Защо хората се страхуват от осиновяването?

Защото ако вземат примерно циганче хората около тях ще започнат да говорят и да ги оплюват,ако си взет голяма дете пак същото и така все някой ще се намери да каже някоя добра дума Принципно съм за това ,ако имаш проблем и не можеш да имаш дете да осиновиш едно-две или повече ,но без претенции ,защото като си го правиш не можеш да имаш такива,тогава защо трябва да имаш когато го взимаш направо родено

Е, не е съвсем така, не е задължително да оплюват. Примери на осиновили деца с различен от техния произход и съвсем не в пеленаческа възраст - бол, дори и тук в този форум. И съвсем не се чувстваме оплюти и отритнати, ако самите ние сме приели децата си като част от живота си.

Колкото до претенциите към рождените деца... ами и там не съм съвсем съгласна. Всички хора имат претенции с кого да създават децата си. Не излизаме на улицата да хванем първия срещнат за баща или майка на детето ни, нали? И някои деца биват оставяни и забравяни (подчертавам последната дума, защото понякога наистина се налага и в тези случаи мога само дълбоко да съчувствам на родителите) по домовете именно заради здравословни проблеми, понякога дори напълно лечими или овладяеми.

Така че нормално е и някои кандидат осиновители да имат или нямат претенции.

И въобще, някои хора въобще не пожелават да имат деца, други раждат, трети осиновяват... Кой както я разбира своята си житейска мисия. За мен поне е много важно когато предприемаме такава важна и отговорна житейска стъпка - раждане или осиновяване на дете - да сме по възможност наясно със себе си че наистина го искаме.
А страховете от неизвестността какво точно ще се случи като си осъществим желанието са най-нормалното нещо при всички важни решения.

Мисля, че тук се повтарят едни и същи стереотипи и едни и същи причини. Най-страшно се оказа обществото, което сочи с пръст. Ми, къде е това общество, аз такова не съм видяла. Сигурно не живея на този свят и в тази държава. "Обществото", което срещам ежедневно (но може би просто се обкръжавам с такива хора) е абсолютно адекватно на времето, в което живеем и изключително добронамерено и в реда на нещата приема факта, че съм осиновила дъщеря си.
Колкото до "страшните гени", днес една позната жена ми каза колко много е пораснала дъщеричката ми от първия път, когато е дошла у дома, колко се е променила и каква красавица се очертава да стане. Това й е от гените. Аз към я приела такава, каквато е. Но жената ми каза и друго - какво добро и мило същество е. Това (последното) не е от гените й, а от любовта с която ежедневно е обгръщана. Аз я уча на любов, на нежност, на внимание и разбиране към околните. А децата лесно се учат, особено от личния пример на родителите си. Така, че каквито и гени да има, тя вземе и огромна част от мен, защото съм нейна майка. Защото сме две половини на едно цяло. Нищо, че сме от различен етнически произход. Това просто няма значение, но едва ли ще ми повярвате, защото не сте го преживяли.
Аз не се страхувам да съм щастлива, а вие защо се страхувате? Няма нищо по-страшно от самия страх.

Сисли, явно живееш в голям град. В по-големите градове хората сякаш не гледат толкова много и не се интересуват толкова от чуждите успехи и проблеми. В малките градове не е така. Уверявам те, че сочат с пръст и бъркат толкова дълбоко в рани, колкото не можеш дори да си представиш. И то в раните на децата.

Напълно вярно е казаното от Stillness, за  огромно съжаление е точно така. В големият град е по-различно защото сме много, само в един блок със сто входа трудно му хващаш края кой кой е, та да разбереш чак и детето му кое е и какво е си е трудна работа.Макар да има будни духове, които в това им се състои ежедневието, да разберат на кой на вуйната първия братовчед има забрал цирей, който ще отрежат идния петък и т.н. подробности от живота на хората.За техния време не им остава на горките, толкова са ангажирани.

Здравейте! 
Позволявам си да се намеся в темата. Аз не съм осиновена, нито пък съм осиновител. Но нямам родители. Без родители останах, когато бях навършила вече пълнолетие. За мен родител е човекът, чиято кръв носиш и който, в същото време те е отгледал. Аз не приемам така наречените "биологични родители" за родителите на дадено дете. Дразня се, когато чета, че осиновеното дете е започнало да търси "истинските" си родители. Истински ли? Кои са истински? Хората изоставили дете не са никакви родители, та камо ли истински. Дразня се и когато прочета, че те са "създатели". Те не са ничии създатели и ничие дете не им принадлежи. Детето е дошло на този свят чрез тях, но то не им принадлежи. Бог е единствен създател. Тези хора не са в никакъв смисъл родители. Даже и биологични родители не би трябвало да се наричат. Те са само "посредници". Посредници на един нов живот, но все пак "посредници". Не ги наричайте родители. От друга страна, може да прозвучи чудовищно, но не мога да възприема и осиновителите за истински родители на едно дете. Детето не представлява само връзката дете-родител, то представлява и връзката на миналите поколения с днешните. Никой не отрича любовта и грижите, но за съжаление нещо липсва. Така го чувствам аз. За мен истински родители са хората, чиято кръв носиш и които, в същото време са те отгледали. Мисля, че хората, които се страхуват от осиновяването виждат нещата по подобен начин. Това е тяхно право. Нормално е да се страхуват и никой не трябва да ги вини.

Преди време гледах, не мога да се сетя по коя телевизия беше, май предаване на Карбовски. Даваха едно филмче за срещата на две момчета-циганета израсли в един дом до към 7-8 годишна възраст.Едното го осиновили англичани ли бяха или американци,другото останало в дома.Осиновеното пораснало голямо, говореше перфектно английски, учеше, кротко,дисциплинирано,учтиво, вежливо, възпитано, добре облечено,само беше забравило българския.Другото изрусено,кльощаво, с мръсни дрехи и две думи на кръст не можеше да каже, чудеше се къде да се дене от срам. Каза,че съжалявал,че не са  осиновили и него.Разликата във отглеждането и възпитанието на двете беше космическа направо. Това го пиша по повод гените, че  не зависи толкова от гените и расата, а от възпитанието, обучението и начина на отглеждане.

Четох, четох и един от изводите, които си направих е, че една от причините хората да се страхуват от осиновяването е, че не знаят за какво става въпрос.

Тайна, разликата между двете момчета тогава ми направи впечатление голямо. За миг си представих, как би изглеждало и би се държало и момчето с колелото, което беше останало в дома. От другото, осиновеното лъхаше спокойствие и  кротка увереност.

Страхът е вътре в нас. Не извира от околните. Другите могат да ни служат единствено за оправдание.

Не само от осиновяването, а от всичко непознато и неизвестно ни е страх...такава ни е природата.
А иначе предаването и на мен ми се е запечатало. Двете момчета почти не се помнеха един друг и причината другото дете да не го осиновят беше административна (доколкото си спомням)

А ако само за момент си представиш, че си останала без родители веднага след като си се родила? Дали щеше да мислиш и чувстваш по този начин?! Дали щеше да се дразниш от същите неща? Че и размахваш пръст и поучаваш даже кого как да наричат!

Ако само знаехте в колко дълбоки рани бъркате и ровите с такива повърхностни изказвания!  

Независимо дали ти се струва повърхностно или  не,дали наранява или не,човек мисли по определен начин и го изказва.

Стилнес, само да уточним какво разбираш под голям град. Ако Стара Загора ти се струва мегаполис, значи живея в голям град. Всичките ми съседи са наясно с начина, по който се е появило детето у дома, но са безкрайно мили и много се радват на дъщеря ми, тя е приятелка със всички баби и лелки в блока (а той е с няколко входа на 8 етажа). Явно имаме късмет или хората тук са такива, не знам. Досега не съм се сблъсквала с нито една негативна или нелицеприятна реакция.

Съгласна съм с Фоксче, хората просто не знаят за какво става въпрос.

Ох, пак ще го кажа - най-хубавото нещо е човек да е отгледан от хората, които са го родили.

Но на този свят съществуват, колкото и да не искате да го приемете, МНОГО хора, които са били захвърлени сами в света веднага след раждането си без да имат никаква вина. Тези хора също имат право да живеят, да обичат и да бъдат обичани, да чувстват... Те не са по-различни от вас, не са второ качество хора. никой няма право да ги наранява като ги поучава как трябва да се чувстват. Или да ги порицава преди да ги е изслушал.

Никой никого не кара да става осиновител. Но ако към вас съдбата е била благосклонна и вие сте се радвали на обичта и грижите на рождените си родители, уважавайте чувствата на тези, които не са имали този Дар божи!

Никой не отрича ,че е така,Gankata.Всичко,което казваш,е вярно.
Но ,не е ли по-добре човек да казва каквото мисли,вместо да крие и лицемерничи,да бъде комформист?Това имах предвид.