Различният първи юни

ами ... пак да кажа ... на всички: Малко по малко, може би след години ...

Не го повтарям, защото няма какво друго да кажа ... винаги има ... но част от толерантността е да знаеш кога да замълчиш ...

днес един ще "прогледне", утре друг ... и така малко по малко ... а такива "баби", незабелязващи ... ами винаги ще има ... но за тях ще има "Правила на добро поведение" и "порицание" за неспазването им ...

и аз обяснявах какво е Даун и защо брат ми е различен ... някой знае ли какво е да си дете и да ти се налага да обясняваш ... някой каза нещо за тинейджърите ... ами, обяснявах, с думи, с юмруци ... обяснявах ... след това се оказа, че не е само брат ми, че има и други като него, че не е заразно ... и хората се "научиха" как да се държат с него ...

ето защо е необходима тази тема ... за да се научат Човеците ... да не се налага някой да обяснява като мен, с юмруци, защото някой не са го научили да разбира от дума ...

и моите деца, уж нормални, а все им се налага да обясняват някому нещо ... сигурно защото се опитвам да ги направя "различни", да спазват правилата (примерно, че едно дете до 12 години не може да бъде оставяно само и не може да търчи по улиците за да си купува закуска, че децата се возят в столче в колата и т.н.) и никога де не обясняват с юмруци ... някой каза нещо за слабите ... ами и моите ги мислят за такива, но само в началото ... после, когато нищо друго не помага "усещат" удара ... на думата ...

и да, отнема време, на дъщеря ми й отне години да "научи" съучениците си да я уважават, но го постигна ... само с думи ...

та така, малко по малко, може би след години ... никой няма да се "вторачва" в различните деца и ВСИЧКИ родители на ДОБРЕ ВЪЗПИТАНИ деца ще вървят с гордо вдигната глава ... и единственото делене на децата ще бъде на възпитани и невъзпитани ... защото няма добри и лоши деца, а такива, каквито НИЕ ги възпитаме ...

Ето това искам и аз. Много точно и на място казано  . Това е мечтата на всеки родител на дете с увреждане 

Това с "възпитаните" и "НЕвъзпитани" деца е доста спорна тема.
Всички са деца.
А възпитанието е нещо относително.

Извинете за отклонението.

С риск да ме изхвърлят от форума за вечни времена ви преведох и ви лепвам един прексрасен разказ на майка с дете болно от церебрална парализа, която с времето е създала център за специални деца няма смисъл да ви давам линка понеже е само на словенски, но ви давам разказа, за всички мами със специални деца, ние нормалните мами ще учим своите деца да обичат и приемат вашите като част от природата и вселената с цялото уважение и радост, които им се полагат. Подкрепям ви в борбата срещу бюрукрацията и невежеството.


Първо беше малък лист
 
Първо беше малък лист, с бял цвят.  Погледът и се плъзна от листа върху момиченцето, което мирно спеше в прегръдките и. След това очите и потърсиха прозореца и се спряха върху цъфтящите череши.   В пространството настана тишина. Никой не знаеше магическите думи, които могат да променят проклятието на вилите рожденки и съдбовки, които са застанали до люлката на тяхното дете. Също така не може да знае дали листа е стигнал в правилните ръце.  Някой е трябвало да го получи и въпросът защо точно те двамата е излишен. Прекалено много ли искаха? Тяхното щастие пречеше ли някому, че да поръча този нещастен лист? В онзи момент не размишляваше, защо тяхното момиченце е избраното. Само седеше там и гледаше белите цветове, които бяха оживели с пролетта.  Най-сетне лекарката кимна на медицинската сестра.  Тя нежно я хвана под ръка и я отведе вън.  Като дете я постави на стола и така мирно чакаше докато мъжът и не дойде да си ги прибере. 
Хиляди нощи не са спали. Рояха се един след друг въпроси без отговори.  Сутринта не донесе спасение и знаеха, че ги чака дълго пътуване в неизвестното. Нямаха план, защото не познаваха пътя. Имаха момиченцето, листа и надеждата. Първо срещнаха безсилието. То умее да ти развали деня.  Зависимостта от други хора, безбройни операции, чакане на резултати, бой с бюрокрацията, подчиненост на системата - всичко това породи в тях гнева.  Това беше добре.  Защото в този гняв се придвижваха напред, искаха повече и по-добро за своето дете. Не срещаха добри и лоши хора. Всички бяха само хора. Някои умееха да дават човечност, други бяха специалисти.  Имаха нужда и от двете. Научиха се да правят разлика между нещата, на които можеха да повлияят и  с които трябваше да се примирят.  Така хвърлиха в своя живот първата подправка, която се нарича примирение. Самата дума говори за примирие, което бързо измамва човека.   Да си в мир с нещата от които се боиш, до случки, които те плашат - това изисква голямо напрежение.  Да заобичаш факти, от които те боли - кой може това? Те двамата съумяха.  Защото бяха заедно.  И защото знаеха, че момиченцето има само тях.  Заедно бяха в това нещастие.  Трябваше да решат какво ще направят със своя живот. 
Ние се занимавахме с дреболии. Нашето щастие се свеждаше до въпроси свързани с кариера, имущество, което трябваше да набираме на куп, за любовници, които чакаха да разнообразят досадната семейна рутина. Те двамата се питаха за това, дали момиченцето ще преживее вторник. И бяха щастливи, защото в сряда бяха заедно за два часа, които открадваха между манипулациите.  На пикниците, които подготвяха за приятели събуждаха учудване у нас, защото се смееха. Бяха толкова свързани помежду си, внимателни до всички, игриви с нашите деца. Не можехме да знаем колко голяма е тяхната загуба. Изгубиха мечтите си. Никога не споменаха, че мечтаят за дете, което да тича след топката, да се чуди на листата на дърветата и да лови хвърчила във вятъра. Бяхме толкова себични,  че никой и не помисли, че за тях щастието беше момиченцето да живее.  До третата си година беше оперирана шестнадесет пъти.  Не знам , дали по време на операцията са се молили или клели.  Не говореха много за това.  Къде по дяволите скриха цялата тази болка.  Вероятно са я употребили за живеене.   Затова направиха невъзможното.  Не понасяха съжаление, нито за тях нито за момиченцето.  Изглеждаше като да са били родени за това да са заедно. 
Срещаха се с предразсъдъци.  Живяха в очите на хората, които гледаха тяхното дете и се закачаха за въпроси, които боляха.  Въпреки това в своя живот не допуснаха самосъжалението и това ги издигна над всичко.  Описваха всяка мравчица, всеки облак, розовите листа и охлювчето.   Всичко, което съществуваше за нас като всекидневие, като нещо незначително, за тях имаше специален смисъл. Въпреки, че момиченцето не ги разбираше, все пак беше като няколкомесечно бебенце, им отговаряше с толкова живец, какъвто не почувствал никой от нас.  В мен пробуждаше срам, защото ми пречи целулита, косата без блясък и горните зъби, които вече не бяха така бели както преди. Беше сляпа, а имах чувството, че вижда всичко.  Беше психически изостанала, а бих се заклела, че ме разбира.  Нищо нямаше да ми даде. Но от нея си тръгвах богата.  Сега знам, че ми даваше повече, отколкото можех да нося.  Нейните усмивки, пълни със лиги и чудно гъргорене ми напомняха, че животът е много повече от всекидневно оплакване. 
Благодарността беше онази магическа съставка, която свързваше животът им.  Веднъж я попитах за какво мисли когато се събуди. "Добро утро ден, какво си ми подготви днес?" Премълчах своите утринни мисли, пълни със страх и паника, които се гнездяха в главата ми.  Като дете се радваше на дребните щастия, които бяха свързани с нейното момиченце.  Не ходеше при гледачки, които да и обещават здраво дете.  Не молеше никой бог, защото за нея беше достатъчен днешният ден.  Нямаше нужда от гаранции за още един живот, в който всичко е хубаво.  Небесата не познават слепи деца.  Наистина би било грях да имаш толкова синьо небе и да не го виждаш.  Вярваше, че това е урокът, който трябва да научи.  С противопоставяне не се учиш и с ритане не постигаш нищо.  Затова се учеше, да приема всичко, което и носеха дните.  Дори и когато имах цвета на нощта.  Най-голям проблем и създаваха нейните очаквания.  На представления с дечица преглъщаше сълзите си, докато момиченцето махаше с ръце, сякаш целия свят беше неин.  На това се казва смелост.  Да гледаш дечица, които весело танцуват и пеят и при това да се сблъскаш със своята завист, защото нямаш това.  Малко хора могат да погледнат своите чувства в очите.  Тежко и беше, защото никой не идваше при нея, да и каже колко красиво дете.  Въпреки, че момиченцето беше като ангелче със светли къдрички, червени бузки и сини очи, които се скриват от погледа.  За тях е най-красивата.  За този свят, пълен с идеали за красота и чудни мерила, разбира се несъвършена.  А в действителност - бисер в калта. 
Показаха ни какво означава да даваш. Без това техният живот би останало обикновена загоряла каша, за която можехме със чиста съвест да обвиним генетичната грешка, лекарите или бог, който е виновен.  Никой нямаше да ги обвини, ако бяха дали момиченцето в заведение и живели своя удобен живот.  И все пак не.  Те бяха избрани за това, да се поучат от това.  Получиха само листче.  На него беше само една диагноза.  За няколко години получиха пълен куп такива листчета, които говореха за това, какво тяхното момиченце никога нямаше да стане и какво нямаше да прави.  Въпреки това, те не приеха тези думи като отрова, която би унищожила животът им.  Разтърсиха ги и почакаха, болката да се слегне на дъното.  След това направиха магически лек.  Можем да го наречем Любов или Надежда или Живот. 
Първо беше малък лист, с бял цвят От него стана дебела книга, която животът написа.  В нея няма рецепти за нискокалорично хранене, за оргазмени удоволствия, за романтични вечери на свещи.  Между редовете няма да намерите реклама за отстраняване на петна, бръчки и грехове.  Книгата е написана от момиченце, което никога няма да държи в ръцете си химикалка.  В нея пише за това, как се става човек.   
 
Дамяна Шмид

Bлагодаря ти за прекрасния разказ.   
А ,ако това е повод да те изхвърлят от тук,че то голяма част от нас тогава ще трябва да ни натирят по същата причина:hahaha:

Относно оставените на самотек деца............Спомням си когато беше малка дъщеря ми - някъде 2-3 год. попитах джипката доколко да и се намесвам в игрите.Тя точно това ме посъветва, да я оставя сама да си намери мястото сред другарчетата.Само да гледам да предотвратя травма при започване на бой ( разбра се тя го каза интелигентно  ).Не с всяка майка става този съвет, защото ако се сбият децата, и ние се намесим с майките - крайният резултат е скарани родители и играещи си деца.Но с майки които си седят и си пафкат отстрани - резултата от боя беше шамар, шамар,рев........смях и отново игра.

По късно вече прочетох, че това е препоръката на психолозите да се намесваме минимално в разправиите на децата, за да си изградят "аз" и личен живот по лесно.
При малкия ми син този момент, когато трябва да го оставя да се сбие сам и да е на самотек все още не е дошъл...............или е, но аз не смея да го пусна 

bzepic , благодаря за разказа. много е хубав.

отдавна не бях ронила сълзи, но този път....
хубаво е написан - докосна всичко в мен! не минава ден, вкойто да не съм в досег с онази жена, която можех да бъда ако....

този разказ..............имах нувда от него, защото съм в огромна дилем - да избера материалното, или да избера онова, което е в сърцето ми..........
Благодаря
Различни са онези, които смятат себе си за недосегаеми, недостижими за болката и перфектни.
Децата с увреждания, са просто деца, няма им нищо.
Моя син отрасна по домовете с мен, и всеки път, когато го заведа в дом той сам отиваше и се заиграваше с най - увреденото дете и никога, никога не ме попита - Мамо, това дете защо е с толкова огромна гава, онова дете защо не говори и тн.
Децата са чисти и истински и аз съм убедена, че ние трябва да се учим от тях а не те от нас........

Нали остава срещата за утре?

да.

bzepic,

Хората рабираме същността и започваме да виждаме със сърцето си, когато се доближим до положението на майката, чийто е разказа.
Толкова красив е, че трябва човек да е докоснал живота, за да го излее.

Аз ли се завърнах първа от срещата?
Беше ми много приятно,както на всички предполагам.Надявам се да ни стане навик да се събираме.
 

И ние ТиноНино си тръгнахме към 12 ч. Добра идея беше тази среща!  

Бях се зарекла да си трая и не четях, но сега се върнах една страница назад и ми се ще да ви кажа следното:

(и сами знаете) обобщенията, касаещи света, страната, хората, съдбата не помагат на никой, най-малко на правещия ги! Който търси - намира. Не съм го казала аз. Не всички са лицемери, но лицемери има не само около вас и децата ви - те са и в нашия живот.

Ако не се опитвате да ни втълпявате как само он-лайн сме съпричастни, може би ще ни срещате по-често и ще ни видите в друга светлина...

Срещата беше кратка, но изпълваща. Поне за мен, а и за мъжа ми. Дъщеричката ми още не може да играе адекватно с дечица, понеже е малка, но в колата говореше за Наско и Иванчо   /pogar, тя така каза - Иванчо, без да съм й говорила/.
Много ми беше позитивно, бях весела и спокойна. Някои мои наблюдения се затвърдиха, други неща започвам да осъзнавам.  Намерих време да си отбележа в "дневника", този в главата някои неща.  
Мъжът ми си поигра, обсебвайки една топка с въжета и един воден пистолет   , а пък аз успях да уплаша с един балон едно симпатично къдрокосо създание  

Бубичка  


Нека пак да има срещи, там сме.

Беше ми безкрайно приятно да се запозная и с присъстващите съфорумки/ци  

Подкрепям думите написани от ivonska в последния й пост!