"Искам да я попитам - защо ме е изоставила?"

ох незнам ...

Ние си разказваме "приказката на Нико" и той понякога  сам си я иска, но личицето му посърва , когато стигнем до момента на неговото раждане ... моето изречение е следното " .... когато жената родила бебенцето, тя знаела че няма да бъде най-добрата мама за него, затова го прегърнала силно, оставила го в къщата за бебенца и му пожелала от сърце да намери своите истински майка и татко"
Беше ми страшно трудно да го измисля, защото хем не  искам да му казвам "тя те е обичала, затова те е оставила", хем не искам да казвам "имала е друг живот и ти не си имал място там" -  и двете са ми противни.
Това е моето изречение - може да е добро, може да не е - честно казано мисълта ми е бла насочена към това, как да му навредя най-малко, кто му дам обяснение, което аз самата немога да намеря 

По повод виждането, моето свеки, която от самото начало мърмори нон стоп срещу БМ на Нико казва - "Ако го е видяла, преди да го остави, НИКОГА няма да й простя". Майка ми, която е страшно различна от свекърва ми, като се заговорим на тази тема - пълни очите и казва че това е толкова далече от нея, като постъпка (изоставянето), че като си го представи само, започва да трупа гняв и мъка, което не е полезно за детето и затова си забранява да си го представя.
Давам тези два примера, защото хора различни, светогледи различни, възприятия различни, реакции майчинсразлични. Изречението, което ще кажеш на дъщеря си и ще е добро за нея, може да не е добро за моето дете и т.н.
Моят отговор на въпросите е горе долу следния (към момента!!!!)

1. Не мога да ти кажа, за всеки е различно, но предполагам, защото мислят, че няма да се справят , защото се страхуват, защото искат сигурност, която в момента нямат. ,
2. Виж, всичко, което се е случило до момента на нашата среща, мога само да предполагам, защото лично не съм била там. Предполагам, че те е видяла, предполагам също, че не и е било лесно, защото ти беше прекрасно, сладко и чудно бебче
3. Разбира се, когато пораснеш - 18 години, ще я издирим и ти ще можеш да се срещнеш с нея
4. Разбира се ще можеш да я попиташ всичко което искаш

5. За мен - ти си от моя род и ти си моето семейство. Твоето семейство и твоя род е този, който ти решиш. Ти носиш стойката, чертите, талантите и дарбите на твоето биологично семейство, как ще ги използваш, начина по който ще носиш стойката и чертите си, за добро или зло, ще получиш от нашето семейство. Как ще се справиш с всичко това зависи лично от теб

Мила Ани ,
минахме оттам, засега. (в момента е затишие, докога не знам, защото в сега в класа им дойде ново дете с приемни родители). Така е, нашите деца живеят отзад напред емоционално. Повечето хора растат и укрепват постепенно, за да се справят с неизбежните удари на живота. Нашите растат и се учат да се справят с може би най-силния възможен удар, който вече са получили в началото на живота си. На осем се занимават с теми, които за връстниците им са непонятни. Като четях по книгите, не вярвах, но стана точно така, включително и носенето на дрехи с качулки и дълги ръкави, да се скрие от всеки, ако може...
Не се бой, то е като приказката: първо черната вода, после кафявата, най-накрая ще дойде бистрата и ще видиш детето си пораснало и помъдряло.
Най-мъчното е, че не знаем всички отговори. Говорим си, мислим си, обсъждаме причини и варианти. За малкия ми син и досега е много важно ТЕ да са добре, да не са болни, да не са гладни, да ги има, когато реши да ги потърси. Като че ли още не си позволява да им е сърдит, че са го изоставили. Не знам кога ще реши да се ядоса някога... Гледам да не му внушавам мои идеи, да следвам неговите въпроси и да не дълбая повече от нужното.
Убедена съм, че е за добро. Забелязвам как се промени след последната голяма буря (абе направо ураган, и то няколко седмици).
Стискам палци!  

Ani, 
не занам дали е правило- нашите деца прикриват несъзнателно или съзнателно чувствата си, така , че само можем да гадаем какво се крие зад въпросите им.
Май доброто на по-малката възраст е, че все още са край вас и можете да разговаряте...Каката почти не се задържа в къщи( не само поради ангажиментите й сега).Намира време обикновено вечер преди лягане само за най-неотложното или когато иска разрешение за нещо.
Няма ден-изключение, в който просто да й се искада се помотае вкъщи .С една дума не разговаряме поради липса на чисто физическо време заедно, факт, с който ми е трудно да свикна.
 А тези въпроси искат и време за настройка...нагласа, спокойствие у разговарящите..
Целият ни разговор по темата беше след едно предаване , беше наскоро след като научи.

и още нещо, което забравих, а според мен е важно ... основното за мен е Нико да чувства, че е безусловно и безкомпромисно приет и подкрепен. Каквото и да направи, каквото и да попита, както и да постъпи - аз съм му майка и той може да разчита 100 процента на моята подкрепа и това гледам да повтарям гласно непрестанно.

Пример от недалечното минало Нямаше ме 1 седмица, първата ни раздяла а повече от 2 дни. Беше му обяснено, че мама няма да я има 1 седмица, но ще се чуваме, ще си мисля за него непрекъснато и ще се върна. Докато ме нямаше той е бил в абсолютно ежедневната му среда, с бабите, дядото и таткото. Върнах се - ела да видиш отмъщението на инката ... Като изключим първата безумна радост на летището и мнооооооооооооооого галантното "Мамо, бях забравил колко си касива  ", още в колата се започна:
"Ти ме изхвърли на улицата   (това как го измисли идея нямам), няма повече да ме изхвърляш, няма повече да ме оставяш", "Не те обичам, ти не си ми майка, аз обичам само баба и деди" - два дни не спря! Излизаме заедно, той си кара колелото напред по улицата обръща се назад и смеейки се ми вика "Мамооооооооо, не те обичаааам"

Добре че си бях починала царски та не се вързах  . Отговарях с широка усмивка "Нищо Нико, важното е че аз те обичам", "Съжалявам Нико, но аз съм ти майка, за добро за лошо - това е пошението"
Слава богу теста продължи само два дни, че накрая не се издържаше
На третия ден се събуди - нямаше и помен от предишните закани и проверки.

Разказвам това, защото мисля, че за да е спокойно детето да споделя страховете си, а това е свръхважно, наистина трябва да е уверено, че ще бъде прието, независимо от поведението си, ав нашите случаи и  от въпросите си. Затова си мисля, че когато щеркати започне да задава такива въпроси, може и не е лошо да и "подадеш" ти продължението - напр. "ти какво искаш да я питаш, какво би искала сега да и кажеш, искаш ли да и напишем писмо (так съветват психолозите които аз съм чела по тази тема), ще и го дадеш един ден когато се видите и т.н. Целта е детето да изрази чувствата си към биологичната си майка без да изпитва срам или неудобство от неговата си майка"

Това с писмото не ми дойде на ум. Ще се поправя. Радост много рисува, ще й предложа да й нарисува нещо. А после ще тълкуваме рисунката - с ваша помощ, нали?!
Общо взето реагирам така, както го пишете. Вероятно и другите мами сте така или ще бъдете, когато ви дойде до главата. Аз не мога много да пиша, казаното не е като написаното. В думите има неща, които ги няма на хартия (в случая на екран). Ето така се раждат идеите, за това пуснах темата. Преди време някой питаха, защо няма мами на по-големи деца. И на мен така ми се иска да има разкази за преминали събития, всеки може да си извади някаква поука и да я приложи, пречупена през призмата на своето усещане към своето уникално дете.

Ох.... ние минахме една вълна преди време, сега чакаме следващата. Имаме леки проблясъци за приближаващата буря, но за сега май повече го мисли в себе си, отколкото да го изкарва на вън. Аз чакам.

При нас утежняващото е наличието на сестра му, отгледана от раждането си и онези 3 липсващи години от неговия живот. Липсващи, понеже ние нямаме спомени от тях. Сега стана по-лесно - ситната започна да приказва, появиха се сравнения - и ти говореше така, казваше "па", вместо "пак" и др. подобни, които го карат да се чувства по-добре, но горе-долу веднъж седмично имаме реплики от сорта:

- Мамо, защо помня раждането на Дара, а не помня моето?
- Мило, никой не помни своето раждане, бил си малко бебе и няма как да помниш, дори Дара не помни нейното раждане.
- Да, мамо, но ти защо не помниш моето раждане?
- Защото не съм била там, когато си се раждал, ние с теб се намерихме по-късно.
- Мамо, а защо Дара беше в твоето коремче, а аз бях в коремчето на друга мама (няма да казвам, че тук хлъцвам всеки път, въпреки че вече го очаквам)?
- Защото Дара се роди от моето коремче, а тебе те взехме от дом, но за нас няма абсолютно никакво значение как сте се появили в семейството, ние ви обичаме еднакво. А майка е тази, която те гледа, която се грижи за теб като си болен, а не тази, от чието коремче си се появил.
- Мамо, а защо майката (!), от чието коремче съм се родил ме е оставила?
- Не знам, мамо, но като пораснеш можеш да я попиташ.

Тук той обикновено млъква, мисля, че още не е готов да я попита. По едно време ме молеше да я питам аз, но сега спря.

Аз от скоро много му рисувам нашето семейство - мама, тати, бати, бебето и кучето, къща и слънце.  Той обаче рисува само мама и сега се замислям, коя мама рисува  .

Аз лично смятам, че наличието и на биологично дете утежнява нещата поне при нас, но в същото време това е факт от живота, който не може да бъде променен.

Ани, не ти помогнах, но пък си споделих 

Нашата ситуация е сходна. Разликата е, че каката я взехме много малка - видяхме я на 35 дена и на два месеца беше у дома, но за това пък 4 години и половина беше Богинята на къщата. И появата на малкото, колкото и да сме внимателни, си е отместване на вниманието от центъра на света. Както казва Фоксче, "това е факт от живота, който не може да бъде променен".

Благодаря за желанието да помогнете на мен, но аз го отправям като помощ от всеки за всеки. На повечето пишещи мами тук, дечицата са по-малки. Когато минат още 3-4 години и започнат осъзнато да питат и да преживяват нещата стават малко по-различни от "приказките за лека нощ". Тогава те искат конкретен отговор на конкретен въпрос, а не отместване на темата в посока, "... но теб ние много сме те искали и страшно те обичаме.....", не ги устройва.  Детето маха, леко пренебрежително с ръка и казва, да аз това го знам, но ти ми кажи тя ЗАЩО...........?

Ани_М, отместването на вниманието на центъра от света си е причина за огромна ревност, както и да се е появило второто дете у дома. Наблюдавам го със сина ми от година и половина насам. Толкова чакахме сестричката, толкова я искахме, а сега: "Ти защо нея обичаш и за нея се грижиш повече, отколкото за мен?" (Повечето грижи са, че й помагам да се облича, да си бърше дупето, режа й храната и т.н. неща, които той може сам)

Колкото до въпросите ти от темата... Ние сме на 6, в момента сме в началото на бурята на осъзнаването. Говорим честичко, предимно вечер, преди сън. Говорим за "другата му майка". Първо беше Тя, сега е "другата ми майка". Той така пожела да си я нарича и аз го приех. Това произлиза от разговорите ни преди 2 години, когато се обяснихме, че след като роди детето си, майката трябва да каже пред лекарите, че иска да продължава да му бъде майка и тогава си го взима у дома. Ако каже, че не иска лекарите се обаждат на съдията (той разреши да вземем Албена, затова го въведохме като висша компетентност в представите), който да намери мама и тате на детето от този момент нататък. И така ние сме с две майки - едната която се е грижила в коремчето за Ваньо и аз, която съм казала, че искам да му бъда майка завинаги от момента в който го видях.

При нас въпросите са предимно технически засега (може би защото сме мъже все пак ) - как точно се е грижила за него в коремчето, какво му е давала да яде през тръбичката, как точно се е родил. Пита ме за името й - казах го. Казах, че ще отидем да я видим когато му пораснат мустаци за да се похвалим с тях. Говорихме, че има и други деца, които са се появили от нейното коремче и те също са негови братя и сестри, нищо че не живеят с нас като Албена. Очаквам всеки момент по-сериозни разговори, дори буря.

Маймуна, и нас ни тревожи дали е жива и здрава. Когато му казах, че е на моите години се успокои, че "няма да умре докато стане време да отидем да я видим".

Подобни въпроси за въвеждане в "темата" съм си задавала многоктратно, както и тук  във форума.Аз бях тази, която повдигна въпроса защо не пишат майки на по-големи деца или по-точно пишат рядко, като пак споделям, че за мен те биха били неоценимо богатство като опит.какъвто и да е този опит.
При отчитане на обстоятелството, че  всеки случай е много, ама наистина много различен от другия се чудя дали трябва да имаме смелостта да въведем и нелицеприятните истини и от кой момент.
възползвайки се от темата аз бих задала въпрос- къде мога да намеря качествена психологическа помощ, независимо дали лично или дистанционно, независимо дали със заплащане, която да ми бъде оказана при провеждане на бъдещи разговори с детето в тази посока. Да ви кажа, считам го за не лека мисия, откровен човек съм, а се страхувам от отражението на истината върху сина ми.Медени- захарни, не ми се измислят по същата причина- моята откровеност.За съжаление от всичко  прочетено/ литература, която съм намирала/ не съм очарована, по-точно всичко е твърде неотносимо към нашия случай.А в литературата, която съм срещала се пише твърде обобщаващо.За още по-голямо съжаление, английският ми не е на такова ниво, че да чета специализирана литература.

Наистина, ще съм много благодарна, ако някой ме насочи към специалисти, не е задължително да са точно от нашия град, още повече, че май тук такива добри няма.

 Момента на осъзнаването към 6-7 годишна възраст при моето момче беше много тежък. Детето ми коренно се промени, от напереното момченце се превърна в смачкано и свито същество.
Смачка го осъзнаването на истината, че е изоставен. Нищо не помагаше, нито разговори, нито съветите на препоръчан специалист. Той преминаваше през различни фази-гняв, тъга, примирение. Трудно е да поискаш от дете на такава възраст да прости и да продължи напред. Понякога си мислех, че му втълпявам, че изоставянето е нещо нормално, борейки се срещу гнева му към БМ. И той иска да я попита точно това-"защо си ме е изоставила?" Скоро ще навърши 13 години.

Светкавица, пиши на Теа. Дори тя да няма време, предполагам че ще може да те насочи.

Здравейте!
Аз съм приемен родител от много малко време/ два месеца/ и сега на 14.09. ни е делото. Детето е на седем години и от дълго време /три години/бяхме наясно двамата, че се обичаме и че иска да го взема, а и аз също, но тази година стана факт. Имам и собствено дете на четири и половина и двамата се разбират прекрасно след първоначалият изблик на ревност на "домакина". От цялото разбирателство и общуване обаче започнаха да изплуват същите въпроси, които вълнуват и пишещите в темата. Митко е достатъчно голям за да знае, че си има биологична майка. До преди дни твърдеше, че не я е виждал никога, но пристигнаха всички документи по делото и се оказа, че миналата година го е посещавала два пъти, както и че поне два пъти годишно е посещаван от баба си по майчина линия. Чу ни че коментираме документите със съпругът ми и поговорихме за майка му. Нарочно не ни е казал, че я е виждал. Била отишла за малко и много бързала и не иска да говорим за нея. От друга страна аз вече я намесих в един разговор, защото слушайки как синът ми разказва за всички места, на които сме го водили ме извика и направи такава сцена, че се втрещих. Каза ми че него не сме го вземали с нас/тогава/, че и той трябвало да бъде, че и него трябвало да го обичам от бебе и други подобни, на които в изненадата си отговорих с гушкане, лист хартия и химикал и разделяне на листа на две с обеснението, че може да ми се сърди и да ме държи отговорна за живота си от момента, в който съм го сложила да спи и съм му прочела приказка вкъщи. Че от чертата на татък друга жена носи/е носила-ако изобщо е носила де/ отговорността за него и ако иска като порастне може да си зададе въпросите на правилният човек. Говорихме/и си говорим/ че винаги ще го обичам и подкрепям и че нито той е виновен че е живял такъв живот, нито Мишо, че е имал неговият си досега. Не знам дали реагирах правилно, но така постъпих в момента.
Изобщо някак усещам, че за него е проблем, че не е бил винаги с нас и му е мъчно/ при все че аз имам негови снимки от тригодишната му възраст насам, включително и такива на които сме двамата- от когато работим с дома/ и като разглеждаме снимки ги разглеждаме паралелно на двете деца. Той от едно известно време като се запознава с хората отказва да си казва бащиното и фамилното име. Спря да говори почти веднага за дома, възпитателките и другарчетата си там. Аз се пазих да определям отношенията им с Мишо, но мъжът ми ги нарече веднъж братчета и той сега си се определя като братче на Мишо. От друга страна сега от документите разбрахме, че има и негов брат, който е доста по- голям от него, но той не знае/или не ми казва ако знае/...
Знам, че е много рано да ме допусне до себе си на 100%, но се тревожа понякога какво ли му е в душичката и сърцето. Иначе детето е слънчево, справя се чудесно в занималнята и ни предстои тръгване в първи клас. Никой не може да повярва колко бързо се интегрира в семейството и родата ни.

Румяна,
много познато... И аз се питам понякога къде е моето ведро дете отпреди 3-4 години. Едно роднинско дете питало баща си защо моето е толкова тъжно.
За другите: не си мислете, че имам някой депресиран хлапак у нас. напротив, винаги е усмихнат, готов за шеги, внимателен. Но една сянка ляга върху него понякога, къса ми сърцето.
Учим се да боравим с чувства. Учим се да говорим, а не до отклоняваме темата с шегички и несериозни отговори. Да приемаме болката и да я изстрадваме, вместо да я прикриваме. Работим не много често, но редовно (веднъж на 2 седмици) върху книга на живота, в която записваме (все по-често той сам) най различни частици от пъзела. Резултатът е едно не толкова добре възпитано дете, което обаче дава по-свободен израз на това, което го вълнува и е склонно да поиска помощ, когато трябва.
Ще ми повярвате ли, че трябваха 8 години, докато стигнем до "Мамо, не мога да направя еди-какво-си, помогни ми"?  


Ганката,
точно тези думи употреби и моят, буквално. Да не умрат, докато отидем да ги видим...

Конкретно за въпросите на Ани:
- отговорите май се сменят според възрастта. При нас много време беше на мода: "не са могли, много са искали, но не са били в състояние". После дойде тревогата дали са болни, защото здрав човек няма да направи такова нещо, нали? Сега последната версия е: поне са се погрижили да не отида в дом, подготвили са всички документи и чак, когато са разбрали, че имам нова майка и татко, са решили да се откажат. Това последното не е съвсем вярно, но не го оспорвам в момента.
- не сме ги виждали (знаем и бащата); други хора са решили, че така трябва; те са ги виждали и са ни разказали
- ако искаш, като пораснеш, можеш да ги потърсиш и да ги питаш, каквото искаш; мисля, че и те искат да те видят (имаме известни основания да вярваме в това, иначе няма да го казвам, струва ми се)
- ти си от нашия род, нашето семейство, но си наследил хубост/талант/ръст от други хора. Тука вече намесвам Господ - той те е направил такъв , в крайна сметка, с материал какъвто е имало...

Ani_M   при нас е много подобна ситуацията Днес изяви желание да се види с нея