ООД "112 Арабски петролни кладенеца" с БГ участие

Чете се от дясно на ляво и означава "Здравейте на всички красиви момичета".. Аз добавям и теб в обръщението, слакодумни Дядо Хаджия 

привет, набързо прегедах какво сте писали 

Пътувах тези дни, върнах се в къщата на баба и дядо, татковите родители. Повече от 5години не бях стъпвала. Не бях нито на погребението на баба, нито на дядовото. Татко така нареди тогава- момичетата нямат работа по погребения.  И досега си мисля, че са живи, че ще ги видя как шетат из двора, как ще се изненадат, че отиваме и после как ще ни изпратят...   
Някога ни изпращаха до гарата, после до ъгъла, после до портата, ето дойде време, когато никой не ни изпрати доникъде.
Цял живот работели и събирали за нас, да имаме всичко, да сме признателни, но ето наследството от  ни идва в тежест- къща, земя, какво да ги правим....    Голяма къща и ужасно празна. Но пълна със спомени.  Прибрах си  месибгово хаванче с чукало, дървени лъжици. Исках да взема дървеното корито за месене, но вече бехе проядено....  Баба до последно си месеше хляб, за да не купува.....
Роднините на татко обичат мама все едно е тяхна кръв. Двете с нея плакахме през цялото време. 6 години без баба, 4 без дядо, 2 без татко.... Кой би могъл да предположи, че татко здрав и прав, че живе съвсем малко след многолетните си родители....Баба на 94, дядо на 92....
Нищо не остава след човека, само добрите дела и лошите дела...

Нафасима, браво, че се разписа    не сме добре, болна съм- от какво не е ясно, но мъжа вместо да е силен- реве и ме оплаква , не ми помага така 

Другарче, видях за кисти нещо си писала    последната 3та подред докторка, която посетих за последния месец, ми каза, че десния яйчник ми бил уголемен и кистозен, ама нямало страшно......  Как да не е страшно .... на мен ми е страшно...    Според нея обаче, съм нямала рана на шийката на матката. Пък тази от Токуда твърди, че имам рана. Пък първия доктор, дето посетих каза, че ми нямало нищо, трябваше да го послушам и да не търся други менния, ама някак си след 2месечна непрекъсната болка ниско  долу в дясно, не можах да му повярвам, че ми няма нищо .....


Кате, не се предавай.На мен майка, нищо, че не го беше изразила гласно, доста дълго време живееше с надеждата, че ще се разделим    Вече свикна, видя, че не е страшен.
 

Дина, поздрави и от мен.

Поздрави на всички

                Здравейте душички и дядо хаджия           ДЕЛТИЧКА-много вкусна закуска,докато те имаме няма опасност до останем гладни                  ЛИБРА-и аз много обичам сладолед,любимият ми е "ескимо",така че се включвам в групата на чакащите за него с удоволствие        nafasima -желая ти успех,бързо оправяне на хормоните и сбъдване на мечтата.            Браво момичета-възхищавам ви се че с такава лекота повечето от вас се справят с арабския.На тези които са започнали изучаването му сега пожелавам успех и ученето да им върви с лекота              paulina-  какво да ти кажа мила,то живота ми е направо за филм донякъде.В общи линии господ не ме е дарил с добри и почтенни родители,но затова пък ме възнагради със страхотен съпруг и прекрасни деца. За "майка"ми думата "работа" е непозната и чужда,но иска да живее в лукс,само че на чужд гръб.Когато разбереше за някоя моя връзка,не пропускаше тайно от мен да иска пари на човека.От мен искаше да и давам заплата затова ,че "гледа" детето ми докато съм на работа.      Преди 15год. когато моето арабче поиска да се оженим,тя му каза че ще се съгласи ако той и даде   2-3 кг.злато,защото чула че така правили в арабските страни.А преди изобщо не искаше да го види,мразеше го,не и беше подарил златна гривна,която си беше поръчала с/у заплащане.По този начин е проваляла щастието ми много пъти.Но откакто срещнах сегашния си съпруг съм ги изхвърлила от живота си.Надявам се господ да ми прости,защото беше тежко решение за мен,но така най-добре ще предпазя децата си,а и аз съм по -спокойна.Въпреки че се опитва да ме трови чрез писма.В тях разказва на мъжа ми че съм имала връзка с арабин и т н.С това се надява да ми създаде проблеми,без да подозира че съпруга ми отдавна знае всичко за мен и живота ми. Не ми се говори повече за тях,а и не мога да се упреквам заради хора които не са ме отгледали.Ние децата бяхме отглеждани от роднини,щом навърших 14г.започнах да работя.Толкова за живота ми,поне сега.Обърнала съм гръб на лошите неща от миналото,доколкото мога.Старая се да давам на децата си и съпругът си цялата любов,която имам в сърцето и душата си.Старая се да бъда добра със хората ,да помогна/ ако мога/когато някой има нужда.И го правя без да се интересувам от какъв етнос е и каква религия изповядва,защото за мен е по-важно да е истински човек.Извинете ме ако съм ви отегчила       Е,отивам да довърша сиренето на мъжо.                Обичам ви арабелки-хубавелки.Дядо хаджия-за теб                    ШИЛАНЧЕ-дано болеста ти не е сериозна,дано скоро разберат какво ти е,и дано бързо да се излекуваш.Ще се моля за теб

мда-така е + куп заучени фрази с които се започва,и още толкова при тръгване  -аз гледам да ги съкращавам.Е на мен ми е простено нали съм чужденка 

Да не остана назад и аз реших да си променя профила. Вече не съм Нафасима, а Малика_а... Така ме наричаше малкия девер, означавало Кралица...  
Кате1- гледай да се оправиш, пиле...гушкам те много  
Благодаря ви, че толкова мило ме посрещнахте отново  

Malika_a! Здравей! Много липсваше! Това съм аз, мароканската Катя. Искам бебе и още как!

за разпитването за родата и родата на родата: да, все си е така. Дори и да знаем как са, или да не искаме да знаем как са, не подминава! За мен е странно като кажа аз как е някой си и попитам протоколно, дойде според мен време за друг въпрос. И чинно го задавам.
Обаче отсрещната страна продължава да нарежда кой как е.

Сега по телефона или по скайп са същите.
Няма време много за лакърдии: а и не ни се занимава много с тях де, но те като хванат поменника кои как е и казваме "отиваме да готвим!", та така ни оставят. 

да ви кажа набързичко какво видях ей сега пред входа  имаме една комшиика от 1 етаж абе да я наречем    любезна дама на средна възраст  засмяна  усложлива... вратата на апартамента и е боядисана в иньо и с четка нарисувани лилави подобия на птици има и едно  надписче луна и слънце да малко особенно но вандалщината няма край поне така си мислех до преди 10 мин... слизам аз на бегом на магазина и на вращане е гледам (комшото) с една шапка като на вещиците тип конус с черна многоо проскубана перука с чевено наметала и застанала пред входа в ръцете си държи букетче от глухарчета а в краката и на земята в една касетка едно умряло гълабче   и ми вика
-как си млада госпожице ела  принасям в жертва 1 гълабче и 3 глухарчета вземи и ти нещо и ела че е време за жертви   нямате си и представа каква физиономия бях направила осъзнах се и беж да ме нема в асансьора  незнам много тъжно ми стана 

рокайе....-може да е сатанистка.Секти в БГ-бол.Трудно се лекуват
Една позната гледаше 2 седмици в точка в стената след такива ,,ритуали,,
Що не я пита на кой принася жертва?

Шилан-правя дуа'за твоята шифаа.Тъжно е за роднините...всичко се променя,остават спомените..

Malika_a - 

А, Лили- привет и на теб    Тъкмо се питах дали и ти не си сменила ника си.
Аз отивам на пица с приятели.
Целувки от мен 

Добър ви ден дами,
моля да се извиня не съм ви чела само погледнах по диагонал, на всички които са имали повод за празнуване честито.
Ние сме добре имаме си баба вече при нас - тя помага много и кото за първо пътуване е доста очаравана!
Бебко расте  и дебелееее днес бяхме на ваксина и  всичко мина героиски без много плач.
Целувки на всички

здравейте и от мен .Тъкмо се прибрах от работа.Нали съм една диетична и си викам айде да почна и да си ходя пеша и от 3 дни се прибирам пеша ама ми излезе мазол на крака.Ама аз не се давам -върва и муча и рева ) ама върва.
Дина ти ме попита каква диета правя.Преди сватбата ми реших да пробвам Weight Watchers-за 5 месеца смъкнах 25кг.Ама после ядове много с визата на мъжо ми и си ги качих.Та като реших да се включа в събирането на пари за минибус за моите пациенти това беше идеалният вариант.Та сега съм отново на Weight Watchers.Това е система с точки.За мен работи засега.Мислех да почна диетата на Дюкан ама ще видим .Засега съм ок -ша ви имформирам как и колко свалям

ШИЛАНЧЕ
Ще се помоля и аз за тебе. Много ми стана криво като прочетох, че още те мотаят и немогат да разберат какво ти има Аз вечер като си лягам се моля за всички познати и приятели-не че съм много религиозна но го правя. То ми е задалжително преди да заспя. Но утре ще ида и ще се помоля специално за тебе. Дано Дядо Божко да е по близко до мене и да ме чуе
Malica-a  еййй, страхотен Ник- харесва ми
ПАНДИЧКЕ-
чувам и за някаква 90 дневна диета и нея много я хвалят.
Рокайе- ти какви комшийки имаш бееее На мене трябва да ми баят за страх ако имах този екшън който ти си преживяла. Боже, Божееееее слез да си прибереш вересиите

Питах Ви щото тъкмо пишех поредния обещан разказ за момите от съседната тема, ама после реших, че по скоро тука му е мястото. Ето ви го - приятно четене...

---

Та в Йордания нали може да се каже, че само съм минал между другото. Даже въобще не съм ходил. Натоварихме се на един малък автобус от хотела и отпрашихме директно за границата. Там в Йордания някакъв приятел на шефа на делегацията, дето навремето учел в България, оженил сина си, та аман заман елате, щото сватба е това. То всъщност на самата сватба (ритуал) нямаше да присъстваме (тя беше минала), ми на някакво парти там ще ходим в някакви шатри (така и не разбрах защо в шатри, ама сега на харизан кон зъбите не се броят, така че това е).

Значи границата всъщност е на река Йордан, която пък не знам защо нещо не ми хвана окото. Явно да е било някакъв сушав период, та никаква я нямаше ама както и да е. На Йорданска територия ни чакаха някакви хора на домакина и стана едно като кортеж нали и след около половин час пътуване хоп...спряхме. Огледах се аз за шатрите ама нещо не ги виждах.

“Хайде народе слизайте от тук нататък ще вървим с камили” – рече весело шефа, ама така го каза, като че едва ли не ние сме сънували с години точно с камили да пътуваме и ето виждате ли колко мисли той за нас – демек сбъднал ни сънищата човека. Та значи въодушевление нямаше. Даже Светльо ме изгледа намръщено, като че ли аз съм му виновен, а аз пък му отвърнах с поглед от сорта – не ме гледай мене тоя си е от вашето министерство, аз съм външен член на делегацията. Всъщност ние със Светльо сме стари приятели. Учехме заедно от първи до осми клас, даже играехме заедно в един състав за народни танци. “Росна китка” се казваше и беше към тогавашния дворец на пионерите. Тоя дворец се помещаваше в сегашната семинария дето учат нашите свещеници от православната църква.

“Ми хайде на камилите” – рече вяло Светльо. Слязохме от автобусите и чак сега ги видях аз. “Шефе, аз пеша не мога ли да ходя бе ? – попитах аз с някаква тайна надежда. Не можело. Това било нещо като уважение нали към нас или към домакините (ве разбрах точно) и част от атракцията (така и не разбрах ние ли бяхме атракцията или за нас се организираха атракциите ама както и да е), пък и кога друг път щяло да ми се отдаде да пътувам аз с камила.

Тя всъщност камилата така кротко животно ми се видя. Лежаха си там десетина камили нали и ни гледаха с любопитство (дали пък не ни гледаха и с насмешка). Дойде и моят ред. Настаниха ме там двама от тия дето щяха да ни придружават на нещо като самар (не им знам арабските наименования на съответните приспособления) ... ето тук отпред това дървеното виждаш ли го, хващаш се за него да се държиш и проблеми няма да има. Такааа ... камилата май се обърна да ме види що за чудо съм по едно време оная се наклони напред и аз а да я целуна по врата и тамън да го направя тая се изправи и на предните си крака и аз се върнах в изходно положение, мигайки като млада снаха пред свекърва. Туй значи било камилата как става права. Първо със задните крака се изправяла после с предните и така (после кога да ляга пък обратното да знаете предварително).

И тръгнахме ние кервана по бялата пустиняаааа (бе не ходехме баш по пустинята или поне моите представи за пустиня бяха други, това го написах поезия да има нали). Сега ... да обясним за тези, които не са се возили на камила нали като какво е това велико преживяване. А седнете сега пред масата в кухнята. Подпрете си лакътя на нея и изправете ръката нагоре. Свийте си моля пръстите нали и само показалеца да е изправен се едно, че сочите тавана. А такаааа... Сега така ще гледате ръката от близо. Хайде сега моля едни така леко въртеливи движения на показалеца и дланта нали, може даже ако искате да смените посоката на въртене, чат пат направете едни вълнообразни баааавни полюшвания напред назад. Я да видя как го правите. А така – продължавайте в същия дух ... Бе не четете тука бе, гледайте си ръката да добиете представа – а така. Те нещо такова бях и аз на тая камила. Имах чувството, че в задника си получавах сигнали от всеки мускул на тая камила. Така продължавайте там с ръката ако обичате и си я гледайте само нея – тука няма какво толкова да четете. Какво ... до кога да гледате ли ? – еми докато се движи камилата бе. А сега моля почнете да си друсате ръката нагоре надолу – не чак толкова силно все пак това не е кон (внимавайте да не си ударите лакътя в масата) и се стремете да си запазите ония въртеливите вълнообразни движения. Ама ще си гледане ръката алоооууууу. А... те това пък е нещо като камила на бърз ход нали. То малко така като прав сварен макарон става. Те така се возех аз на камила – за вас не знам как е било.

Та значи по едно време кервана тамън да набере скорост нали, придружителите нещо се развикаха и всички спряха. Шефа се обърна назад да види какво става и гледаше някаква странна процедура. Двамата придружители се мъчеха да натоварят един възпълничък млад мъж обратно на камилата, щото тоя беше успял да падне. Той пък се държеше за корема и а да повърне, единия придружител настойчиво му обясняваше да се хване там отпред за онова дърво дето е на самара. Както и да е наместиха го, ама за всеки случай и двамата придружители застанаха с камилите си отстрани изправиха ги, тръгнаха и с ръката която беше от към средната камила от време на време подбутваха възпълничкия мъж да не падне. Ония се люлееше като пияна мечка на мотор и май дори и не разбираше къде се намира. Та така нали тройка камили (не ... тройка на разсъмване бе, това предаване тогава го нямаше тогава) се носеше бавно и тържествено към заветната цел. Камилите между другото си ходеха нали с гордо вдигнати глави и хич не им пукаше от нищо.

Сега ... ако ме питате колко време сме пътували не мога да ви кажа. Важното е, че пристигнахме. Оная моята камила де, се наведе напред,  за да легне и аз а да се олюпя върху главата и ама тая своевременно клекна и със задните крака та не успях. Та как съм слязъл няма значение (то може и да има, ама аз не помня). Ще избързам да ви кажа, че на връщане по неизвестни за мен причини аз се прибрах с джип.

“Какво ти става бе ?” – попита ме шефа с някакъв изумен поглед. Миии ... морска болест бе шефе. “Бе каква морска болест бе, то това тука си е направо пустиня”. Ми хубаво бе залейте го с вода ако това ще ти върши работа, че да замяза моето на морска болест (то като гледах май пък Светльо го беше хванала пустинната болест и гледаше много странно).

Спряхме пред едни шатри дето така и не разбрах от каква материя са, май си бяха бризентови и отгоре доколкото можах да видя с моя “бистър” поглед май имаше сляма май или нещо такова. Отстрани един агрегат трескаше на поразия, а пред шатрите ни чакаха някакви мъже облечени с официални костюми и до тях пък едни елегантни дами. Брях какви араби ? Аз очаквах да видя ония там с робите и кърпите на главите нали, па жените там кво им викате дето са покрити от главата до петите, ама ... ядеееец няма. Тия били съвременни араби. Ходили хората по света, па видели, па научили и ей на сега така се носят.

Шефа се разцелува с един мъж (това трябва да е приятелят му явно) после пък той го представи на двама много възрастни мъже (после разбрах, че това са били баща му и чичо му). Ония явно познаваха шефа, щото го разпитваха нещо, сетне пък там на едни други мъже го представяха нали (бе изобщо голямо представяне беше). После шефа застана до приятеля си и почнаха да ни представят и нас. Преводач беше едно младо момче, а от време на време се намесваше и самият домакин. Дойде и моят ред нали. Представиха ме на домакиня, после на баща му и тука се почна едно ... Ами почна се някакъв разпит – та как сте що сте, вашите родители добре ли са, ами имате ли си баба и дядо – така лиии ами те как са, а вие голям род ли сте, оооо и лели ли имате ами те как са. Онемях... Бе кво им става на тия ? Айде при следващия чичото и пак така, много се радвам, че ни идвате на гости, надявам се нали да ви посрещаме с добро състояние, та как е в България, а вие извинете семеен ли сте, ааа ами съпругата как е, а децата ...  а сами ли живеете, ми щооо нямате ли живи родители, ааа и баба ли си имате ми тя как е, тъй тъй почитайте се нали па си живейте с мир и хоп на следващияааа. Викам си аааа тая така не може да продължава. Представиха ме на някакъв сравнително млад господин с очила, който в интерес на истината не приличаше много на арабин. И аз нали след поредното много ми е там приятно и здравейте директно почнах без да дочакам да ме пита както си му е реда, че жена ми е добре, децата също и баща ми и майка ми, че даже и баба ми. Сега ... верно тоя малко така премигваше нали от време на време, а Светльо ме подбутваше по ръката (той беше пред мен) ама аз пък след като така трябва да се прави държах да си карам по реда. То пък да вземе да се окаже, че тоя бил някакъв французин дето пристигнал преди малко и въобще не го интересувало как е била баба ми. Еми ... за негова сметка е сега какво да направя. Всъщност научих после аз, че тоя французин не бил разпитван като нас, старите хора нещо не го били приели като приятел ли като човек от родата ли – не ми стана ясно (абе вярно забравих да питам аз шефа да не сме били далечни роднини с тия хора нещо).

Та разгеле влезнахме в тия шатри. Вътре едни килими, едни възглавници така наредени нали по стените на шатрата и една приятна музика (не гърмеше като в нашите ресторанти, ами просто се лееше тихо). Така сега – тука е мястото да кажа, че аз тоя път вече си знам урока и първо изчаках да видя другите какво ще правят, че да не объркам пак конците.

Какъв урок ли ? Ооооо ...ма  не съм ли ви разказал аз за ягодата бееее. Чакайте тогава едно отклонение да направим. Значи няколко месеца преди това имахме посещение от японци ние. Та тогава тоя хотел сега дето е Кемпински – Зографски нали му викахме японския хотел, щото японците го строиха, а пък както разбрах по-късно на последния му етаж имало нещо като традиционно японско заведение. Нали сте ги виждали тия по филмите, дето вратите им се плъзгат настрани нали, па една японка там на колене ти се покланя, па после да речем ти носи примерно чаааай. А така... Та значи тия японците ще ни дават те прием в това японско заведение. Така ние естествено пристигнахме по рано. Накараха ни да си събуеме обувките, та по чорапи ни вмъкнаха вътре. А там ... наредени едни ниски квадратни столчета нали и до тях и едни малки възглавнички (много интересни такива цилиндрични). Оказа се, че нашите гости ще закъснеят, щото им се забавил там някакъв важен разговор и аз за да не стоя прав си взех едната възглавница па аре на столчето кат дядо Пенчо нали га си почива след дълбока оран. По едно време мина там един млад мъж и тихо ми прошушна в ухото “Господине, седнали сте си на масата, ако обичате моля ви бихте ли станали”... Ми станах аз като ужилен, а колегите ги напуши един смях. Както и да е де. После ни поднесоха някакъв японски ликьор, ама аз алкохол не пия (и сега не пия). А вътре една страхотна малка ягода ви казвам направо лигите да ти потекат. Викам си аз тоя ликьор (дето между другото имаше много силен аромат на ягода) няма да го изпия ми барем ще си изям ягодата. Да амааа тя замръзнала – лед направо. То това го разбрах, като я лапнах и не върви сега да я изплюя обратно, та какво какво ще я държа в устата да се размрази и после ще си я изяаам. Обачеее ... иде там едно девойче и гледа, че в чашата ми стои само ликьора. Навежда се тя зад гърба ми и тихо ме пита в ухото. Извинете още лед искате ли ? А аз как да и отговоря, като ягодата ми е в устата. Избутах я в бузата си и любезно отказах. Тя обаче явно разбра какво съм направил и съвсем дискретно пак така на ухо: “Понеже и друг път сме имали проблеми да ви предупредя, че ягодата е от стъкло вътре с вода. Замразяваме ги и така ги ползваме за лед. Но вие не се притеснявайте ние после ги изваряваме преди следващото ползване.” Айде после да не ви разправям подробности нали... Та от тогава кога отивам на нещо неизвестно стоя отстрани и гледам аз какво правят другите.



Ми то нямаше нищо сложно де. Бяхме сравнително малка компания (около 30-40  човека). Чакахме младоженците да дойдат от някъде та стояхме прави и си говорехме. Та дойдоха младите – страхотна красива двойка и ни настаниха нали по възглавниците. Та маси няма. Направо на едни покривки на земята. Там салати, там хумус (после разбрах какво е това) познатите ми арабски питки и тем ми ти подобни неща. Вилици и лъжици няма. Как така няма ? Еми ей така – ще ядем с ръце. Чупиш си там от хляба и с него гребеш нали и ядеш. Той за това Светльо избърза да ме предупреди, че тая вода в паницата пред мен не е за пиене, а да си топя ръцете в нея (между другото няколко пъти я подменяха).

Та това мероприятие било специално организирано за нас и щяло да си бъде нещо като съвременно арабско посрещане на гости, затова домакина се беше погрижил да има нали и забавление. И то започнааа... Леле като излезнаха едни моми арабки, че като се почнаха едни ориенталски танци. Ма това корем, гърди, крака, ма всичко играе бе. Всеки мускул и играеше нали. Не като нас българите да се тресем като не знам какво. И така едно ситно нали тъка тъка тъка тъка ... ма не можеш го забележиш бе това фино кръстче как играе, айде после корема така оооп оооп едни такива вълни много интересни, а сега левия крак трак трак две врътки, айде сега другия пак така. Бе тия танци трябва да се гледат, то с приказки тая работа не става.

А ние със Светльо гледахме като млади влюбени мачоци през март. По едно време момите почнаха да кандисват гостите да се включат в танците. Първо подхванаха младоженеца, после се насочиха към нас, обаче не са познали. С мимики им обяснихме нали нещо от сорта, че благодарим нали, ама ние после и аз без да искам посочих с ръка ей там нататък моля (обаче всъщност съм посочил шефа на делегацията). Както ни обясни после шефа, девойката си помислила, че при нас реда е първо да се покани шефа па тогава нас и като отиде онова ми ти девойче, оп на колене айде едни извивки едно чудо, едно ваене с ръце, домакина почна да подбутва нашия нали да стане. И той къде да оди взе та стана. Малеййййй...това да ви кажа дърво да се беше се изправило по добре щеше да играе бе. То не бяха едни странни приклякания, па пляскания с ръце, па после замяза на нещо, като казачок – бе ужас направо. А аз вътрешно злорадствах “Камили ааааа? Бели французи с очила аааа? А да те видя сега аз тебе?” (грях ми на душата).

Както и да е де. Свърши се танца, бурни аплодисменти нали (ние със Светльо бяхме най активни) и айде пак по масите. По едно време французина дойде до нас с преводача и не знам защо почна да ми обяснява от къде е, па как бил женен нали, па леля му там собственичка на не знам каква фабрика, па имал даже брат ама той работел в Холандия. Аз естествено бях заел най-любезната слушаща физиономия, която можех да измисля и се чудех тоя какво го прихваща. После в самолета шефа ни обясни, че французина споделил с домакина странното ми представяне. А домакина му обяснил, че имало такава арабска традиция. Била дошла от времето, когато арабите не били заседнали племена. И те нали така като си се разхождали нали в пустинята там няколко дни, та вземат, та срещнат други араби и докато си почивали заедно си обменяли новините от света. Не е като сега нали да си пуснеш телевизора и да разбереш, че чичо ти от съседната махала си взел трета жена. Хората тогава това им били възможности да научават новините. Та от там идвала тая традиция да се интересуват хората за родата ти. То по същество арабите всичките били като братя нали, та голяма рода голямо нещо и това било нещо като уважение. Та французина, човека решил да ми върне жеста и така разбрах и аз за леля му.

Я да видим сега да не изпусна нещо. Значи за камилата разказах, за французина разказах, за танца на шефа разказах, а да ... Значи имаха си хората и тоалетна да знаете (щото нали знаете от първия ми разказ, аз вече си имам изграден афинитет към тоалетните). Една малка такава висока палатка нали, вътре дупка в земята, отгоре две дъски и отстрани един казан с вода и едно канче нали, щото то няма как да направят сигурно тоалетно казанче, та така хората са решили проблема насред пустинята. Какво ? Не е било тоалетно казанче ли ? Бе знам беееее... Аз тогава така си мислех, после разбрах за какво служело то, ама ние тука по наше село си нямаме такива традиции.

Иначе компанията се отпусна. Хората пуснаха едно яко арабско диско и всички на дансинга. Всеки играеше както си го можеше (без шефа разбира се той ни се радваше отстрани). По едно време си викам, бе я да им покажем ние на тия какво можем и хоп изтупанчих се пред преводача. “Я бе приятел. Тука така осем нормални лъжици за ядене да ви се намират. Ама не черпаци нали ами такива едни дето си ядем супата ние в България.” Ми знам ли – ама защо то тука какво ще ядете с тях. Бе няма да ям бе, пък и ако ям една ми стига, трябва ми тука за един номер. Ми...чакайте да видя. И след малко нашия се носи ухилен и носи осем дървени лъжици (сувенирни били или нещо такова). А...супер точно тия ми трябват. Връщам се аз намирам Светльо точно в момента когато се доказваше пред една арабска мома как може да играе и го дърпам настрани. Слушай ся. На ти четири лъжици и помниш ли ти онова варненското хоро как го играехме едно време с лъжиците. “Стига бе и хоро ли ще им играем.” Не бе човеко дай малко да им покажем кво знаем бе. Много не го кандисвах де. Изтупанчихме се ние сред хората хванахме си лъжиците с ръцете, както му е реда и като почнахмеее.... Е такъв арабски танц още никой не е играл да ви кажа. Трак трак трака (ама в такт с музиката нали) а над главата, оп сега крака дигнат отзад а с дръжките на лъжиците нали, айде ся като петли на бой с главите напред па ръцете назад, раменете нали в такт, оп въртим се ние в кръг. И лъжиците тракаха та пушек се дигаше. Имахме си ние тогава някакъв тренинг и за такт и за игра, то това май не се забравя. По едно време забелязахме, че всички да застанали отстрани, пляскаха и май наистина ни се радваха, а ние със Светльо не се предавахме. Еййййй ... няма да го забравя аз тоя български ориенталски танц никога. Музиката свърши, а домакините бяха във възторг, аз такива аплодисменти май не съм получавал. А шефа гледаше като паднал от горния етаж на шатрата (то такъв нямаше де).

По едно време домакина скочи отиде при момчето дето се занимаваше с музиката, почнаха да ровят там по касетките нещо (тогава още компакт дисковете не бяха навлезли) слушаха нещо в слушалките и изведнъж ... Изведнъж се разнесе нашенско шопско хоро. Ние със Светльо седяхме като хипнотизирани, а домакина ни гледаше с такъв умалителен и подканяш поглед, че къде да ходим. Светльо се надеведе към мене и ми каза на ухо “Давай за коланите и внимавай да не ми събуеш пак панталона, като на твоята сватба, че те убивам. Тия май не знаят с кого си имат работа”. Аз и сега, като чуя шопско хоро кръвта ми кипва, па, а сетете се тогава млад мъж здрав прав какво става. И като почнахме ние. Шатрата тясна ни се видя. Оп оп, ръц ръц (ситно, ситно) а така ... давай дръж се Йорданско земьо шоп те гази нали, Светльо беше пък майстор на свирканията, аз се провиквах нещо от сорта “Опаааааааа”, абе с една дума се отдадохме на музиката и настроението и такова хоро му дръпнахме, че сигурно още ни помнят.

Докато играехме всички пляскаха, даже подскачаха, бащата и вуйчото на домакина и те бяха застанали да ни гледат и се веселяха заедно с другите. Шефа, па да ви кажа дори и не съм се сетил да го погледна как беше реагирал (впрочем айде да не си кривя душата после ни благодари, че сме внесли нещо от себе си в доброто настроение – това било се приело от домакина като голям жест от наша страна).

По едно време седнахме малко да си починем, а бащата на домакина (демек дядото на младоженеца) хвана за ръка преводача довлече го при нас и двамата седнаха до нас. Започна се един изключително приятен разговор. Браво момчета, толкова хубаво играете. Всичките ли младежи така играете в България. Амииии ... не баш всички ама общо взетоооо. А така така, трябва да си пазите вашето там. Традициите да знаете са корена на всичко. А възрастните почитате ли си. Ми дааа, живеем понякога заедно, па се грижим за тях (бе не бях много сигурен аз, ама сега ...). Тъй тъй, почитайте ги деца щото и вие ще станете възрастни някога. Ей го моята благоверната си отиде преди две години и аз сега да ви кажа ми е едно самотно. То вярно четири сина имам, две дъшери, па снахи, внуци, много народ. Ама се чувствам аз сам сред толкова много хора.

А я кажете сега какво става там при вас в България. Бе какво става, демокрация нали (1992 година), реформи разни и такива работи. Аха ... а инак разбирате ли се по между си – щото аз съм слушал от сина ми, че и там сте имали и мюсюлмани и арменци и евреи. Разбираме се (аз поне тук не излъгах) имам приятели и мюсюлмани, ей го миналата седмица разбрах, че баба ми и дядо ми пък имали приятели евреи, а пък ние със Светльо имаме даже и приятели цигани (което си е истина между другото). Ааааа кимна дядото одобрително... е така трябва да бъде, да си живеете в мир, щото нали виждате ние тука по тия краища вече не знам кой какво иска. Впрочем така като бяхте там при евреите, дали не чухте какво мислят те за тия войни. Ами... дядо (като се обърнах към него с тая дума, човечеца направо се разтопи) ние много от политика не разбираме, ама аз съм разговарял с обикновени хора и те наистина вече не искат тия войни (това също си беше чистата истина). Абе то и ние не искаме – рече дядото – ама на политика. То да ви кажа момчета, дето се намесят политиците, после оправия няма (не знам защо сега се сещам за нашите политици, за преименуването на мюсюлманите и т.н.). Ей, го сега нали го виждате – посочи дядото младоженеца – дано поне той да живее по-добре от нас, то нашето вече минало и заминало. То вярно ние тука йорданците си нямаме проблеми с евреите сега, ама войната си е война. Еееех... там където са минали великите сили, мир няма – каза дядото, изправяйки, се пожела ни приятно изкарване и стана. Забелязах после, че ни коментираше с брат си, а после ми стана ясно, че този човек е бил нещо като доайен на родата, много уважаван и ценен.

След това нас ни поканиха да седнем при младите. Бяхме се отделили на една страна. Пак се започна и там една обмяна на информация. Оживен разговор, в който взаимно се запознавахме, кое как е при нас пък при тях и т.н. И от двете страни имаше някаква непринуденост, искреност и взаимно уважение. И там спорехме за войните – е... малко разпалено, ама сега млади хора (но спорехме наистина с уважение и достойнство), никой на никого не налагаше своето. Светльо май сериозно беше се загледал по едно арабско момиче, и я гледаше така влюбено, че ми се наложи да го сръгам в ребрата и на бърза ръка кацна от небето.

Та така и аз се запознах с Йордания. Вярно не видях Петра и река Йордан. Но видях част от хората, които живееха там, а това ми беше напълно достатъчно.

дядо 
страхотен разказвач си.Защо не се решиш да публикуваш разказите като пътеписи ,ако все пак решиш от сега си заплювам един екзембляр.

рокайе видях те  -Еди на теб прилича -сладур.

дединко- браво много ми беше интересно,ако искаш разкажи още нещо