Различният първи юни

Аз мога да ви предложа и Техника за емоционална свобода. Макар че не знам до колко е удачно да се използва за деца с аутизъм, но за родителя би била много полезна. От известно време се занимавам и съм приятно изненадана от резултатите.

Ето линк с информация: http://www.emozdrave.info

Има и форум: http://www.emozdrave.info/forum/index.php

ако искате, казвайте кои са детските градини и училищата, в които сте срещнали проблеми.

Изобщо не очаквах тази тема да има такъв характер. Бях решила, че е за някакво нестандарно забавление за деца и я подминавах до днес, когато в друга една тема, потребителка каза, че се възхищава от майките в тази тема и даде линк. Виждам, че темата вече е тръгнала в друга посока, но ми се ще да споделя нещо.

Преди около 3-4 години, когато синът ми беше на 2-3 години, в градинката, по обед, когато нямаше обичайното множество хора, характерно за късните следобедни часове, идваше една майка със "специално" дете. Беше момче на видима възраст около 9-10 години. Така и не събрах смелост да я попитам какво му е. Защото се притеснявах, че тя няма да ме разбере. Детето й идваше с нея, стигаше до мястото с онези полюляващи се пеещи колички и ако тя видеше, че има дете нейде там, просто се оттегляше със своето и зачакваше да бъде свободно. Тогава момчето се приближаваше и сядаше. Моето момче е прекалено контактно, а в онази възраст беше почти брутално любвеобилно и контактно, чак плашещо за някои неподготвени за изливащата се от него любов на талази. Та, видя го синът ми, ухили се и се втурна към него с разперени ръце. За секунди беше при него. Аз не знаех какво да сторя. Тръгнах след него, защото се притесних, че може да го уплаши. Въпреки че беше голямо, момчето изглеждаше някак тревожно, ръцете му бяха свити като на мишчица на гърдите, а от отворената му уста течеше слюнка, която майката грижливо триеше.Момчето беше и с двигателни проблеми. Та, приближих се аз, усмихнах се и й казах:"не се притеснявайте, няма да му направи нищо, той много харесва деца и търси искрен контакт с тях..." А тя дори не ме разбра какво й казвам. Беше толкова напрегната и рече:"той няма да го нарани, не се бойте" и започна да го издърпва нежно от количката. Господи! Тя не ме чу! Изобщо не чу, че аз й казах да не се бои за своето дете. Можех да оставя нещата така, но си рекох - защо пък, защо да си мисли, че ме е страх за моето дете, след като не е така. Спрях я и й повторих думите си:"не се боя за своето дете. Нито за Вашето. Исках да Ви предупредя, че детето ми е много любвеобилно и би могло да стресне Вашето, но идва с добри намерения". Трябваха й няколко мига, за да осъзнае какво й казвам. В някакъв дълъг момент ме гледаше, преди да се усмихне уморено и да каже:"ами, от него всички се страхуват, аз затова..."
Чакахме ги след това да дойдат в другите дни. И те се появяваха понякога. Децата ни общуваха.По свой си начин - моят с много усмивки, подскоци и неадекватно бърборене - говореше на момчето и се смееше щастливо, макар другото дете видимо да не го разбираше, защото на тази възраст си беше изпитание и за възрастен човек да разбере потока от думи, който изтичаше от него. По едно време момчето изглеждаше щастливо. Моят малък досадник не го плашеше, а сякаш го забавляваше. В очите му се четеше,  че осъзнава, че е по-голям, а моят е малък и сякаш го покровителстваше. С поглед, с нещо като усмивка...
После започнаха да идват все по-рядко...Вече ги няма.
Хиляди пъти съм се питала къде бях аз в онези дни и къде бе другата майка. Защо тя така и не пожела да води с мен идиотскитре разговори, които водят майките по градинки и детски площадки. Досадих ли й? Неадекватна ли бях? И все пак с всеки изминал ден бе все по-спокойна от контакта на двете деца и сякаш дишаше свободно. Това ми беше достатъчно, не съм я насилвала да си контактуваме.

Та, мили майки на "специални" деца, понякога е много трудно да ви докоснем, защото се притесняваме да не нахлуем грубо във вашия свят. Това е свят с много неизвестни за нас. Говорете ни! Приемете ни, дори и да изглеждаме глуповато неинформирани. Децата ни харесват всички деца, докато са малки, докато някой не им обясни, че тези деца са дотолкова различни, че те почват да се отдръпват поради неяснота как да контактуват с тях.

Ивонска, заинтригува ме с центъра, в който могат да ходят всякакви деца, за да общуват помежду си.

Да, много е трудно и за двете страни, колкото и да ни се иска да е по-лесно, да търсим ясни граници, такива няма. Нещата далеч не са черно-бели, а много по-сложни. Точно, защото е толкова сложно, най-добре инстинктивно да се обърнем към Човека в нас, и просто да бъдем добри и толерантни. Вероятността да намерим верния път, е в пъти по-голяма.

Тео, трудно е, защото не се познаваме. А не се познаваме, защото се самоизолираме - и едните, и другите. Предполагам, че майките, които имат и специални, и обикновени деца, по-лесно се адаптират и към двата свята. Защото, колкото и да звучи безумно, това са различни светове, в които можеш да пристъпиш с покана, иначе си като нашественик. А не би трябвало да е така.
Ти знаеш, че аз съм човек, който се вълнува, макар да съм по-скоро инертна, защото не зная откъде да тръгна, че да съм действително, а не словесно полезна. Но единственото, което засега намирам като реална своя полезност, е поне да бъда адекватна. Но имам съмнения дори в това.

Както си говорихме, директорката в случая няма шанс. Никакъв шанс няма и да пренесе и повлияе за някакво негативно отношение към Ванко!

Момичета, по стечение на обстоятелствата имаме натрупани някои дивиденти и контакти, стига да искате, можем да направим списък с детските заведения, градини и училища, където имате проблеми с директори и учители. Бъдете сигурни, че това ще стигне докъдето трябва, и ще направим каквото трябва, за да се вземат мерки. Само дайте списък. Идея си нямате колко закони, и Бг и международни се нарушават в случая, именно по казуса, право на образование, социализация и интеграция на всички деца! Децата изобщо са най-чувствителната и засегната тема във всички закони, и български и европейски, правото е на ваша страна, само трябва да се отстоява.

Клонка, да, трудно е, защото не се познаваме, но не се познаваме, не защото ние сме се самоизолирали, а защото някой друг съзнателно и целенасочено го е направил, решавайки вместо нас.

Без да те обезкуражавам ще кажа че се повтарят, понякога и по-сложни от първия път. И не си затваряй очите, а ако имаш възможност разбери каква е диагнозата. На нас ни бяха казали че не е генетично и да си родим второ, после се оправдаха че тогава не правили такива изследвания каквито можели сега да правят. Ами да си бяха признали че не могат не да лъжат.
За съжаление не сме единственото семейство с две сладки специални създания.
  

Мислила съм над въпроса и навремето бях стигнала до извода, че това е била някаква политика - да се скрият различните, че да не ги виждаме нито ние, нито другите и да изглеждаме една "здрава комунистическа нация", макар от периода на зрелия социализъм да нямам много съзнателни спомени на разсъждаващ индивид, но все пак ги помня.
Но сега?!
Нима сега подобно съмнение има място?

Една от вас,

Не е наказание, а е урок..това, че имаш детенцето такова, каквото е, е най- ценното ти и най- голямото изпитание и урок...
Естествено, че и аз съм се питала защо точно на мене, къде сбърках, причини търсех във всичките роднини от първия до последния и после обратно и от начало.
Можеш ли да си представиш друго дете, вместо твоето?
Ами, това търси Господ- чрез инвестицията в специалните ни деца във всичките й проявления, и най- вече - емоционални, да научим урока си, нали за това сме тук, не само за волни танци, шеги и закачки.

И приех ли специалната съдба на детето си, приех и собствената си специална съдба и разбрах, че съм специална. И започнах да си уча уроците. И всичко започна да се нарежда по- бързо и по- естествено някак...учех се и от времето, от мама терапия- от мириса на детето си.

И тогава започнах всеки ден, по колкото пъти успея- по 1000, да клякам пред специалното си дете, да го гледам в очите и да го питам знае ли той колко е важен за мене, знае ли, че е цялата ми вселена и как може една толкова малка рожбичка, да събира в себе си всичката любов на света....и знае ли, че точно него съм искала да имам винаги за син, дори като дете съм си представяла точно той, че ще ми бъде детето? И той започваше да се учеща все по- ценен и да казва "Аз съм ти всичкото."
И той наистина ми е всичкото и съм благодарна, че точно най- ценното дете ми е отредено!
Ами, как щях без него да знам каква е истинската радост от малките му стъпчици на успехите, щях ли да не мигна цяла нощ от щастливи сълзи след завършването му на първи клас, ако не беше специален? Щеше ли сърцето ми да бушува, аха да изкочи по време и след първата му изява на сцена на Първоюнското тържество, ако не беше специален? Как щях да отделя щастието от приятното прекарване, ако нямах специалната си рожбичка и въобще шях ли да знам какво е щастие?

Темата вече е напуснала рамките на форума и се разпространява чрез блогове и скайп съобщения. Което показва, че хората в нета са виртуално загрижени и толерантни към "проблемните" деца, че се вълнуват и поне искат да потупат майките по рамото, ако не могат да направят друго за тях.

Обаче... аз не виждам ние, като общество и държава, да сме много по-напред от спартанците в отношението си към различните. Само дето не ги хвърляме от скала, ами ги затваряме в задния двор и после ги игнорираме. Докато се появи някоя кауза, изпратят се няколко СМС-а и пак биват забравени.

Първото ми излизане зад граница, в далечната 90г в тогавашната Западна Германия ме изуми не с имането и лъскавите магазини, а с наличието на "различни" навсякъде, където обикаляхме - по паркове, музеи, езера и плажове... 20 години по-късно тук, въпреки евро-псевдо-интеграцията, това не се случва. И 100 закона да имаме, хората в главите си са затворени към "различните". Съветват приятелите си да изоставят родилите се деца с Даун и др.подобни, за да не си съсипват живота и го правят с изключително добри намерения...

Защото, мили майки, това е тъжната истина. Живота ви е безвъзвратно променен от факта, че сте избрали да приемете диагнозата и да се обречете на детето си. За цял живот. В повечето случаи без грам разбиране и подкрепа дори от най-близките ви.

Аз не вярвам в Бог. Не вярвам и в уроците на съдбата. Вярвам, че ако децата ви се бяха родили в едно друго общество, щяха да водят един по-добър за тях и по-лесен за вас живот.Вярвам, че ако моите данъците се използват за да осигурят условия за отглеждане, обучение и социализация на вашите деца всички ще се чувстваме по-уютно заедно. Защото ще сме заедно и няма да има нужда да свикваме едни с други и да правим разяснителни кампании...

Тъжно ми е, защото с порастването на децата ще откривате, че нещата само стават по-трудни. В общия случай "нормалните" деца са зли, интриганти, нетолерантни. В  кварталното училище те не приемат нормално-различните, децата с интереси по-различни от мутренските. Как да приемат специалните...

Пиша всичко това само за да мотивирам собственото си потупване по рамото ви и да оправдая отронените няколко сълзи над тия 23 стр. Вие наистина сте специални, също като децата си. Но по ваш собствен избор.

 

Чудя се, колко ли майки четат тук и плачат горчиво, защото някога, някъде са били окуражени от нашите български лекари да изоставят специалното си дете за отглеждане.... за да си родят друго - млади са....

Аз съм виждала едно такова дете в един дом. След като мама, тати, баба, дядо и всички го бяха изоставили, си имаше само синдрома (на Даун) и тихо очакваше да изтече срока за пребиваване в "изолатора", за да отиде при другите бебета... Не ги осъждам, защото предполагам, че е трудно, но тази малка душичка ми се струваше доста по-безпомощна от ужасеното и семейство.

а аз познавам едно такова семейство. слава богу, след 5 год. си взеха детето, но травмата, оставена в душите на всички е трудно /да не кажа невъзможно/ излечима. все още недоумявам как може да посъветваш едни родители да си оставят детето, защото са "млади и ще си родят друго", вместо да го гледат и да се грижат за него..../изобщо не визирам случаите, в които детето има нужда от денонощна медицинска помощ и престоят му в соц. заведение е необходимост/.

има едно нещо, което супер много ме дразни, когато по телевизията се заговори за деца с увреждания. и то е дежурният въпрос "защо чужденците осиновяват различни деца, а в България хората не искат?".....как защо. защото това, че е направена рампа в училище не прави средата достъпна напр. защото, за да стигнат до това училище хората в колички трябва да минат няколко високи бордюра, да оцелеят през дупките  и неравните плочки без да паднат. имам приятели, за които снегът е най-лошото нещо, защото е повод за ужасяваща изолация в къщи.
а това е само външната страна на нещата. тази, видимата за всички.
бюрокрацията, спънките от страна на институции и администратори.......
и после "защо българите сме толкова бездушни и не искаме да осиновим дете с увреждания?".......

може би точо поради тези причини наричаме родителите на различните деца "герои", "силни личности", "смели". защото, вместо да се отдават на децата си спокойно, те всеки ден се налага да водят едни малки / и по-големи/ битки.
и да се занимават с куп глупости, от които зависи нормалното им съществуване, като в цялото това време трябва да вместват също време и енергия за работа с различните си деца.
може би в другите държави родителите не са чак такива герои, но в България определено са.

firebird, много, много благодаря за темата. Следя я отначало. Тя е един своеобразен мост, който трябва вече да бъде преминат. Аз самата не знам на коя страна от моста се намирам, още не съм събрала достатъчно кураж да разбера. Синът ми е различен, но все още намирам своите дребни извинения за това...не си играе с другите деца, не търси контакт с тях-значи е затворен и саможив като майка си; не говори, изречения освен "дай ми и искам" няма в речника му, при опит за комуникация, повтаря всяка моя дума-е като е необщителен, то е ясно, че няма нужда да говори; няма интстинкт за самосъхранение, тича пред колите и силно люлеещите се люлки, пада като ютия, без опит да се предпази-за него е игра, защото му е забавно да тичам след него; играе си часове да вади и подрежда кубчетата в кутията-колко е кротък и съсредоточен; когато се ядоса, се удря по главичката-просто е инат...и така нататък...все още чакам внезапно да проговори, да ми каже нещо, да видя, че се е заиграл с някого, когато го взема от градина, но...всъщност там забелязах разликите и те са забележими и от другите, учителката му настоява да остане първа група, защото е по-назад от тях...извинете, че ви занимах толкова със себе си, но може би "пробуждането" и отварянето на очите са най-трудната стъпка...все още се успокоявам, че всичко е наред и се вмества в някаква норма...

Пред училището на малкия ми син има рампа на улицата, ноооо родителите паркират точно там замалко, за да си оставят детето и на пешаходната пътека паркират и те и други без деца паркират замалко, но в това време минават доста деца и са подложени на опасност.

В училището на голямия ми син пък паркират на тротоара и живущите наоколо и те, а децата са принудени да слизат на платното.  

Има една майка от нашият форум,която след подобни съвети си остави детенцето  и после си го взе обратно.Много хубаво и лъчезарно дете! Виждам ,че тя не е писала все още в тая тема,вероятно не я е видяла.Въпреки че съм я виждала само за ден,за мен това е човек ,от когото винаги ще се възхищавам и уважавам.