Защо хората се страхуват от осиновяването?

Много интересно ,наистина!Ще си я взема тази книга.И аз смятам,че

Очаквам да се получи диалог. Защото децата живеят заедно.  Във всеки подфорум - само вие ме разбирате, защото сте като мен. И после - товарищи, дайте жить дружно.  Еми не става.

Казах:"Ще се стресна".А не"Ще се откажа"...

Това никой не го отрича - че родната майка е най-доброто за едно дете.

Но темата поне според мен беше: Ако има хора, които дълги години не могат да имат деца, минават през болезнени и мъчителни процедури, които дори са опасни общото им здравословно състояние и в същото време има домове, пълни с деца, които са сами, т.е. може и да имат мистична връзка с майката, но на практика се нуждаят от реална майчина любов и грижи, от какво се страхуват въпросните хора за да дадат на тези деца това, от което имат нужда.

Ужас!!! Аз ли не обяснявам като хората.. не знам...  
Темата от самот начало остана тук, защото отговорът на въпроса биха го дали хората извън подфорум "Осиновяване". Когато, обаче темата се превърне в обсъждане на процедурата по осиновяването тогава тя вече не е за тук. Сега ясно ли се изразих? Никой от модераторите не е по 8 часа във форума, за да може да чисти целия спам, особено от подобни горещи теми. Затова призовах да се придържат потребителите към темата. Нещо против да имаш? Всеки има своите болезнени теми, но аз все пак съм модератор и съм длъжна да съблюдавам правилата.  

Както е видно спама продължава...

Ами придържайки се към темата ...
Не мога да кажа, че предварително съм се страхувала ... през ум не ми е минало предварително, че няма да мога го обичам ... през ум не ми е минала темата за гените ... абсолютно честна съм. Може та е тъпо, инфантилно, незряло, но е факт - не съм имала грам страх.
ОБАЧЕ.
 Аз съм от онези лошите   (несмели, лицемерни, жалки .... много неща съм изчела за себе си   ) осиновителки с претенции. И понеже тук си говорим честно и нормално, сега от позицията на времето пак съвършено честно казвам, имала съм претенции към детето, което ще осиновя. Това означава, че съм се страхувала от нещо. Имам и подписан отказ на дете ... описвала съм подробно цялата история - и сега като я чета и си я спомня - вече без чувството на вина, което ме смазваше години наред, мисля че мога да кажа - за мен тогава работеше почти животински инстинкт...  


Преди време в един друг форум, пуснах една подобна тема . Тогава, съвсем прясна мама, толкова бях щастлива със своето детенце, толкова бях вдъхновена, че исках всички да са щастливи... Във въпросната тема, казвах нещо много близко до това "Не се мъчете до безкрай , не чакайте да стане прекалено късно, поне помислете за осиновяване, позволете си да бъдете щастливи " Че даже и тук май в "проблемното забременяване" я пуснах ...
Сякаш другите момичета, борили се дълго време за дете, не се бяха сетили за опцията осиновяване... С тази тема, без изобщо да искам нараних много хора, макар и съвършено незлонамерено ... Някои от тях още не са го забравили ...

За всичко си има време - и за страх и за преодоляване на страха и за отхвърляне на идеята. Няма лошо, каквото и да се избере

Но темата поне според мен беше: Ако има хора, които дълги години не могат да имат деца, минават през болезнени и мъчителни процедури, които дори са опасни общото им здравословно състояние и в същото време има домове, пълни с деца, които са сами, т.е. може и да имат мистична връзка с майката, но на практика се нуждаят от реална майчина любов и грижи, от какво се страхуват въпросните хора за да дадат на тези деца това, от което имат нужда.

Моля придържайте се към темата и горното много ми хареса точно за това става въпрос

Със същия успех може да се зададе въпросът защо жените раждат.

А не,не съм казала,че някой го отрича...

Не знам дали нежеланието да осиновиш дете може да бъде породено точно от страх.Освен може би страх от себе си,дали можеш да се справиш с това ,което би могло да се случи.Дали ще успееш да се справиш с едно трудно дете,което те отхвърля ,точно заради този негов собствен страх от изоставяне.Ох,малко объркано стана,но се надявам някой да го разбере.
Аз лично,размишлявайки върху собствените си усещания по въпроса с осиновяването,намирам,че нежеланието ми да осиновя дете произлиза от това,че и аз,както може би всеки,искам нещо свое.Нещо,което да съм създала сама-като започнем от избора на татко,минем през начина на прекарване на бременността(виждам в дъщеря си неща,които потвърдиха моите опасения от тревогите през времето ,в което я носех),начина на раждане(привърженик съм на естественото раждане,освен ако няма физически пречки за това),храненето (кърма),захранването,......всичко..каквото се сетите.Твърдо вярвам,че всичко изброено дава в по-голяма или по-малка степен отражение върху детето,дори в характера му,не само върху неговото здраве.Има неща ,които не зависят ,и никога няма да зависят от нас,родителите,това е факт.Но колко по-малко неща зависят от осиновителите?
Такива неща си мисля аз.

Да, много точно...
боже как се забравят някои работи.... Няколко поста по-нагоре съм писала, че не ме е било страх, от това че няма да мога да го обичам... Въобще не е вярно.... чета си старите постове и не ми се вярва 

Страх ме е било, страх ме е било и още как... Кога е изчезнал страха, не мога да ви кажа...

Fussii, обаче ти вече си била осъзнала, че го искаш  Тогава естествено, че нищо друго няма значение. Въпросът е преди да стигнеш до това решение. Ако не е неудобен въпросът кога реши това? В смисъл, мина ли през всички други варианти за биологично твое дете?

виж, освен нещата, които казах до тук, ми хрумва и нещо друго. в крайна сметка естествения процес е да забременееш, 9 месеца да носиш бебето в теб и чак тогава да ти се наложи да го гледаш, нали така. т.е. за мен тези 9 месеца са една прекрасна възможност, която се дава на бъдещата майка да се подготви физически, но и психически да посрещне бъдещите отговорности. факт е че дори и въпреки това време за подготовка, много майки изпадат в следродилна депресия, според мен от чист стрес от новия живот и отговорности, които ги чакат. през тези 9 месеца твърдо вярвам че се заражда и развива тази "мистична" връзка между детето и майката. след раждането детето според мен е умишлено безпомощно, за да се подпомогне заздравяването на тази връзка (не малко майки признават че известно време след разждането не могат да изпитат безкрайна обич към човечето и че тя се появява след 1-2-3 месеца) сега си представи как не минаваш през всички тези подготвителни периоди, ами директно утре вкъщи "цъфва" едно прекрасно детенце на 2 -3-4 години, което обаче в най-добрия случай си виждала 2-3 пъти. ако нямаш други деца, направо незнаеш откъде да започнеш, като всеки "нов" родител. не си се грижила за него докато е бебе, не си му чувала първите думи и нямаш ама грам понятие що за човече стои срещу теб и какво си мисли. не мислиш ли че стресът, въпреки голямото желание, би бил много силен? аз мисля. и мисля също така, че ние жените някак подсъзнателно си даваме сметка за тези неща. и може би и затова ни е страх дали ще се справим с дете, което не сме раждали, особено ако е поотраснало и не сме били родители досега. някак имаме чувството че със своето бихме се справили, щото си е наше, ама чуждото - кой знае? разбира се не би било правилно да се разглежда това като отделен страх, а като допълнение към останалите, което вече изброхме по-горе.  

  Ами, как ще е неудобно...
Ако трябва да бъда честна, винаги съм искала да си осиновя дете - не знам откъде тази мисъл винаги е присъствала в главата ми. Още преди да знаем, че имаме репродуктивен проблем с мъжа ми сме говорили, че ще имаме и рождено и осиновено дете. После се почнаха 6 годишни приключения, между които  6 инесминации и 1 ИКСИ. Установен проблем - не особено добър мъжки фактор, но основно неизяснен стерилитет. Иксито го направихме по силно настояване на мъжа ми и с леко дърпане от моя страна, просто защото не виждах никакъв смисъл да се мъчим. Така или иначе направихме го като имах неговото обещание, че ако не успеем, веднага ще подадем документи.

Кандидатствахме в края на  януари, юни бяхме вписани, на 12 февруари следващата година Нико беше в къщи  

Рика, не знаеш колко си права 
И какъв звяр съм се чувствала, когато Нико беше вече в къщи, а аз не изпитвах нищо, ама нищо към него... абсолютно съвършено същество, дълго чакано и мечтано, но напълно чуждо... А той миличкия ми колко беше изплашен... 7 месечен мъничък зеленосив човек.
Момента, в който аз станах майка, мисля беше, когато инстиктивно го почувствах застрашен.... тогава ме заля една вълна ... чак ушите ми забучаха. Кога той ме е усетил негова майка - не знам - надявам се един ден да ми каже 

А пък на мен ми стана интересно защо връзката е : хора с репродуктивни проблеми и осиновяване . Дете може да осиновят и семейства , които имат свой деца .

Супер!! Да ви е жив и здрав Нико!  

Иначе ти си от малкото хора, които са отворени към мисълта осиновяване без да знаят за репродуктивен проблем. То и затова я има тази тема, де..  
Аз честно казано никога не съм мислила дали мога да осиновя дете. Пак казвам, че се прекланям пред всички, които го правят. Понеже не съм имала проблем със забременяването, осиновяване не е седяло на преден план в мислите ми. Най-вероятно ако имах проблем щях да мисля, да мина през всичко, за да имам биологично дете и в някакъв момент щях да си осиновя. Това, обаче само го предполагам. Затова ми е интересно и те питам. Но пък ето, че при тебе при избора е заработил животинския инстинкт.


Ами според мен точно заради инстинкта да продължиш собствените си гени. Иначе да, всеки може да осинови дете