Много от момичетата тук и намекнаха, че глухотата и дислексията не са "недъзи", правещи една жена нежелан сексуален обект.
При авторката проблемът е в главата, не в глухотата. След тежка катастрофа когато бях на 7 години, започнах да ослепявам с едното око и да губя слуха на едното ухо. Никога не съм възприемала това като увреждане и не съм се смятала за инвалид. Това не ми пречеше нито да свиря на пиано, нито да спортувам, нито да общувам с хората. Винаги съм се смятала за напълно нормален човек, и никой не може да предположи, че нещо със зрението или слуха ми не е наред, а аз даже не се замислям за тези неща, освен ако някой не започне да се вайка, как нещо такова му е провалило живота.
И както показват хората, за които разказа Мата, стига да има воля, даже наистина сериозните увреждания не могат да попречат на човек да живее живота си пълноценно.
А за отношението към хората с увреждания, Китана го е казала съвсем точно: