Били ли са ви като деца?

Извинявам се, ако съм те засегнала gery_roz. 

 На мен ми се искаше да бъда по-скоро полезна и даже извлякох около три страници от една книга за възпитанието, за да пусна някакви примери. По технически причини загубих въведения текст и се отказах да го правя отново, още повече че никой не пишеше в темата.

Нма нищо
Аз назад в темата намерих много вярни неща за себе си и от двете страни

Принципно за някои неща няма начин или ако го приложиш- губиш повече отколкото си спечелил.

Може ли пример, Рокси

Провокирана от тази тема, а и не само, реших да бъда по-търпелива (нещо, което в последните дни не ми се отдаваше). Както казах си имам малък провокатор.
Няма да навлизам в подробности, но вчера му казах колко ми е мъчно като му се карам и ми става тъжно, че не се разбираме понякога и той, дребния, на 4 г., ми казва:
"Мамо, когато ми се караш гласа ти става силен и се чудя къде е идеалното място да се скрия. Имам едно предложение: карай се по - бавничко, ето така и ми показва как да не викам и да говоря по-тихо. Като си тъжна, говори по-бавно (според мен иска да каже тихо) и ще ти олекне "
Просто онемях колко мъдрост може да има в едно дете!

Хм,като малка са ме били ужааасно много,просто защото не разбирах от дума.Да ама пък мисля,че този бой дава своя резултат съдейки по това аз каква съм сега и каква бях като малка.

Ами на прима виста се сещам за злоядите деца. Можеш да го принудиш да яде, нищо че след това може и да повръща, да плаче и т.н. Но какъв е смисълът от такава"победа"например. Не виждам никакъв .

В повечето случаи представите за едно дете "какво е" се насаждат от самите родители, без реално  да притежава такива характеристики. То расте с представата, че си заслужава боя, защото е лошо, палаво и т.н. Убедила съм, че често под трудно дете се разбира  енергично, жизнерадостно. И определянето му като такова е в пряка зависимост от темперамента на родителите.

   Оооо, мале, колко ме  биеха.Майка и баба.Татко- не, един шамар за цял живот само.Но нито се сърдя , нито ми е станало нещо от боя.Аз си бях луда глава, не чувах.Само боя ме оправяше.Като си наумех нещо и тихомълком си го  осъществявах.А то бяха все пакости  с опасност за живота ми.Не ще ме бият, ами как не са ме заключвали в някой килер се чудя
  А баба, която ме поступваше редовно и с каквото й попадне, нея я обичах повече от всичко на света .За разлика от другата, която не ме биеше.И както и друг път съм го споделяла в тоя форум, пак ще го кажа.Това, че си бил шамаросван изобщо не  би ти навредило, ако обаче си разбирал, че те обичат и те наказват , защото  са загрижени за теб.Когато всичко става с любов, резултата е на лице.Има поука,осъзнаване , а не огорчение.
  Обичам си родителите и мисля, че са постъпвали правилно.
   Не би бил възпитателен бой, когато  детето е бито , без да му се разяснят причините.Просто изкаране на парата и то да го отнесе.Но , ако с много любов се подходи и бъде обяснено, съм сигурна, че детето ще разбере и  няма да се почувства унизено от  наказанието.И то , ако е проявило  настоятелно  неподчинение, в случай, че е било многократно предупреждавано за последствията.
   За съжаление вече  познавам много 16-20г  млади хора, които не бяха наказвани като деца.Понастоящем са  жалка картина, наркомани, престъпници, самовлюбени и без грам уважение към родители и  всякаква  власт.Това е тъжно, а  сегашните деца са  тръгнали по тоя път и  незнам какво ни чака.Не всичко става с приказки, това е древна , изпитана мъдрост, тя е реална и аз  я одобрявам.Аз лично, предпочитам да опляскам дъщеря си , когато е наложително, но да  я спася от  такъв ужасен край.Благодарение на  намесата на родителите  ми съм днес това, което съм.Затова и смятам, че боя с мярка , само когато се налага е  възпитателен.

   "Да не ти се свиди да наказваш детето,
Защото, ако и да го биеш с пръчка, то няма да умре. Ти, като го биеш с пръчката, ще избавиш душата му от ада...
 ...Който щади тоягата си, мрази сина си,
А който го обича наказва го на време." Цар Соломон /най-мъдрия владетел живял на  Земята/


  

Тази тема ме накара да си спомня една случка с майка ми. Бях в 3ти клас и се канех да тръгвам за училище, следобедна смяна. Майка ми заяви, че излизала някъде за малко. Стана време да тръгвам, нея я нямаше. Заключих и тръгнах (винаги сама съм ходела на училище, сутрин преди да станат нашите тръгвах или следобед, докато са на работа). Седя си и си чакам трамвай и изведнъж някой ме завъртя и ми заби един як шамар. Майка ми излязла без ключ, без да ми каже. Било моя работа, дете на 10, да проверявам дали си е взела ключ. Завлачи ме до вкъщи и ме удря и обижда по пътя.

До смъртта си отказа да признае, че не е била моя вината в случая и цитираше поговорки и други глупости.


  Четете бе, ей.

Да са ме били... не помня. Случвало ми се е някой друг шамар по дупето, но аз бях изключително своенравно дете. Не мисля, че е имало възпитателен ефект.
Много рано проявявах съобразителност и си давах сметка какво ще последва. Т.е, исках да направя нещо, осъзнавах, че ще си получа шамарите и преценявах дали това, което искам си стува "боя". В повечето случаи си струваше. Това на завидната възраст от 5 години, спомням си ясно 
Истината е, че има деца и деца. Има инат, с който не можеш да се справиш. Правех си каквото си наумя и толкова. Сега се кръстя и ме е страх, че може такова да ми се падне...

Не ми се беше случвало от месеци, но днес си изядоха шамарите и двете Ама съвсем на маймуна взеха да ме правят, на стените да говорех, щяха вече да са ме разбрали. Като ги питах колко пъти съм обяснила- едната ми каза "хиляда", другата- "милион"... обаче се оказва, че пак не е достатъчно

Никога,
респективно и аз никога не съм била

По спомени съм "изяла" няколко шамара от баща ми. От сегашната ми позиция и виждане са били в пълното си право да ме поступват поне по два пъти на ден. Нямаше беля в която да не съм замесена или да съм активен организатор. Просто неконтролируемо дете. Наказания не помагаха, дори ме нахъсваха повече за действие.

 


Може ли, моля, без предвиждания тип "Теодора- личната гадателка на Берлускони"? Дали аз издевателствам над децата си,или не, могат да дават коментар най-малко хора,които са близки до семейството и ме познават. Да, не съм идеален родител( и не вярвам в това клише), но и не раздавам квалификации на непознати. А да не би да се познаваме, че да знаете как разговарям с мъжа си? Или гадаете? Хайде да бъдем толерантни  и да зачетем факта "виртуално пространство" и това, че не можем да бъдем разбрани напълно един от друг.