Кой живее под леглото?

  И под моето легло живееше "Някой" и по тази причина сега, в новия ни дом няма такова нещо като "под леглото"- всичко е зазидано с чекмеджета и напъъълно обезопасено Детето ми може да си измисли нови страхове, каквито си ще, но няма да му се налага да си ляга със скок в леглото!

И под моето легло живееше "нещото". А ако краката ми бяха боси, без чехли, щеше да ме хване по-лесно. А в коридора зад ъгъла, нощем в тъмното, живееше още едно и беше много страшно да се ходи до тоалетната през нощта. Мразех (и до днес мразя) отворени врати на стаите нощем. Нещо стои зад вратата и гледа през тъмния процеп. А когато имах температура по цялото ми тяло лазеха големи черни буболечки (до днес мразя буболечки и изпитвам истински ужас от тях).

                            Аз като имах температура... штттт, не се смейте... ме гонеше гигантски охлюв  . Бях много мъничка, като микроб сигурно, защото всички неща бяха огромни, а охлювът беше голям като 8-етажен блок  .

Аз пък като бях малка  се страхувах от една нощна лампа,което светеше доста силно и малка ми покриваше с един вестник,така се получаваше странно отражение на стената,което се менеше в зависимост как точно е застанал вестника.Така ми се при виждаха лисици,мечки,вълци абе всичко страшно.Като си легнех половин час си нагласях обеалото ,така че да няма никакви пролуки, през които да ме хване въпросното живптно.
Голям страх беше.Сетих се за това преди може би година и казах на майка ми.
Тя -"Хъм,че защо не си ми казала да я махна".В страха си дори не ми е дошло на ум да се оплача на майка.

А пък в моето детство под леглото живеех аз. Бях си направила "тайно" (много тайно, няма що) скривалище, оборудвано с лампа (!?!?!?), малко одеалце за лежане и разни други тайнствени работи (там си държах скъпоценната колекция с опаковки на "корекомски" неща започната още от майка ми). Когато ми беше тъжно или просто ми се прищяваше да скрия "в миша дупка", криех се под леглото и пусках кувертюрата до земята, за да не се вижда, че съм там.
А страшното Нещо за мен беше, когато ставах нощем до тоалетна или за вода, то вървеше след мен и затова никога, никога не се обръщах. И досега се бъгясвам нощем понякога и търча от тоалетната към леглото, щото Нещо ме преследва.

Аз, когато имах температура като дете, плувах в някакви огнени води с хлъзгави риби наоколо.
Може би, защото някога ми бяха казали, че сънуваш ли риба се разболяваш 

И аз се страхувах от тъмния коридор по времето, когато даваха Туин Пийкс. И понеже ключа на лампата беше на другия край на кориора, карах брат ми да ходи да светне, за да мога да отида до тоалетната...
Другото страшно беше сянката, която се получаваше от фаровете на колите отвън и се движеше по тавана...

Имам тука двама мишоци, не мога да се навра да ги измъкна изпод кревата, като решат да се крият 

хахаххаха... под моя имаше вълк. 

Аз открих темата в най-подходящото време не денонощието.


Моите страхове като дете, се появиха след заминаването на родителите ми за чужбина, и съответно преместването ми да живея в баба ми. Никой, никога не ме е плашил с каквото и да било, просто аз си бях с развинтена фантазия. Вкъщи леглото ми беше с табла до земята, но при баба ми не. Под моето легло там живееше човек, мнооого страшен човек. Просто си представях, че го има, "чувах" как диша, и си мислих, че очаква само да си подам крачето, или ръката и да ме дръпне там. През нощта, ако ми се приходеше до тоалетна стисках до последно, и се молих да стане светло навън, за да ида. По-късно се изхитрих и тъй като леглата бяха две ъглови легла, вървях по тях, и скачах точно до вратата. Тогава идваше и другият ми кошмар, че друг човек седи и дебне в коридора. Изобщо тъмното миразвинтваше фантазията до н-та степен, а ставането до тоалетна беше ад. Другият ми страх беше прозореца, който води към тераса, която беше остъклена. Завивах се през глава, да не гледам натам, защото всеки момент очаквах нещо да скочи от нея, през прозореца и да влезне при мен. За клоните от дърветата навън ви е ясно. Празно нямаше при мен, както се казва. Най-лошото беше, че когато оставах сама вкъщи и през деня, все гледах под външната врата, където имаше малък процеп и ми се привиждаха две обувки, все едно някой седи пред нея. Поглеждах през шпионката- никой. Тогава решавах, че седи някой клекнал да не го видя.
Та така, доскоро спях на светната лампа и включен телевизор.
А страхът ми от тъмното си продължава, когато съм навън.

Под моето легло никой никога не е живял, обаче често виждах прабаба си, която беше починала преди години да седи до леглото ми  . Но тя много ме обичаше и по- скоро се страхувах от факта, че след като тя е тук колко ли още хора има.
Знам, че съм побъркана...

Под моето легло нищо не живееше, защото имах табла до земята. Но се страхувах от уажсните джуджета и мечета, завързани (обесени на ластик) на секцията над главата ми. Нощем сякаш се движеха. Освен това имах огромна тоалетка с огледало в детската, в което ми се привиждаха всички ужасии, които можете да си представите - чудовища, хора, извънземни, животни, нещо-та, криви образи на близки и т.н.
Страхувах се и от тъмното. До ден днешен у дома лампи не се гасят никъде, ако ще сметката ми за ток да е 1000лв. Мразя тъмнината, вече не е вледеняващ страх, по-скоро страаашничък дискомфорт, който искам да си спестя.
Не обичам входовете на блокове - лицата от некролозите сякаш оживяват. Страхувах се от нещо, което ме дебне навсякъде..
Все още се страхувам понякога, но тогава гледам да си мисля за един шантав виц за Червената Шапчица..

Вторият ни хол беше чисто червен- червен килим, стени, лампи, а на стените - черепи на елени, моля ви се. Имах чувството, че умирам, като влизам там. Още ме е страх, нищо че стаята е жълто-оранжева от много време. А и гледах серията за червената стая на Туин Пийкс..


И за да не ме помислите за съвсем луда, да изкажа предположение - мисля, че децата, които са имали брат или сестра в стаята си нямат страхове, в сравнение с тези от нас, които са си лягали сами в ''страшните и тъмни'' детски стаи.

До първи клас спях с баба си в една стая именно заради тези детски страхве.
И пак като заспеше, вълците се движеха зад пердето, а страшният човекоядец ме дебнеше под леглото.

Да, много умно, Елист, да се чете Вий в седми клас. И аз, и аз, по същото време ... и не само този, но и всички разкази за една нощ ... как отидох после на училище не помня, но ... години наред заобикалям книгата, даже не я разгръщам.
А по темата, моето Нещичко беше в килера - беше точно срещу мен, нямаше врата, а само две перденца. Между тях оставаше най-черната дупка, която може да си представи едно дете. (предполагам, че и днес бих изпитала същото). Скоростта, с която се промъквах покрай него, за да стигна до туалетната ... уау, завидни акробатски умения. Да. Всичкия този страх граниран с няколко разказа на дечицата (не знам дали на всички така им влияе) ... за гробища, летящи фосфорисциращи кълбета и прочие ... брррр

Торбалан 

От време на време се сеща за мен