Обичате ли стихове? - 6

Обичам:) Много!Особено ме теглят романтизъм и символизъм ,английският романтизъм и френският символизъм,да бъда по-точна С изразени предпочитания към Кийтс,Шели,Маларме,Верлен и Бодлер.От бг авторите - Дамян Дамянов,Атанас Далчев (който ,си признавам,ми е бил е вдъхновение ) ,а когато бях тийнейджърка (то тва не беше много отдавна    ) поезията на Петя Дубарова ми беше доста близка по душа. Аз също пиша,макар че не ги считам за нещо особено ( и проза ,и поезия)Имах си страничка с доста мои творения, но като се скапа хит.бг ,изчезна и не знам как да я възстановя,защото у нас вече нямам нет и...не мога пак да я направя:( ...На мен ...май веднъж са ми писали стихче, но така и не съм сигурна дали беше баш за мен Опитвала съм се да правя преводи на стихотворения от френски,но засега съм далеч от баш-майстора Кирил Кадийски,макар че ми се иска един ден да съм му достойна смяна (ако не ме измързи да си завърша филологията     )...Като гледам, Димби се е осмелила да пусне нейно, ще взема и аз да се престраша да пусна някое мое ...

Последен вик (мое)
Тихичко простенват ръцете ми,
Няма вече кого да прегръщат.
Раздра като хартия сърцето ми,
Но време назад се не връща.

А сълзите вече няма да капят,
ще ги скътам в мен неизплакани .
Може някога пак да потрябват,
Да полеят със сол душата ми-

Ако някога за тебе си спомня.
Тогава  в огън да бъда проклета,
Да гори сърцето,ръцете,душата,
За болката да няма утеха.

Сега “иди си” ти казвам,
На твоя спомен, на твоя лик,
Няма в мен място да те пазя,
“сбогом” е последният ми вик.

Ключът (мое)

Бавно в дните ми сини се прокрадна,
на нощите черни ключа открадна.
И непоканен в сърцето ми влизаш,
без да почукаш,без да попиташ.

Лягаш.Коси в косите се вият.
Целуваш ме.Устни устните пият.
Докосваш ме.Пръсти в пръсти се вплитат.
Искам те!Тяло тялото покрива.

Зората сутрин до тебе ме буди.
Ти още ме искаш - нежен и бурен.
Излизаш.Ключът на масата стои.
Ще чакам нощта.С отворени врати.

и ето последно- любимото ми на Далчев (освен Към Родината )
Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.


1927 г.
П.с.Благодаря на Мамма за хубавата тема!!!