Били ли са ви като деца?

Тъкмо се бях засилила да се разписвам в темата, но и аз ще поизчакам още малко ......

Кажи ми за какво е спора ни, защото аз не разбирам. Сериозно. В последните страници просто се опитвам да науча конкретни неща, но те касаеха темата, макар и косвено.

И не разбирам защо само мрънкате, че искате да пишете по темата, а не го правите.

Ето, ще опитам да върна разговора по темата. Кажете кой ви е бил повече родителите или други хора- роднини, учители, гледачи, други деца?

Не мога да ти отговоря, защото не знам дали съм бита в значението, което ти влагаш в него.
Аз съм била бита от баща ми, като под това разбирам плясване за моментална корекция на неприемливо поведение. Никога не се е появявал изневиделица да ме поступа, заради някакви преминали провинения, или пък без провинения.
Затова аз съм малко объркана от темата, защото очевидно под бой се разбират различни неща и различните тълкувания се използват  в полза само на съответната позиция
Както преди мн. страници писах аз не се чувствам по никакъв начин травмирана от 'бой' в детството си, приемам плясването в определението, което аз му дадох за крайна, но допустима мярка само от родителите. За мен те и само те са фарът за едно малко дете.
Логично, никой друг не ме е бил, нито удрял, плясвал, шляпвал и т.н.

Аз не искам никого да скандализирам, но намирам някаква връзка м/у дресурата и ранното възпитание, мисля ( сигурно има психолози да ме оборят и ще се радвам да го направят) , че малките деца имат повече асоциативно, отколкото интуитивно мислене, и съответно корекцията трябва да е на момента. Излишно е на едно 2годишно дете да му 'обясняваш', че преди 5 часа е постъпило еди-как си, което е неприемливо.  Доколкото съм контактувала с деца, им е невъзможно да проследят някакви действия ( или поведение) няколко часа назад във времето, липсва и момент на анализ, следователно много трудно може и да се приложи някакъв метод, който предполага тия неща да са налице. Виждам много хора, около нас, които 'обясняват', къде търпеливо, къде не толкова, в крайна сметка мъника така и не разбира, че не е ОК да си лапне сопола, например, но за сметка на това идеално овладяват например избирателна чуваемост. И т.н.

Аз ще се включа със следното.Дълги, аргументирани постове не мога да пиша, но днес се сетих за много палавота дете на наши познати, днес вече  пораснало момче, без коммплекси.Така го виждам, не знам какво му е отвътре.Та той като беше малък, редовно го пошляпваха,подчертавам, не побой, заради пакости, мноого буйно дете.Обикновено вечер.Та, една вечер имали гости и детето отишло да пита:"Тате, тази вечер ще ме биете ли щот ми се приспа"  .Може и да сте го чували като виц, но си е истина.

Съжалявам, не формулирах добре въпроса. Били ли са ви да се чете като шамаросвали ли са ви. Извинявам се за недоразумението. По мои наблюдения повечето деца са шамаросвани, за радост, жертвите на истински бой и насилие са по- скоро изключения.

По въпроса- моите впечатления, вероятно изкривени са, че преди 20 -30 години чужд човек,  учител, съсед и тн много по- спокойно можеше да си позволи да шляпне чуждо дете. Казах в началото на темата, че класната ни в малките класове си имаше специална пръчка, учителят по музика хвърляше предмети по говорещ в час ученик, съседите шамаросваха вършещи бели деца. Сега не си представям такива неща като обичайни за днешния ден. Може и да бъркам, нямам достатъчно наблюдения.

Шамар по лицето, никога. Не са ми и дърпали ушите.
Плесване по задник, ръка, да.

И аз ще дам своята лепта за връщане към темата. Когато се говори за бой и деца в едно и също изречение, най-вече се сещам за баталните сцени между мен и по-малката ми сестра. Много ме травмираше това нещо - тя ме тормозеше физически, а аз й отмъщавах, като я тормозех психически

Инак, най-големите ми душевни рани не са от удари, а от думи и отношение. Това е по-страшно от всичко. Твърдя го като бивше дете, имало късмета да опита връз гърба си всички видове възпитание - от авторитарен деспотизъм, та до вселюбовна слободия. На база този пребогат спектър емоции и последствия, избрах за себе си златната среда.

Така си беше и по мои спомени. Учителите о съседите теглеха уши, пляскаха - в това май никой не намираше проблем.

На мен не ми се е случвало да пострадам де.

Но пък доста се биех с другите деца. Това отчасти се дължеше пак на заплахите на баба ми - че ако се върна бита от децата от детската градина, и тя ще ме набие. Е, никога не го е правила, но аз взимах насериозно заплахата.

А защо смяташ, че едно "Не!", изречено с категоричен тон и евентуално съпроводено с рязко дръпване, няма да свърши тая работа? Точно на същия принцип на условния рефлекс. Така или иначе, въведеният в последните години израз "шляпване по памперса" за мен е смешен и лишен от съдържание. Защото смисълът на шамара е детето да усети болка, за да се стресне, нали? Е, каква болка може да усети през памперса? Хем го удряш, хем без смисъл, хем се самоуспокояваш, че и без това не го е боляло, щото е през памперс... е защо изобщо се прави?

И аз мисля, че има агресия по-страшна от плясването.
Това което психически можеш да причиниш на детето си ....
Примери мога да приведа много. Имах съученичка, на която родителите отказваха да се подстриже.
От раждането си не беше подстригвана, това така я беше побъркало, тази забрана, това задължително условие за съществуване, че мразеше себе си, света..себе си.Най-затвореното, мълчаливо и потиснато същество. Без шамари. Просто с някакво идиотско налагане.

Дона, смятам,  разбира се. Смятам, че е правилно преди да плеснеш, да пробваш катеогричния тон. От дръпване също доста боли. При всички положения правиш нещо рязко и извън петолинието, за да коригираш на момента.

Няма да се повтарям /да не кажа постотвам/, може да се прочете какво съм написала назад.
Ако говорим за бой /но пак не е бил прилаган върху мене/, мога да кажа за впечатленията си от началният клас, където за незнание на урок, или за говорене в час, учителят ни, наказваше "непослушните" с удари през ръцете, или през ушите с лъка на цигулката. Наистина впечетляваща картина /но това не е пошляпване/.
     Иначе, като Крейзи по-големи са душевните ми рани, от думи и отношение.

О, безспорно. Но е несериозно да си измиваме ръцете с това.

Dona, надали съществува разумен родител /разумен, повтарям/, който да не започва винаги от категоричните "Не!"-та. Въпросът е там, че дневната квота "Не!"-та навсякъде е различна. Има родители, за които тримесечното "Не!"-кане не е проблем и други, за които сирената почва да вие на петото. Разликата е нормална, разбираема и зависи от двеста фактора. У нас квотата не е голяма. 

Аз гледам познат, който има 3 малки деца и неговите 'не' та са супер неубедителни.
Той не коригира физически, щото не трябва,  но и не може да каже "Не" така, че малчуганите да го чуят реално и да се съобразят. Логично изпада в истерия ( след 15 неубедителни 'не'-та), а те разбира се отдавна са резистентни към кризите му. Абсолютно съм сигурна, че ако вземе да промени репертоара, например да изиграе една тиха обида, да ги обърка с реакция ( НЕ казвам да ги набие), децата ще излязат от обичайната схема и ще реагират. Само че явно това не го пише в книжката и съответно май не се сеща, не знам.

Ами ок, мойто дете е резултат от осъзнат избор, не е нещо, което да свърша между другото. Съответно предварително съм си дала сметка за това, че ще ми се налага да обуздавам вродената си припряност и избухливост (и агресивност, плод на единия от двата типа разисквано тук възпитание  ), както и да се лишавам от един куп приятни и може би важни за мен неща за известно време. При така преподредените ми приоритети, не ми е било проблем да "Не!"-кам три месеца.
А двестате фактора са си родителски проблем, детето няма отношение към тях. Значи в крайна сметка нещата опират до натовареността на родителя, ангажиментите му, броя на децата и степента на стреса, на който е подложен... с две думи до изнервеността му. Което на мен не ми се връзва с теорията за правилността на шамара принципно като такъв (както и с това, че нешамаросваните деца по дифолт са лигави лайненца), изобщо с всякакъв вид абсолютизирани и категорични изказвания.