Защо хората се страхуват от осиновяването?

те че могат могат, друг е въпросът дали се замислят - според мен голяма част не. ето - аз май нямам репродуктивен проблем, все пак замисляла съм се за осиновяване, но изобщо не съм убедена че ще се случи някой ден. предполагам просто трябва да "узрея" за това и като Fussii да се почувствам абсолютно готова и без никакви страхове.

Последно от мен, защото изчезвам  ....

Това какво съм мислила е едно, обаче това, което се е случило е друго ... Не знам какво щеше да се случи ако бях родила и би било твърде самонадеяно да твърдя "Със сигурност щях да осиновя, дори и да бях родила..." Просто не знам какво щеше да бъде ако...

Сега Нико е моят син - да ми е жив и здрав това ми стига  

Рика, поправих се аз .... върнах се назад в собствените си постове и видях - страх си ме е било... мдаааммм. Сега ми е много леко и безстрашно, ама след като го има сина ми 

Мислила съм дали мога да бъда що годе прилична осиновителка, т.е. да съм майка, такава, каквато съм и на родните си деца.   Имам желание да си осиновя дете. Да се раздавам още, да дам любов и семейство.
Единственият ми страх е, да не нараня детето, да не сбъркам в нещо. Но той си съществува и по отношение на рождените ми деца.....

Това е съвсем друга тема, достатъчно интересна сама по себе си.

По темата...
Аз и съпругът ми подадохме документи 8 години след като за себе си взехме решение че може да се пробваме да имаме деца. Преди подаването преминахме през няколко инсеминации (брой не помня) и едно ИКСИ. През тези години преживяхме и един фалит на бизнеса ни и това също малко ни позабави... Когато по време на ИКСИ-то ме наблъскаха с толкова хормони, че после едвам оживях си казахме - до тук. Да прекратим всичко може би ни помогна и това, че ние също твърдо бяхме решили да осиновим дете след като имаме свое. Е, Господ малко измени плановете ни.
Страх съм имала най-вече от това как ще се справя с майчинството, с грижите, с проблемите около отглеждането на дете. Страхове, които бих имала и ако бях забременяла.
Страх че няма да приема чуждото дете като свое не помня да съм имала или поне желанието ми да стана майка е било много по-силно от него.
Много бързо приех сина си в сърцето си, още при посещенията в Дома. С нетърпение чаках да го посрещна у дома и когато това се случи се превърнах в майка-орлица на "my precious", както казваше мъж ми.
После се страхувах дали ще мога да обикна друго дете така. С дъщеря ми в началото на връзката ни тези страхове дори станаха реалност - имаше преходен период, в който чувствах сина ми като мое дете, а нея - като дете дадено ми за гледане. После една вечер започна да вдига много висока температура и точно тогава осъзнах че се страхувам за нея защото вече е част от мен, а не защото се чувствам отговорна. И всичко си дойде на мястото. Сега мога да кажа, че обичам двамата по различен начин - не по-силно или по-слабо, просто различно. Не мога да го обясня, чувствам, че е така.

Точно така, това го казвам и аз, за двете ми деца. По различен начин

Хората се страхуват от осиновяването  -  преди всичко от самите себе се:дали ще се справят,дали са взели правилно решение,какво ще излезе от това дете след време и най-вече,ако детето разбере.Мисля,че нашето общество все още не е отворено към проблема "осиновяване"

Колкото до обичта - човек взима едно куче и го обича.Мисля,че е по-добре да обичаме деца!А страхове винаги ще има и гаранция,като за луксозна стока няма.

Ooo, айде стига... едното какво общо има с другото!?

За тези, които се страхуват да осиновят, ако е възможно да про4етат Наръ4ника за осиновяване и приемна грижа. Би трябвало да е превод на американският, ако е така, няма на4ин след дадените примери за преживяното от деца с биологи4ните им родители и техните мисти4ни връзки да не ви се иска да осиновите. Преди години бях 4аст от екипа, който превеждаше справо4ника и съм ревала на всяка страница и молех мъжа ми, да ми обещае, 4е един ден ще осиновим. Кой да знае тогава, 4е това ще е на4ина да имаме деца при нали4ието на 18 племенника. След установяването на проблема, следващата стъпка беше осиновяване, не сме правили никакви други опити. Така беше правилно за нас, дори и един ден да направя инвитро, стане 4удо или осиновя отново, никога не мога да си представя да си деля децата по тази при4ина.

За "Първи4на рана", не съм я 4ела, но мисля, 4е не трябва да се дава винаги за пример. Става на въпрос за един слу4ай(или може би няколко), това въобще не озна4ава, 4е при вси4ки осиновени деца е така. Не вярвам в такава мисти4на връзка, само погледнете майките, които малтретират, игнорират и не се грижат за биологи4ните си деца. Къде е тяхната връзка?
В4ера дадох пример с познати осиновени, които познават биологи4ните си родители и не искат  да имат нищо общо с тях, не защото ги обвиняват, 4е са ги оставили, а защото са им благодарни, 4е не са им провалили живота.

Лошото в България е, 4е няма достатъ4но преведена литература за осиновяването. Отглеждането на дете осиновено като по-голямо е малко по-разли4но.
Аз познавам много хора тук с големи биологи4ни деца, които осиновяват и искат деца със здравословни проблеми. Тези осиновявания се нари4ат, хуманитарни, а не са за изграждане на семейство.

Стига  с тези гени, те не влияят 4ак толкова, колкото някои от вас мислят. Не казвам, 4е не играят роля, но също възпитанието, примера и куп други неща, както и  зависи от самото дете. Баба ми е една от 4 деца. Единият брат е бил директор на у4илище, после кмет, баба ми завършила средно(говорим за края на 30-те), другият брат повтарял един и същи клас 3 години, баба го настигнала и задминала, сестра й  няма да ви казвам какви ги е правила...та става на въпрос за деца с едни и същи гени, по един и същи на4ин възпитани, с едни и същи биологи4ни родители.

Сега трябва да ходя, ще допиша по-късно.

 Аз не се стахувам от осиновяването. Имам две осиновени деца. Гордея се с тях, но авторката, моля, не се рови в човешките чувства! Ако се замисляш дали да осиновиш дете, не е това начина. Или пък събираш някаква информация? Или поне ми отговори защо питаш? Всеки трябва да извърви пътя си. Да, разликата е в това, че ние не раждаме децата си, изстрадали сме ги.

Обмисляли сме го като вариант. Страхувах се, да. Но не дали ще обичам детето и какво ще е то (или поне не повече отколкото за рожденно). Уплаши ме самата процедура, негативното отношение на голяма част на хората около мен към осиновяването и най-вече доколко бих могла да защитя детето си от това. Много исках и да преживея 9-те месеца на блаженно очакване, въпреки че ми е ясно, че те нямат голямо отношение към майчинството. опитахме ин витро (решихме да е само едно) и стана. Иначе предполагам щяхме въпреки страховете си да осиновим - за мен никога не е имало голямо значение дали нечие дете е осиновено или рожденно...
Спомням си, че очаквайки първата си дъщеря, много се вълнувах какво и доколко ще е взела тя от баща си и от мен. Чудех се, какво ли е да видиш "собствената си плът и кръв". Обаче когато я видях, тя не приличаше на никой. Беше си съвсем отделна личност. И ми беше чужда през първите седмици... Тогава разбрах, че да износиш едно дете не те прави автоматично негова майка. И няма значение начинът, по който детето ти е дошло при теб.

Това пък какво трябваше да означава?Нима бременните не "изстрадват" децата си??

Китана, изтрих това което написах, едва ли би ме разбрала. С най добри чувства!

Има общо - не мога да свикна с обръщението "ела на мама,тате" и пр.към домашни любимци.Много по-благородни сме за кучешки каузи ,вместо да направим едно дете щастливо,а за това трябва да има голямо сърце!

Китана, няма да го разбереш, разли4ен вид страдание е,  бременните физи4ески "изстрадват" децата си, майките, 4акащи да осиновят страдат с душата си, ако с 2 думи може да се обобщи. Прекалено ли4но е поне за мен да го споделям, може би някой друг ще се опита..

Румяна,аз те разбирам - тези деца са родени от сърцето и заслужават цялата любов на този свят!