си, а само от емоциите си. Но все си мисля, че всичко това отминава. Всеки си ги е мислил тези неща. И по някое време просто осъзнаваш, че всеки живот е абсолютно уникален, ценен и важен. Всеки един от нас е като един елемент в голяма машина. Ако един елемент го няма, машината спира. Тия неща за оставянето на нещо след теб... не те съветвам да правиш нищичко с тази цел. Ако напишеш текст, за да остане той след теб, да те изразява и да те помнят с него, текстът няма да е добър. С всичко останало е така. Такава мотивация не можеш да използваш за нищо. Такава нагласа според мен е егоистична, което е в спор с желанието ти. Ти няма да откриеш нито смисъла на живота, нито нов и уникален начин този живот да се изживее. Съжалявам, но това си е чиста проба реализъм. Не омаловажавай ничий живот. Не гледай чуждите. Аз пиша. Пиша, защото така изливам собствените си мисли и така се пречиствам. Пиша, за да забавлявам понякога хората, или за да разкажа някоя история. Но ако пиша, за да останат писаниците ми след мен, те няма да докосват никого, освен самата мен. Да, ще са неразбираеми. Не променяй ничия философска нагласа. Доизясни си своята, за да не останеш разочарована накрая. Имам приятел, който има три деца и малко ателие за реставриране на мебели. Той сам ми е казвал, че е най-щастливия човек на света. И много му личи. Ще споря сериозно с всеки, който твърди, че неговият живот не е бил уникален, достоен или значим.
До авторката... От половината постове имам чувството, че ти абсолютно знаеш какъв точно е отговорът на собствения ти въпрос и искаш по някакъв начин да насочиш другите в тази посока. Може би греша, но това си е лично усещане... Наистина на моменти ми стана малко странно и криво как говориш за битовизми, забавления, дори за децата като нещо недостатъчно. Не мога да говоря от името на опита си, а само от емоциите си. Но все си мисля, че всичко това отминава. Всеки си ги е мислил тези неща. И по някое време просто осъзнаваш, че всеки живот е абсолютно уникален, ценен и важен. Всеки един от нас е като един елемент в голяма машина. Ако един елемент го няма, машината спира. Тия неща за оставянето на нещо след теб... не те съветвам да правиш нищичко с тази цел. Ако напишеш текст, за да остане той след теб, да те изразява и да те помнят с него, текстът няма да е добър. С всичко останало е така. Такава мотивация не можеш да използваш за нищо. Такава нагласа според мен е егоистична, което е в спор с желанието ти. Ти няма да откриеш нито смисъла на живота, нито нов и уникален начин този живот да се изживее. Съжалявам, но това си е чиста проба реализъм. Не омаловажавай ничий живот. Не гледай чуждите. Аз пиша. Пиша, защото така изливам собствените си мисли и така се пречиствам. Пиша, за да забавлявам понякога хората, или за да разкажа някоя история. Но ако пиша, за да останат писаниците ми след мен, те няма да докосват никого, освен самата мен. Да, ще са неразбираеми. Не променяй ничия философска нагласа. Доизясни си своята, за да не останеш разочарована накрая. Имам приятел, който има три деца и малко ателие за реставриране на мебели. Той сам ми е казвал, че е най-щастливия човек на света. И много му личи. Ще споря сериозно с всеки, който твърди, че неговият живот не е бил уникален, достоен или значим.
Драматея,
Твърдиш, че си на 20 години. Ти си, дето се казва, още на прага на живота, чувстваш се безсмъртна и че всичко, дето хвърчи се яде. Сега грижите ти са свързани предимно и основно с теб и евентуално къде ще се видите довечера с гаджето (защото вероятно децата му ги гледа майка им). Не че има нещо лошо, и ние сме минали през лудостта на 20-те години.
Ще си говорим след десетина-двайсет години, когато те хване рутината и дойде онзи преломен момент, в който ще разбереш, че е много хубаво да имаш мъж, деца, да се грижиш за тях, да се чувстваш обичана и уважавана и все пак все по-често да се появява усещането, че има и още нещо, което искаш да направиш и което не е свързано с мъжа, нито с децата, дори нито с професията, а с нещо друго. Някои казват, че било криза на средната възраст, други че било криза на идентичността, но във всеки случай много хора минават през това, някои къде болезнено, къде безболезнено. Да си уникален на 20 е лесно, но тази уникалност трудно се запазва като започнеш да наближаваш 40-те, да не кажа че много често се губи в грижите за семейството, децата, сметките или работата.
Сори, ама твоят приятел първо е мъж и после досега не съм видяла мъж на средна възраст с младо гадже и вероятно големи деца, дето ги гледа някой друг да не се чувства щастлив. Ще ти прозвучи грубо, ама много скоро ще разбереш, че той не е носител на истината и живота, а просто гледа да си поживее още, докато младите момичета му връзват и той може да се чувства най-значимият човек за едно 20-годишно момиче и да доказва на себе си, че е безсмъртен като мъж.
Твърдиш, че си на 20 години. Ти си, дето се казва, още на прага на живота, чувстваш се безсмъртна и че всичко, дето хвърчи се яде. Сега грижите ти са свързани предимно и основно с теб и евентуално къде ще се видите довечера с гаджето (защото вероятно децата му ги гледа майка им). Не че има нещо лошо, и ние сме минали през лудостта на 20-те години.
Ще си говорим след десетина-двайсет години, когато те хване рутината и дойде онзи преломен момент, в който ще разбереш, че е много хубаво да имаш мъж, деца, да се грижиш за тях, да се чувстваш обичана и уважавана и все пак все по-често да се появява усещането, че има и още нещо, което искаш да направиш и което не е свързано с мъжа, нито с децата, дори нито с професията, а с нещо друго. Някои казват, че било криза на средната възраст, други че било криза на идентичността, но във всеки случай много хора минават през това, някои къде болезнено, къде безболезнено. Да си уникален на 20 е лесно, но тази уникалност трудно се запазва като започнеш да наближаваш 40-те, да не кажа че много често се губи в грижите за семейството, децата, сметките или работата.
Сори, ама твоят приятел първо е мъж и после досега не съм видяла мъж на средна възраст с младо гадже и вероятно големи деца, дето ги гледа някой друг да не се чувства щастлив. Ще ти прозвучи грубо, ама много скоро ще разбереш, че той не е носител на истината и живота, а просто гледа да си поживее още, докато младите момичета му връзват и той може да се чувства най-значимият човек за едно 20-годишно момиче и да доказва на себе си, че е безсмъртен като мъж.
Andriel, май е станало някакво объркване с моя приятел и децата му:) Моя приятел няма младо гадже, ние сме приятели в истинския смисъл, не сме гаджета... Не знам как си стигнала до такова заключение, но това не е така:) Човекът в момента е на 38, има син на 10 и близнаци на 2 годинки. Има си съпруга, с която се обожават. Няма нищо между нас, заключението ти е неправилно. "Имам приятел" не е равно на "Той ми е гадже"! И защо с такъв тон? Защо трябва задължително да ям всичко, което хвърчи? Няма ли начин да си общуваме малко по-спокойно, без тези леееко обидни неща от типа "къде ще съм довечера с гаджето"? Като чета поста ти и имам чувството, че ти си чела моя почти отгоре - отгоре. Аз просто не желая ничий живот да бъде омаловажаван. Толкова отвратително ли е това? Толкова ли е трудно да повярваш, че има хора, които са щастливи? Кофти ли е това? Родителите ми също са чист пример, те не са се завайкали, че нищо не са оставили. Мен ме има, благодарна съм им за това. Малко ли е? Съвсем не твърдя, че съм уникална, напротив. Опитай още веднъж да ме разбереш. Наистина ми е неприятно, когато изведнъж така се "гръмва" срещу някого, особено когато е в изключително песимистична насока. Аз предлагам оптимистичен поглед и изрично съм написала, че не говоря с опит, а с емоция. Не претендирам нито за мъдрост, нито за суетня и високомерие. Просто искам малко по-хубавия поглед на нещата. И какво, ако не е правилния?
Ами, ти какво очакваш да си помисли човек при репликата "имам приятел, който ..."? Така, както си го написала е двусмислено и по-вероятно читателят да помисли, че ти е гадже.
разбирам, че моите думи те засегнаха и аз на твоята възраст бих се засегнала, ако някой ми каже, че не откривам топлата вода, но е наясно, че всеки трупа своя опит и хич не го е еня за чуждия. То, затова и младите почти никога не слушат родителите си и естествено мислят, че точно за тях птиците ще пеят по-хубаво.
Защо моите думи ти изглеждат песимистични? Защото не са напомпани с розови балони ли? А и не съм забелязала някой да се вайка. Напротив, част от нормалното човешко развитие е да търси нови неща. Застоят е пагубен, пък дори и да се чувстваш безкрайно щастлив. А и едва ли някой родител ще каже на 20-годишната си дъщеря, че мисли, че не е оставил нещо слуд себе си, сещаш се защо, но това не означава, че не си го мисли и не го преживява. Родителите много неща не споделят с децата си, пък макар и пораснали, защото родителството предполага да си стабилен в очите на детето си, независимо какво е в главата на същия този родител. Мислиш ли, че на майка ти й е било много приятно и единствена цел в живота да чисти ориз не знам колко хиляди пъти, докато ти завършиш училище? Ти го приемаш за даденост, но всяко чистене на ориз през тези 20 години е отнемало време, което тя е избрала да похарчи именно така, за да има какво да ядеш, вместо да направи нещо друго, което засяга само нея. Не очаква благодарност за това, но няма и да ти каже, че на моменти й е писвало. Защото ти е майка.
разбирам, че моите думи те засегнаха и аз на твоята възраст бих се засегнала, ако някой ми каже, че не откривам топлата вода, но е наясно, че всеки трупа своя опит и хич не го е еня за чуждия. То, затова и младите почти никога не слушат родителите си и естествено мислят, че точно за тях птиците ще пеят по-хубаво.
Защо моите думи ти изглеждат песимистични? Защото не са напомпани с розови балони ли? А и не съм забелязала някой да се вайка. Напротив, част от нормалното човешко развитие е да търси нови неща. Застоят е пагубен, пък дори и да се чувстваш безкрайно щастлив. А и едва ли някой родител ще каже на 20-годишната си дъщеря, че мисли, че не е оставил нещо слуд себе си, сещаш се защо, но това не означава, че не си го мисли и не го преживява. Родителите много неща не споделят с децата си, пък макар и пораснали, защото родителството предполага да си стабилен в очите на детето си, независимо какво е в главата на същия този родител. Мислиш ли, че на майка ти й е било много приятно и единствена цел в живота да чисти ориз не знам колко хиляди пъти, докато ти завършиш училище? Ти го приемаш за даденост, но всяко чистене на ориз през тези 20 години е отнемало време, което тя е избрала да похарчи именно така, за да има какво да ядеш, вместо да направи нещо друго, което засяга само нея. Не очаква благодарност за това, но няма и да ти каже, че на моменти й е писвало. Защото ти е майка.
Колко сме егоцентрични хората! Всеки от нас си въобразява, че е специален, ценен, необикновен, че е особено важно за света да остави нещо от себе си. И му е много трудно да се раздели с усещането за вечност. Ама не е тъй, бе, прашинки сме! Животът си е твой и не е нужно да го живееш с мисълта какво, как и защо трябва.
Апропо, помниш ли прапрапра.....прадядо си неандерталеца? Ако си искрена, ще си признаеш, че не помниш поне дузина и от по-съвременните си роднини, пък те също като теб са се изживявали като специални и ценни хора. И вероятно такива са били, и също са се надявали да "останат". Но...
http://www.youtube.com/watch?v=goHYC6sfS2Q
Това е реалността, мило момиче. Боли, нали!
Апропо, помниш ли прапрапра.....прадядо си неандерталеца? Ако си искрена, ще си признаеш, че не помниш поне дузина и от по-съвременните си роднини, пък те също като теб са се изживявали като специални и ценни хора. И вероятно такива са били, и също са се надявали да "останат". Но...
http://www.youtube.com/watch?v=goHYC6sfS2Q
Това е реалността, мило момиче. Боли, нали!
Драматеа, в постовете на авторката не усетих омаловажаване на ничий живот, тя предимно пише за себе си и това как чувства нещата и затова ти се прокрадва мисълта, че иска да убеждава другите в нещо, но не мисля, че това й е идеята. Основното е да се сподели чуството, че понякога каквото и да правиш с живота си, оставаш малко неудовлетворен, нещо ти липсва... и това според мен е знак, че още си жив, защото никога, никога не бива да се спира на едно ниво и да се казва Аз постигнах!, човек трябва непрекъснато да се стреми да е най-добрия в онова, което прави.
Айви, защо да боли, това е в основата на философията и голяма част от литературата. Не че боли, кара ни да се замислим
Айви, защо да боли, това е в основата на философията и голяма част от литературата. Не че боли, кара ни да се замислим