защо не искам да осиновя цигане............

Да, доста показателно е и затова ще "доразводня" темата с още един случай на 3 поредни отказа за едно дете, което днес, когато повечето хора погледнат, немеят... Красивата ми голяма дъщеря беше получила 3 отказа като два от тях са дошли, дори и без посещение.
Всъщност, не се и съмнявам, че ако социалните и директорът на ДМСГД, не бяха опитали отново за български осиновители и ако не се бях появила аз, детето ми щеше да живее вече от години в някоя чужда държава... и хората биха се чудили на щастието си. 

Не се отказвайте, за да си спестите емоциите, пътя или разочарованието на детето. Пътищата на любовта са незнайни. Може сами да се изненадате от себе си. Просто идете и се вижте.

И може да прозвуча зле, но така поне им дайте шанс да намерят родители, ако ще и в чужбина.
Международните осиновявания вече набраха скорост. Ако това не е "вашето" дете, нека стане поне нечие.
След третия отказ, децата се вписват регулярно и в Регистъра на международните осиновявания.
Като цяло не поддържам идеята децата да се извеждат от Родината им, но без семейство, Родината е зла мащеха за тези деца.

Дар, подкрепям казатото от теб с цялото си същество 

след поста на дар май всичко следващо ще е бледо, но все пак да донапиша още нещо.
моето дете както се вижда е беличко, такова ми се падна, но никога не съм имала предубеждения. преди 3 години не бях съвсем убедена, дали ще устоя на натиска от родители и мъж. за родителите, само майка ми има предубеждения, и то не за произход, а за външен вид.
има едно детенце, което много ми е легнало на сърце. не знам статута му и не искам да питам, но ако има някаква възможност един ден, бих му дала дом.
та, това детенце има страшно много видими ромски черти. и е безумно сладък. майка ми, като го видя на снимка и ахна, много му било личало само това и е доводът. нищо друго. баща ми приема в сърцето си веднага и безрезервно всякакво дете, стига да му стане внуче. и той като мен алчен си пада, явно на него съм се метнала.

исках да споделя обаче за насаждането на омразата към ромите. от най-ранно детство. не знам, но лично на мен или никой не ми  го е насаждал, или съм резистентна. нямам спомен да са ме плашили, че ще дойде да ме вземе циганката, нямам спомен да са ми казвали, че циганите са лоши. може би само селската ми баба, но и там нещата се държаха в граници, тя принципно не си падаше по целокупното човечество.....

та, знам само едно. баба ми ми разказваше за турците и циганите, които са спасили фамилията ми от интерниране. историята е дълга и няма да я разказвам, но това съм запомнила. може би благодарността е прекалено силно загнездена в мен, може би и просто съм такъв човек, но никога не съм деляла хората. нямам такъв спомен. после пък заминах за чужбина и вече карам 20 та година тук.
никога не съм се чувствала изолирана или отхвърляна. запознах се с просто и сложно скроени хора, които ме приеха и не ми дават усещането, че съм чужденка. но, те ме познават. и там е разковничето. да познаваш дадена нация, даден етнос, но по нормален път, в ежедневието му, за да го приемеш, и най-вече да приемеш отделния човек като такъв.
като се замисля, много повече разочарования съм преживяла от българи, съвсем малко от турци и никакви от роми.
по тази логика може би трябва да откажа да осиновявам българчета.

знаем като какви сме известни на запад, ние, българите. но това не е повод за хората тук да не искат да осиновяват деца от българия, защото за тях всички деца са българчета, ерго, носят гените на тази нация.
и не само че искат, а се тълпят..........

жалко е, че държавата ни се обезлюдява, но нищо друго не остава за тези деца, особено за тези, които са по-големи, освен да си намерят дом и семейство извън нея, защото в собствената им държава не ги искат и не ги чувстват българи. те наистина са ничии.
не става дума да приемем чуждите деца за свои, това няма как да стане а и няма нужда. става дума да приемем децата като такива и да не ги делим, а кое ще стане наше да оставим на съдбата, без  поменика от предпочитания. така правим пазарлъци с нея, а това не е добре. просто защото един ден може неприятно да ни изненада и всичите ни предпазни мерки да отидат по дяволите.

така се е случило, че повечето от нас имат репродуктивни проблеми, единици са тези, които са осиновили дете, защото са толкова узрели, че за тях няма значение дали са го родили или не, макар да са могли безпроблемно да го сторят.
мисля си, че тази ни орис не е случайна и трябва без да правим трагедии от нея, да разберем, че ни е дадена за да научим нещо.

боли ни, когато ни делят, когато после делят децата ни, ама не се сещаме, че и ние делим. омагьосан кръг е и излизане от него няма, защото всеки очаква другите да се променят.

все давам примери с чужбина, ама няма как. не е розово всичко, напротив. но в тази насока хората са доста по-напред от нашенци. домове няма, делене няма, света става едно голямо село и българия не се намира на друга планета. ако не се поучим и приемем чуждия положителен опит, ще станем аутсайдери.

разбирам доводите на всички, тоест, опитвам се да ги разбера. в частност даже и ги приемам, защото познавам някои от вас лично и знам, че нищо не е продиктувано от лошо сърце. но докато деленето се толерира, ще го има, докато беззаконието се ползва за лични облаги, ще го има. и тези, които ще страдат от това, пак сме ние и децата ни.
не толерирам нито своите, нито чуждите грешки. не взимам камъни да хвърлям, защото самата аз съм грешна. но да се поучиш от грешките си е човешко, да не ги признаваш обаче като такива, когато е очевидно е безотговорно.......
да не се промениш след това и да  ги допускаш пак - е безумно.

не виня и не съдя, защото първо трябва да съдя себе си. просто ми се ще нещо да се промени, затова и ръчкам непрекъснато, пък белки има промяна в мисленето.

извинете ме за безкрайните писания, ама просто не мога иначе.........
дали имам комплекси, ами имам. всеки ги има. едни ги прикриват с невероятна сигурност в самите себе си, други ги показват и споделят. кое е по-добро, не знам. времето ще покаже.

Само мир   .... не се заяждам, не се драча, нищо не искам да кажа със задни мисли, само се опитвам да разсъждавам (и не успявам) ....
 а ако нещата не се развият като при Фоксчето ... ако любовта не дойде, ако осиновим с резерви и с надеждата че ще се привържем, а това не се случи... бихте ли поели този риск?

не вярвам в това. има и жени, които раждат и не обичат децата си, макар че ги гледат цял живот. те са просто друга порода.
любовта при такива жени или идва късно, или никога. осиновяването или раждането не са отправната точка. просто е до човек.
затова не виждам подобно нещо като риск. не мисля, че видът на едно дете те кара да го намираш сладко или не.

алекс приличаше на маймуна, когато я гушнах за първи път, грозна, сбръчкана. на мен ми се чинеше прекрасна и си мислех, че е напълно различна от всички останали бебета. сега гледам снимки и си мисля, че просто явно съм била сляпа.
когато си убеден, че това дете е изцяло зависимо от теб и ти си единствената му закрила в този свят, майчинските ти инстинкти заработват безотказно. ако това не се случи, значи имаш някакъв проблем. говоря за продължително време.

специално за теб, фуси, съм напълно убедена, че такъв проблем няма да имаш и можеш да станеш майка на още 100 деца. страхът е само в главите ни, а той е продиктуван от прекаленото ни чувство за отговорност.
не мисля, че има тук хора, които считат циганетата за друг човешки вид, но така е насадено в главите ни. най-страшното са околните, какво те ще кажат, дали те няма да отхвърлят детето ни, дали няма да му причинят болка.
ами ще му я. независимо от етноса. просто то е осиновено. това дали е осиновено цигане е наистина в един момент маловажно.

коя от нас е приела детето си на секундата. май няма такива. първо е шокът и ужаса, после идва грижата и неусетно станаха наши деца.

за мен риск няма. няма какво да поемам. да закрилям и обичам е вътре в мен. и не е избирателно, иначе не би било инстинкт. не мога да диктувам на сърцето си кого да обичам, само на разума. обичта идва от сърцето, а не от главата.

сигурна съм, че си права за себе си... за мен изобщо не съм сигурна.
Пред очите ми е семейство  с история, в началото  много сходна с тази на Фоксчето, но в развитие с точно обратния сценарий... Ужасена съм, че би могло да се случи и на друго дете и причината за това да са мои комплекси и недъзи

е, аз мислех като теб преди въобще детето да се появи в живота ми.

ужасена бях. сигурна бях, че няма да мога да обичам дете. мислех си, че не мога да забременявам и никога не е ставало, защото просто не мога после да обичам детето. затова и се бях примирила със съдбата си. правих разни опити за осиновяване, ама много, много вяли, колкото да отчета дейност. питах дар по сто пъти къде какъв документ се вади, тя на финала ме отсвири, щото и писна.
подавах документи в друг град, така и не стигнах до внасянето им при социалните........

историята после я знаеш, ако не беше станало така, сигурно още щях да си седя и да си мисля дали съм нормална.
ирационално е, сега ми се струва смешно, ама тогава умирах всеки ден по малко.
спаси ме едно дете, макар да се изживявах аз като спасителка
хем съжалявам, хем не съжалявам за изгубеното време. но сега вече повече се доверявам на случайностите и подхождам към тях без страх.

затова и не вярвам в рисковете. прекалено дълго вярвах в тях.

май единствения ми страх е бил, да не съм лузер. но съм го обличала с обективни причини. сигурно от това ме е било страх. да не би да не се справя и да направя някого нещастен, не себе си, а друг безпомощен и беззащитен човек.

.....

Добре де, какъв е проблемът, аз също искам да ги съборят. Това, че имам дете от ромски произход, не означава, че трябва да харесвам кочините, в които живеят. И изобщо да имаш дете от ромски произход, не означава, че задължително трябва да харесваш всички цигани и да си им голям фен. Няма да уча детето си в омраза, няма да допускам да бъде настройвано срещу циганите, но няма и да му обяснявам колко са невероятни, благородни и прекрасни, просто ще го оставя само да натрупа впечатления. Всеки узрява за определени неща, аз за една година узрях до толкова. Повече да зрея не мога. Дете не съм отказвала, щото е много черно, нито пък искам да убеждавам другите да действат против против волята си и не съдя никого, макар че имам дете от ромски произход и самата аз съм надмогнала предразсъдъците си.
Изобщо, честно казано, не смятам, че темата изобщо е коректна и с това приключвам.

Здравейте, мами! Малко ми е страшно, че точно тая тема ме провокира да се включа след месеци надничане, ама не мога да се сдържа. Дано постът ми да не излезе твърде объркан, но все пак да кажа: Първото ми включване е отпреди две години, Боже, как си минава времето, в първата тема "Хайде да се запознаем" на 19-та страница. Тогава нищо не ми беше ясно, а най-вече решението беше твърде мъгляво като перспектива. Благодаря и целувам всички, които ми отговориха тогава, а най-вече на Дидка  , която ми писа на лични, а аз дори не благоволих да й отговоря, за което се извинявам от все сърце. Благодаря въобще на всички ви, че ви има, защото благодарение на вас (много благодарения, ама така е), днес съм вписана в регистрите от седем месеца сама кандидат-мама. С вас чакането е по-бързо, за което поредно   . Не ми се щеше да пиша, защото всичките ми "форумски" опити все са били не особено успешни, все не намирам нито какво оригинално да кажа, нито как да го кажа...
Та, за темата... Когато социалната каза, че ще напишем изискване за български произход, колебанието ми беше точно секунда... и се съгласих с нея. Знам всички великолепни форумски деца  с ромски произход и въпреки това не можах да преглътна и да кажа, абе... няма значение, детето си е дете. Не знам дали ще имам сили да отгледам дете, "различно" по още една причина, освен осиновяването. Сигурна съм, че ще е като всяко друго, както съм сигурна, че ако нещо не понасям в тоя живот, това са предразсъдъците. Знам колко надарени в страшно много отношения са циганските деца и въпреки това... не можах да се преборя със себе си. Имам още много страхове, свързани с детето, но онова, което най-често се питам, е: повечето от вас твърдят, че такова нещо тръпка от пръв поглед е малко вероятна. И все пак, ако се окаже, че не мога да осъществя оная невероятна връзка "майка-дете" с осиновената си дъщеря, ще има ли значение дали е заради произход? Ами ако е чудесна, здрава, руса и синеока, но не намираме път една към друга? И възможно ли е, заради изискването за произход, да пропусна шанса да бъда с моето си дете, това, дето е предопределено за мен, ама аз съм объркала всичко?
  И ако нищо не сте разбрали, не ми се сърдете, но вие сигурно знаете, че в един момент всичко е кристално ясно, а в следващия - пълна мъгла. Май и аз имам нужда от психиатър  .

Съвсем наред си си... Нямаш нужда от психиатър

То да не стане да измествам темата, ама верно,  нормално ли е постоянно да се съмняваш в здравия си разум  ? Уж знам точно какво съм се хванала да правя, защо го правя, как да го направя... а толкова въпроси. Може ли хем децата на Gankata да са толкова сладки, хем Алекс на Мата да е връхта. И мойто на Албена ли ще прилича, или на Алекс? И има ли значение, всъщност? И, абе, аз в края на краищата наистина ли знам какво искам или май не? Луда работа...
Bobkas,  ...

Eli Pd, споко, добре си си. На мен ми се струва, че за всички, които са все още чакащи е много, много трудно да приемат мисълта за ромския произход (е, добре де, за почти всички - защото има едни изключително бели и добри ). Ясно е защо. И то няма нищо общо (или почти) с цвета на кожата. За тези, които вече притискат до своето едно друго трептящо сърчице, нещата вече стоят по-другояче. Пак е ясно защо. И пак няма нищо общо с цвета на кожата. Е, аз също не исках "цигане". После, след много чакане, премисляне, взиране и след трескаво вслушване в себе си, се "пречупих". Е, моето не е "цигане", така се случи просто. Но пък е такава мургава красавица, че чак не е за вярване
Не знам дали съм ясна. Ели, твоето ще си е детето и ще си е прекрасно като себе си, и ще е незаменимо за теб, и ще си убедена, че никое друго не е можело да бъде. Не като Албена, не като Алекс, като себе си ще бъде и като теб.
Пак не знам дали съм ясна. Абе с две думи - съмненията са огромни преди събитието. После е грижата, а после те обзема онази любов и наистина нищо друго не е от значение.
Хайде стига толкова, че ще кажат, че спамим темата.

Имам лош навик да си преглеждам само отговорите по старите теми.
По темата. Преди около 6 години, имах над или около 6000 изисквания. Със сигурност помня, че категочиния доказан български произход се появи в последните въпроси на голямото интервюиране. Категоричната си реплика помня "няма да мога да кажа ела на мама на дете, родено от циганка", мъжа ми също беше крайно категоричен "аз всеки ден с такива бера ядове" беше в общи линии репликата. Протоколираха "дете, до 3 месеца, без увреждания, здраво психически и физически, с доказан..." и т. н. 9 месеца по-късно след телефонно обаждане за две бебета, за чийто произход не е ставало въпрос летяхме към другия край на страната.
Дете с генетична анималия, с показатели за умствена изостаналост и брат му... И първия ни въпрос след като ни запознаха с тази информация беше "нали са българчета".
Въпрос на расизъм? Предразсъдък? Мисля, си, че беше искреност. Ние приемахме варианта да гледаме дете с интелектуален дефицит, но не се справяхме с това как определя себе си, жената, която ги е родила.
След 6 години не зная какво бих написала като изисквания. След 6 години и преживяната радост, щастие, трудности, операции, страхове, сълзи от радост и болка все ми е тая какъв е произхода.
Факт са репликите "много бели са ви дали", "ама гледай какви са хубави, не им личи изобщо, че са осиновени", "пробутали са ви дефектно дете, ама поне е бяло". От такива думи боли. И навярно от много други думи боли... Ако трябва да "претегля" болката от нескопосани изказвания на добронамерени познати и открито зли хора, и да я сравня с щастието да съм майка, изобщо хората нямат значение. Несравнимо е. И е прекрасно.
Всеки сам взема своето решение, и избора на всеки е личен. С предразсъдъци и комплекси всеки има право да е себе си.

Да де, аз затова избягвам да се включвам... Ама защото Мата пита, и макар че не съм сигурна, че "не искам да осиновя цигане", ще отговоря - защото проблемът е в мойта глава (в частност мойто е тиква). Аз не знам дали ще се справя с мойто осиновено дете по принцип и чистият ми егоизъм не ми позволява да се натоваря и с още един проблем (на, мургавия произход не е проблем, ма неволно ... пак). Та ромче (май) не искам, защото поради глупавите ми предразсъдъци смятам, че няма да мога да съм от полза за детенцето ми, когато то се сблъска с хорските такива (предразсъдъци). Т.е. децата не са виновни, че са "циганета" - виновна съм аз, че вътрешно ги деля на такива и инакви. Как ще мога да възпитам детето си в тая прословута "етническа толерантност", като аз я нямам?