Публикувана: 17 ян. 2010, 18:38 ч.
Последно мнение: 18 май 2012, 11:50 ч.

Били ли са ви като деца?

62 567
1 554
1

# 60 18 ян. 2010, 08:38 ч.

Мнения: 31

''Не. Никога не са ми посягали моите родители. Ние със моят съпруг се опитахме да пренесем тази така да се каже традиция в семейството си. Мисля, че успяхме. Боят не е средство за възпитание. Така мисля аз. ''
mimi135 споделям твойто мнение напълно!!!!!
боят е средство слабохарактерния да добие самочувствие-казваше дядо ми
и като се замисля, посягат само хора които наистина имат комплекси....независимо от умствения багаж #Shocked

моите родители ме действаха с метода ;седни да поговорим -защо така....винаги го удряха на съвест #Cussing out

е имаше ефект щом неповтарях действието....а за по сериозните неща внасяха и хумор smile3505

,,оръжието на силния е в неговата доблест"-Балзак

Последна редакция: пн, 18 яну 2010, 14:02 от jovcheva

# 61 18 ян. 2010, 09:48 ч.

Мнения: 364

Баща ми ме наказваше, биеше (понякога с точилката), обиждаше. Стояла съм с часове в ъгъла на стаята, на колене с вдигнати ръце. Отношенията ни бяха лоши с него. Само като чуех асансьора се разтрепервах и започвах да обикалям из къщи да проверя дали няма забравена книга на масата или неизмити прибори в мивката. Възпитанието му ме направи страхлива, научих се да лъжа чудесно. Самочувствието ми беше ужасно. Растях озлобена и агресивна. В пубертета започнах да чета много книги свързани с психологията, осъзнах много неща и промених много неща в себе си. Започнах да се обичам и оценявам, научих се да прощавам, да се контролирам, когато съм ядосана. При последният опит на баща ми да ме бие ( бях на 16) го погледнах и му казах - Знам, че баща ти те е пребивал. Трябва ли и ти да постъпваш като него? Не може ли просто да седнем и да поговорим? Баща ми ме погледна като попарен и за пръв път седнахме и поговорихме като баща и дъщеря. След тази случка нещата не се промениха много, но вече не се опитваше да ме бие.
Простила съм му, защото самият той е имал сходно детство и това му е бил моделът за възпитание, но в никакъв случай не го оправдавам. Каквото и да съм правела, както и да съм се държала не съм заслужавала да бъда бита и обиждана. Боят е за слабохарактерните, комплексирани и безсилни хора. Случвало ми се е на два пъти да изпадна в ярост и да опердаша сина и щерката по задниците. После плаках много и все още се обвинявам, че не съм съумяла да се контролирам - те са две деца, а аз съм възрастен човек. Не искам да бъда като баща си. Не искам децата ми да се страхуват от мен. Искам да растат обичани, спокойни, уравновесени и да знаят колко са специални и важни за мен. При някоя разправия с децата, когато усетя, че започвам много да се впрягам просто отивам в другата стая за 10 минути или изпушвам една цигара на терасата, успокоявам се и тогава се връщам при децата.
Дълги години ме беше срам и не съм споделяла с никой. В един момент разбрах, че не аз трябва да се срамувам - не съм направила нищо лошо! Все още не мога да говоря много спокойно за преживяното и ми е свито под лъжичката докато пиша. За съжаление ще си нося белезите, но не искам и няма те да определят живота ми.

# 62 18 ян. 2010, 09:51 ч.

Мнения: 743

Имах съученичка,много добричка,единствено дете.Веднъж сподели,че ако имала по-малко от петица,техните я наказвали,като я карали да стой с голи колене върху натрошена царевица,в ъгъла и с вдигнати ръце и лице към стената Sick

,това става 91 година,бяхме в 7-ми клас.Така ми се е запечатало това в мозъка,че никога няма да го забравя.Не е бой,а още по-лошо-изтезание!

# 63 18 ян. 2010, 09:51 ч.

Мнения: 31

rali за теб!!!!!!

# 64 18 ян. 2010, 10:56 ч.

Мнения: 353

нямам хубави спомени от детството

# 65 18 ян. 2010, 11:08 ч.

София
Мнения: 23 749

Имах прекрасно детство. Живеех с баба и дядо. Баба ми определено честичко си ме пошляпваше и имах страх от нея, въпреки, че и доста ме глезеше. Виждала съм я да плаче след като ме е напердашила, като си мислех, че плаче, защото съм много лоша Embarassed

След време ми се изясни (тя си го призна), че е ревала от мъка, че ме е нашамарила.
Досега съм пошляпвала малката през ръцете, когато прави беля или по памперса. Само че е малка, не разбира и се смее, дори сама си подава ръчичките милата, за да ги пляскам Crazy

Опитвам се да си сдържам нервите, защото определено не искам да налагам боя като метод на възпитание Peace

# 66 18 ян. 2010, 11:15 ч.

Мнения: 289

Доколкото разбрах от първите страници, авторката се интересуваше от това как отношението на родителите се е отразило на нас като личности - и съответно на начина, по който ние самите възпитаваме децата си.

При мен сравнението никак не е в моя полза Rolling Eyes

Родителите ми не са ме наказвали никога, не са изисквали от мен високи оценки или каквото и да било, не са ми поставяли условия, винаги са ми гласували доверие, ходила съм навсякъде, където съм имала желание. Но пък винаги съм била много добро дете. Смятах, че се дължи на начина на възпитание.. но не.
С моето дете не се получава Confused

Съвсем различен характер е, инатът му е безкраен - поне засега - все чакам да дойдат по-добри времена..но засега нямам успех.. Успява да ме изкара извън нерви, и да го тупна по дупето, или да му повиша тон - нищо не действа.. опитвам и с добро, пак не се получава.. овнешки инат и това е. Започвам да се примирявам, че за разлика от моите родители, аз няма да съм "добър" родител Thinking

# 67 18 ян. 2010, 11:19 ч.

В градината...
Мнения: 16 070

Често. И така трябва.

# 68 18 ян. 2010, 11:29 ч.

out of space
Мнения: 8 623

Цитат на: perunika в пн, 18 яну 2010, 11:19

Често. И така трябва.

е защо да трябва? Shocked

Ти ли беше тази дето си мислиш, че децата са ужасни? Ако да...айде да не ти споделям аз какво мисля, че ще трябда да се самобанна... ooooh!

# 69 18 ян. 2010, 12:00 ч.

в дяволитите очички на моето тормозче
Мнения: 1 011

Докъм 16- тата ми годишнина нямаше ден, в който да не съм яла шамари от майка ми. Бях бурно дете/ макар и отличничка/, устата ми не млъкваше, опълчвах се на всичко и на всички. Баща ми ме е бил сравнително рядко, но пък за сметка на това- жестоко. Единият път, била съм около 5 - годишна, ме удари с дървена ракета за федербал- накара ме да си протегна ръцете напред с дланите нагоре и ме удари непремерено силно. Поводът- играехме със сестричката ми, тя падна и се разплака, а той беше убеден, че съм я ударила аз. Следващото, което си спомням е, как майка ми ме държеше на ръце и плачеше.
Другия път , който много ясно ми се е запечатал е, как ме събори със шамар на земята и след това как ме въргаляше с ритници в коридора. Поводът- бях болна, но излезнах с едно съседско дете да се пързалям на снега, въпреки забраната му. Бях във втори клас.
Случаите, в които съм стояла на голи колене върху черупки от орехи с вдигнати нагоре ръце, не ги броя. Обидните думи и демонстрациите на омраза- също. Словесното унижение пред гостите, които имахме често, пък го бях приела като даденост.
Какво чувствам сега, от позицията на времето? Презирам го и го мразя за жестокостта, въпреки, че вече е покойник. Има неща, които не се забравят и не се прощават. Няма нищо възпитателно в това да размажеш едно безпомощно дете от бой , каквото и да е направило. Или пък да го съсипваш с обидни думи и презрителни погледи в продължение на безкрайно много години.
Не мога да си представя да ударя дъщеря ми, камо ли пък да я пребия като куче. Чисто и просто я обичам много. В този ред на мисли, баща ми не ме обичаше. Два месеца, преди да си отиде, разбрах и причината- попитах го и той най- накрая намери кураж да ми признае. Но тогава бях на 28. Не съм осиновена, както може би ще си помислите. Просто мислел човекът, че не е биологичният ми баща. А аз съм одрала кожата на майка му.

Последна редакция: пн, 18 яну 2010, 12:05 от Бронте

# 70 18 ян. 2010, 12:26 ч.

Мнения: 4 841

Никога през живота си не съм била удряна. Нито "шамар", нито "побой", нито каквото и да е.
Синът ми е на почти седем години, досега не съм го "потупвала", "пошляпвала", "первала" и т.н. Не знам какво трябва да се случи, за да изпусна нервите си и да се опитам да надделея със сила, но ... човек никога не знае с какво ще го изненада живота.

Ненавиждам физическото насилие, смятам, че то е израз само и единствено на слабост и на липса на аргументи и авторитет.

Отношенията ми с родителите ми не са добри, но по други причини.

# 71 18 ян. 2010, 12:33 ч.

Мнения: 59

Майка ме спукваше от бой,татко веднъж ма няма забравяне.
Аз синът ми пердашех здраво докато беше малък/грам не помни/после не ми се е налагало.
Приказката бий малко дупе да не биеш голям з...к е много вярна./без да искам се е случило/
Не съм била толква умна на 20 та да слушам приказки. Mr. Green

# 72 18 ян. 2010, 12:39 ч.

София
Мнения: 2 389

Баща ми никога не ме е удрял,но майка ми по-точната дума е пердах ,а не бой.
Ама сега ,като се замисля,случаите в които се е стигало да ме поступа,май съм си го заслужавала.За някои от тях си спомням как изрисувах с маркер плочките на лабораторията с разни къщички и човечета,а после питах шефката й "Защо има брада и мустаци,като е жена" Crazy

Или да запечатам гардеробчетата на съблекалнята,със служебните пломби все едно е минавала проверка,и никой да не смее да се преоблече.Абе добро дете бях.

# 73 18 ян. 2010, 12:39 ч.

Варна, България
Мнения: 755

Цитат на: temida в пн, 18 яну 2010, 08:10

Цитат на: voltage13 в нд, 17 яну 2010, 21:43

Тези дни и аз се замислих по темата преди, сега...
Повечето от нашето поколение на 30-40 годишните са ни пошляпвали, но го имаше и чувството за семейност, обич, уважение и респект към родителите и по-възрастните. Не говоря за такива явни прояви на физическа и психическа агресия, а на няколко шамара или пошляпване по дупето. Поколенията се променят - преди нямахме достъп до толкова информация, креативни играчки и т.н. и пак станахме хора със семейни ценности...
Като дете съм пошляпвана рядко, имам спомени за няколко пъти. През пубертета съм отнесла 2 шамара. Но си обичам и уважавам родителите и не мисля, че съм ощетена, защото винаги са били зад мен и са показвали обичта си. И продължават да го правят.
Какво ме провокира да мисля за тези неща - все повече се тръби за позитивното възпитание (чийто поддръжник съм и аз), но все повече виждам деца, които нямат уважение и респект към родителите си... Отговарят, държат се безцеремонно, няма го родителския авторитет.
Моят син на 4 г. и 3 м. се опитва да ме провокира. Заобиколен е от много внимание - моето, на бабите, баща му, който пътува, също е много добър и търпелив. Аз се държа с него като с нормален човек- показвам му обичта си, отделям му много време, говорим, гласувам му доверие, обяснявам му, че има правила, които трябва да се спазват. Това, което най-много ме изнервя е проявата на неуважение. Днес напр. ми подава една кола и на въпроса ми за какво е -"Еееее, сто пъти ти казах (тонът е бррррр) " или пък казвам му нещо "Не съм те питал" и т.н. Това най-много ме тормози. И не знам къде е златната среда. Случва се да го плясна, винаги после изясняваме случката и се обясняваме в обич. Виждам, че само с добро не става. Като кажа 5-6 пъти с добро, с шега под формата на игра, предупреждавам и като не стане, повишавам яко тон. Сега излиза с лафа, че го е страх. Rolling Eyes

Казвам му да не правим така, че да се стига до там.
Случва се да говори на бабите си глупава, тъпа, грозна (лафове от градината), при условие, че са всеотдайни и ги върти на малкия си пръст. Говоря с тях, те го пускат край ушите си, аз се дразня. Не може да не се изисква елементарно уважение...
Имам чувството, че се е превърнал в малък глезльо с постоянни претенции...
Извинявайте, че стана доста дълго, но това наистина ме притеснява...
Моля, ако има родители да споделят - това израства ли се? Криза на възрастта ли е, какво е?
Не знам?! Thinking

Ще взема да прочета пак книгата за Дисциплината на Додсън.

УВАЖЕНИЕ СЕ ПЕЧЕЛИ, ТО НЕ ТИ СЕ ПОЛАГА ОТ НИКОГО, НАЙ-МАЛКО ОТ НЕВРЪСТНО ДЕТЕ!

С това съм съгласна, НО не изваждай думите от контекста. Идеята ми беше, че поколенията се менят. Уж имаме повече достъп до информация и литература, а децата все по-малко уважават родителите си! Това е общото ми впечатление! Дори и преди да са ни шамаросвали (пак повтарям, че не говоря за жестоки прояви на насилие и наказание),родителите имаха време за нас, имаше го чувството за принадлежност към семейството, уважението най-вече! Така че не мисля, че с 1-2 пошляпвания се губи уважение ( не че го одобрявам!). Въпросът опира до цялостното отношение родител-дете.
Може би при моя син е период на утвърждаване, който ще отмине, но идеята ми е, че в момента отхвърля всякакви авторитети.
Цитирам негови думи - колко ме обича, колко съм забавна, иска постоянно да е с мен и т.н. Когато го оставя при бабите се случва да плаче за мен, да обяснява колко му липсвам и колко му е тъжно... Мислиш ли, че това са думи на дете, което не обича и се страхува?!
Бабите са пример за безкрайна обич и търпение. Няма по-обичлив и търпелив човек от майка ми, също и свекърва ми... Обграждат го с грижи, внимание, търпение... Но и там проявите на неуважение, понякога и обиди са налице.
Може би уважнието ще дойде в по-късен етап.
Все си мисля, че тази обич и внимание, които му даваме всички край него, ще има резултат.

Последна редакция: пн, 18 яну 2010, 13:08 от voltage13

# 74 18 ян. 2010, 12:42 ч.

Мнения: 6 039

Темата изключително ме натъжи. Ако не пишеха реални хора, нямаше да повярвам, че деца, при това момичета така са пребивани от майките или бащите им!
Ужасяващо е!

Препоръчани теми

Огледален Свят и всичко за актьорския състав-минало, настояще, бъдеще~225~

💪"Игри на волята: България" - сезон 4, тема 4 (18.09 - 25.09)

БХК съди държавата, защото няма регламент за домашно раждане

Кръщене и цикъл ?

133
Бъдещи майки

Причина:

Причина: