Обичате ли стихове? - 3

Дамян Дамянов
Всеки делник има красота - Здравейте, чаровни момчета...

Здравейте, чаровни момчета!
Здравей ти, строителна чета
От двайсет напети юнака!
Аз идвам във вашта барака,
Аз влизам в живота ви бурен,
Но не като тип авантюрен
И не със молив и хартия,
Като писател-ловджия,
На лов за герои и слава!
Аз идвам не ум да ви давам -
Но стига парадности скучни!
Дайте шишето с ракия!
Дайте си дланите, тия
Дето копаят проводи,
Дето издигат заводи,
Дето живота издигат!
Елате и моята книга
Със тези ръце напишете!
Ще пишем една епопея -
Голямата, същата нея,
Която навремето Ботев
Започна със двеста живота.
Не с двеста - с вас, двайсет момчета,
Ще я допишем ний, чета!

Черна песен

Димчо Дебелянов

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с лъчите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян
и плачът ми за пристан умира,
низ велика пустиня развян.

Късно посвещение

Камелия Кондова

Как не искам да порасна, мамо!
Вместо с цвете - идвам със кошмари.
Вместо мъжко рамо - твойто рамо
от сълзите ми горещи пари.

И от мойте седмични потопи
ред не идва - ти да се изплачеш.
Тази твоя обич доживотна
все воюва и отлага здрача.

Ала здрачът идва неизбежен -
песен в изпълнение на брадва.
И разбирам колко много нежност
разпилях, но не, по който трябва.

Много късно почнах да събирам
светлина от всяка жива рана.
Само ти, за Бога!, не умирай.
Щом порасна - майка ще ти стана!

Ето и едно мое стихотворение/посветено на Р.А./

Не тъжа,че отново без теб съм сама,
и,че бе любовта ти измама,
че събирам накъсана моята душа
и,че ври обичта ми голяма.

Не тъжа,за това,че в студените дни
бликва в спомени нашето "лято"...
Не тъжа за това,аз мълча и боли,
че забравил си чувството свято.

Всяка струна за мен ще изкри във ноща...
Всеки глас ,ще ти спомня за моя...
А аз подир тебе ,не ще да тъжа
и не ще да съм повече твоя.

И неще да боли,и не ще съм сама,
без вина заради твойта промяна.
Със приятел във дните си аз ще тъжа,
че те ИМА,а не че те няма.

Пусни ме в мислите си,
не в стаята, в постелята,
а в синьото пространство
наречено безсъние
пусни ме!

Като плувец със няколко
секунди въздух в гърдите си
аз ще идвам безтегловна
и ще се въртя щастливо.

С продълговати пръсти
бавно ще се ровя в пясъка,
ще разговарям с рибите,
ще търся пълни амфори.

Понякога ще ми се иска
да ти кажа нещо на ухото,
но аз ще стискам зъби,
за да запазя въздуха.
Понеже ти обещах
да си отида!

Даже вече ми е хладно.
Студено ми е!
Трябва да си тръгвам!

Тез звездички, които святкат покрай мен
са мъртви въглеродни мулекули.
Те си отиват с мен,
а златото от твоите амфори
аз честно ще оставя на брега,
на границата между съня и делника.

Там ще останат и следи от моите стъпки!
Измий ги с една усмивка,
Измий ги с една усмивка!
Измий ги и отново ме пусни!
                                                            /Владимир Башев/

НА МАЙКА МИ       

Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното.
Не ставай изненадано от стола си,
не падай във ръцете ми —
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича — да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми — мислите.
И докосни ги — моля те, — накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай — пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратата й —
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни й счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея — за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те — и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато.
Съпротивявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защитавай — моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета — понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай — заповядвам ти — до края.
До края съществувай във живота ми.
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля — съзерцавай ме
от погледите на жените — тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда —
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо.
Не ме изоставяй,
мамо.
             Христо Фотев   
         

БЕЛЕЗИ

Задъждели зеници,
топло и мокро
и солено
по скулите -
не сълзи,
вадички желание
ближат устните.
Мисълта,
че те искам
полекичка
пристъпва по ръба на
душата ти,
влудява те
като
вятър...
И са безполезни думите
задраскали
следите
от задъждели зеници,
топло
и мокро
желание...
по дланите-
за вятър.

marsi 71

***
Измислих си море, което шепне

в косите ти,

преди да те целуна.

Измислих вятър

и безброй въпроси,

с които да остана буден...

СТАНИ И СИ ИДИ И НЕ СЕ ВРЪЩАЙ,
отричай, ако ти напомням с нещо,
отричай, че сме се обичали,
и няма да ти бъде тъжно.

Ще изгладя с устни от леглото
отпечатъка на твоето тяло -
все едно, че те е нямало,
и няма да ми бъде тъжно.

Ще избърша от огледалото
нашите прегърнати отражения-
все едно че ни е нямало
и няма да ни бъде тъжно

Стани и си иди и не се връщай.

Стефан Цанев

***

БОЛЯТ РЪЦЕТЕ ПРАЗНИ
И ПРЕЗРИТЕЛНИ
- опасност от неслучили желания.
Пустеят устните, свободни от решителност
да викнат не присъда, а признание.
И глухо, и отчаяно, и искрено
по злия жест,
по пръстите,
по порите,
мълчи стократно казаното: " Стига! ".
и вика премълчаваното: " Моля те! ".
Прахосани по вятъра са думите.
Кълнем се във небето, в боговете му.
И само преповтаряме наум,
че други са открили върховете ни.

Росица Ангелова

***

Антена

В живота ми незабелязано
се вмъкна някой,
премина през очите ми,
заседна в моето сърце
и диша чрез кръвта ми.

Добро ли,зло ли стори,
той не знае,защото се не спря
да задържи ръката ми.
Но оттогава аз се плаша
от всяко ръкостискане,
от всяко неочаквано докосване,
от случаен поглед.
Може би неизживяното ми щастие,
пропуснатата ми Любов
не ми прощават?
Те може би ме гонят
и в мен звънят като антена.

Дора Габе

ПЕТ СЪВЕТА КЪМ МОЯ СИН
ДИМИТЪР ВАСИЛЕВ
1.Научи се да забравяш.
В къщи и в училище
ще те учим да запомняш
думи, приказки и подвизи,
песни, цифри и задачи.
Нека твоята задача бъде
не света запомнен да повтаряш,
а да го забравяш и откриваш,
а да го забравяш и постигаш,
а да го създаваш сам отново
сякаш ти си оня, първият,
Омир, Александър и Колумб.
Научи се да забравяш
сътвореното, решеното,
за да можеш сам да сътворяваш,
за да можеш сам да го решиш.

2.Усмихвай се-
смехът е твойто хубаво предимство.
Усмихвай се-
макар да не разбираш всъщност
какво е още смях, какво е плач.
Усмихвай се от своя малък свят.
Най-вече, докато си малък,
превръщай всяка спазма в лъч.
Усмихвай се дори когато спиш.
Защото скоро, много скоро-
след някой тежък сън
или след някой тежък удар-
ще се събудиш за страха.
Тогава след това пробуждане
/а то ще бъде твойто второ раждане/,
навярно пак ще се усмихваш,
но не така, не без гримасата на спомена.
Усмихвай се, докато твоя смях
не е един далечен спомен.
Подготвяй се отрано за онази
презрителна усмивка, със която
би трябвало да срещаш всеки страх.

3.Пази се-
не от смелите скокове.
Пази се -
от смелите думи.
Защото
и да завидят на скока ти-
тези, които не са така храбри,
и да завидят на скока ти-
тези, които няма да те стигнат,
все пак във свойто озлобление
макар отчасти - ще те уважават
/и дори от теб ще се боят/.
Но ако ти не си тъй силен.
Но ако ти се хвалиш само -
ще предизвикаш тяхната насмешка,
открития им присмех ще заслужиш.
А съществува истинска опастност
след време те да бъдат мярката
за твоя скок решителен,
за твоито падане.

4.Бъди готов на всичко
/на всичко и докрай/
за приятеля си.
Бъди добър приятел.
Такава полица -
дори когато не се инкасира -
си струва трите капки кръв на подписа.
Не допускай само
да бъдеш по-голям длъжник,
отколкото на теб са задължени.
Неравенството ще ви отчужди.
Така и двама ще загубите.
И ще загуби може би света
урания на още едно
приятелство.
А тои на тази руда
обеднява.

5.Ако чакаш награда за добрината си-
няма никога да бъдеш добър.
Ако чакаш награда за доблеста си-
няма никога да бъдеш доблестен.
Наградата не се издига на пътя ти
като триумфална арка за победител.
Тя се ражда в самия тебе-
малко преди могъщия импулс
на добрината,
малко преди
доблеста.
Ето каква е истинската награда.
И ако ти успееш да получиш
временно затишие след атака
или кратък отдих след труда-
за друга отплата, вярвай ми,
не си струва изопщо
да мислиш.
надявам се да ви хареса

Ничия

Тази вечер си тъжна,
Знойнице.
Не отпиваш от виното,
приказки не разказваш,
в очите ти - моите дяволи,
изпили на екс чашата.

Тиха ти е утробата,
Многогласнице -
като след изрязано.
Сама си попиваш стъпките,
нестигнали до вратата ти.
Сълзата ти е божурена...

Тази вечер е твоя,
Знойнице.
Откъсни душата ми,
ръцете ми - обладай ги.
По устните ще рисувам
луната ти, зная го, зная го.

Ще ме дочакаш в светлото,
Многогласнице,
ще ми разчупиш пита,
немесена, непораснала,
в дланите ми да зрее.
И ще запее вятъра...

Тази вечер танцувай,
Знойнице,
по кожата ми танцувай.
Сама със себе си -
въздухът в клетката -
тъжен клоун за зрелище.

Ще съм ти виното,
Многогласнице,
тихото ти ще прелея
на кръст - да загробя огъня,
дето те стори на пепел.
А ти се раждай. Нощ ти е...

Тази вечер си ничия,
Многогласнице.
Ничия, ничия, ничия…
Разкажи ми приказка, моля те
за Знойницата,
овъглила очите ми.

Jiva & Kristi on-line

Утринта е по-мъдра

Християна Василева

Мамо,
когато бях съвсем малко момиченце,
вечер исках да ми разказваш
приказката за Червената шапчица,
но без да я изяде вълкът.
Сутрин исках да ми разказваш
приказката за Червената шапчица,
но да я изяде вълкът.

Косата ми е по-бяла от твоята,
трябва да ти кажа нещо,
което е по-страшно
от старата приказка.
Била съм и вълк, и Червена шапчица.

ЩЕ

Върху бялото на очите ми
незабележим е снега
натрупал преспи от спомени.
Върху черното на небцето ми
невидимо е клеймото
прогорено от върха на езика ми.
Върху клавиатурата на ребрата ми
липсват клавишите за триене.
От дълбината на тръпката, разкъсала мрежата на покварата
ръмжейки от сподавени трепети ще изплува моята алтависта.
И тогава.
Ще изсвиря халюсимфония от накъсани хрипове.
Ще добавя нови букви към Морз чрез задъхани хлипове.
Ще пирографирам следите от устните ти върху моите.
Ще си ампутирам клепачите.
Ще си имплантирам седем ръце и девет хиляди пръсти.
За да докосвам очите, опожарили мислите ми.
Твоите.

Велислав Тодоров

***

Кой да очаква, че във жегите
най ще ми липсва топлина?

Днес любовта ми е готова
сама да си прегризе лапата
и да избяга на морето.
Градът се разори и всички
приятели го изоставиха.
А аз доказвам верността си,
във мекия асфалт изписвам
потропващи инициали.
Следобедите ферментират
и сам-сама си ги допивам.

Не знам къде летуват раците,
но може ли със тях да ида?

По-дива от шампанско...


Бедрата ми са струни, а ти си китаристът.
Гърдите - пълнолунни. А устните ми... искат.
Страстта се щуролее, по-дива от шампанско.
Ти можеш. И ме имаш със твърдо... постоянство.

Нахакан. Алчен. Хищник за ненаситни нощи.
Очите ми се пълнят със мисълта за... още.
Разбиваш ме с желязна... усмивка, демонична.
Луната - мокра кучка. Крещяща. И първична.

Павлина Йосева Стоянова

***

Вечеря с вещица


Смъкни покривката от масата
Хвърли я рязко настрани.
Смъкни си дрехите .
И навиците.
Властно.
Днес аз съм хлябът ти.
Със мен се нахрани.
Ще бъда грозде.
Черно или бяло.
Зърната ми набъбнали от сок.
Изяж ги.
Изсмучи ме цялата.
Попивай ме.
Люби ме цяла нощ.
Ще бъда круша.
Сочна. Лятна.
Зряла.
Ще те изпълвам със нега.
Бедрата ми от разтопено злато
Ще те заключват в дива мощ.
Сега.
Ще бъда вино.
Кипнало. И младо.
Ще те опивам с огън.
и със страст.
Хвърли покривката.
Ако си гладен.
Ако не си -
отивай си у вас!

midnight_witch