Моите разкази

Здравейте! Хубава тема сте подхванали! Не ми се ще да поствам цял разказ тук, затова ако имате интерес можете да прочетете нещо интересно тук

АКЕЛА чакам с нетърпение продължението!

След това Асиа седна  на канапето и се  хвана да чете ,,Сълзите на Бетина’’ на нощната лампа. Тя отвори първата страница и зачете:
 
                                                Предговор

 ,,Да обичаш някого до лудост, означава да не цениш себе си. Да обичаш някого само защото той те обича, означава да мъчиш себе си. Да обичаш някого и да не пускаш той да си иде, а  да знаеш, че не те обича, означава, да  си егоист. Но и двамата, ако се обичате, трябва да се примирите, че скоро време, единия от вас ще си  тръгне с насълзени очи.Колко по-лошо е да си помислите, че  може да  сте заедно  и между вас да има само уважение,  без спомен, че някога ви е свързвала само и единствено любовта.’’ – от автора.
                                   
  Колко беше прав автора, колко беше прав. Асиа за пореден път се замисли за Игор, за пореден път се чудеше, дали всичко има смисъл? Ако ,,да’’ , какъв? Какво можеше да направи за него?
 Всъщност за пред другите, за нея Игор  беше никой. Когато оставаше сама , разбираше, какво е за нея той . . . всичко. Най-хубавото и най-лошото нещо което й се бе случвало до сега.  Как искаше, просто всичко това свързано с Игор да е било лош сън, той да не е такъв измамник. Понякога й се искаше да не го бе срещала, да не го бе виждала и да не бе се целувала онази вечер с него. Не , тя не беше влюбена. Асиа беше от онези жени, които се влюбват трудно. Тя просто го харесваше, имаше симпатии към него, поне тя така казваш на всеки, който забелязваше промяната в нея. Дори когато и говориха с доказателства, че като става дума за него (Игор) тя се изчервява, почва да бърка думите, тя пак спореше, макар да знаеше, че в този спор ще загуби, но въпреки това го правеше.  Игор не беше нищо особено. Не много висок, носеше очила, а през стъклата се виждаха сините му очи. Къса коса и определено беше забавен, дори понякога смешен.
  Асиа отвори следващата страница и почна да чете:
 ,, -Всъщност Анелия не беше виновна за нещастието на Бетина, макар, че всички знаеха каква е Ани!-потвърди момчето зад бара.
- Крис, винаги съм мислила, че Анелия е кучка , но сега се замислих, че аз съм по-голяма кучка от нея.- отговори Мария.
- Не мисля, че това е факт с който можеш да се гордееш Миме, но щом казваш, значи си кучка. Всъщност какво по дяволите си направила, че Бетина да мисли, че Анелия е виновна за нещастието? – учуди се Крис, докато правеше коктейл на един клиент.
- Нали знаеш, че човек като не чуе си измисля. Аз мисля, че не чух добре и мисля, че казах това което чух. След като не чух добре, казах това което мисля, че Ани е казала.
- Недей увърта, дай по-бързо.- ядоса се Крис.
- Просто казах на Бетина, че Анелия е виновна за смъртта на Камен.
- Но това не е така.
-Знам!- сопна се Мария.
-Ти си страшно тъпа кучка Мария, страшно тъпа! – каза й Крис на ухото почти шепнейки, след което отиде на другия край на бара да обслужи момиче, което видимо не й даваха дори и шестнадесет години, но в българските дискотеки и клубове, можеха да влизат лица, които дори нямат и осемнадесет години.’’
 Беше станало късно и тя реши да се оправя да спи, отново сама на голямото легло. Съблече си дрехите и остана само по черен сутиен и прашки, гърдите  й определено бяха ,,добри’’ както би казал всеки мъж, ако можеше да ги види. Талията беше страхотна, а краката й дълги. Тя легна на леглото и преди да заспи видя, че часовника показва 04:20 часа. Деня й  беше преминал, добре. Даже по-добре от очакваното.

Акела имаш неуспорим талант!
Изненадаме приятно.Благодаря 

 Определено днескащния ден е длъжен да е хубав. Както трябваше  преди цели два месеца Кремена – една от най-добрите приятелки на Асиа, да се върне от Испания, но не се върна, остана там. Никой не знае дали е легално там или не, но и никой не се вълнуваше. Кремена беше твърдо решена да замрази отношенията си с приятелите и роднините си , които бяха в България. Така и никой не разбра, защо е  взела такава дръзка и глупава постъпка, да тя сама си реши така. Тук беше оставила болната си майка и най-добрата си приятелка. Не звънеше дори и на майка си, да я чуе как е, дали е жива? Това се нарича  непукизъм и простащина до смърт. Не се учудвайте, има такива българи,   но и сигурно познавате ( недай си Боже) ?
 Асиа стана и се запъти с бавни, но сигурни крачки към кухнята. Сутрешното кафе, беше едно от най-хубавите неща които могат да й се случат на сутринта. Беше по-добро от целувка от любимия (само Игор да беше тук) , както беше и по-добро от закуска в леглото. Сутрешната доза кофеин не може да се опише с нищо друго, а дори и да може нищо няма да е толкова хубаво, колкото аромата  и вкуса на горещо кафе.
  Макар и да беше само по нощен халат и въпреки, че краищата на косата  й бяха като бодлива тел, виждаш косъм от където най-малко очакваш, тя пак беше сексапилна. Самата Асиа беше изкуство, дали благодарение на майка си която имаше руска жилка или благодарение на баща си, всъщност на течността която той е отделил по време на създаването на Асиа, никой не знаеше. Красива работа и оформена до детайл, беше Асиа, но дали е заради майка и баща остава загадка. Важното, че тя е жива и разбива мъжките сърца, но всеки лош герой става добър и всеки добър-лош, рано или късно.
  Звънна се на вратата и Асиа отиде да отвори.  При отварянето на вратата тя видя Алекс, мъжа от книжарницата.
- Здравей Алекс. Какво правиш толкова рано тук? – попита тя.-Хайде влизай.
-  Нека да кажем, че просто подраних.
- Никога не си бил точен и всичко правиш на обратно- отвърна тя.
- От сутринта ли започваш? -  промърмори той и седна на дивана- Извика ме на кафе, а не да спорим, но, ако искаш и това може да правим, ти си слаба. – довърши той и погледна към чашата с кафе, която току що Асиа му донесе. – Охо почнала си ,,Сълзите на Бетина’’, какво мислиш за книгата? – каза той след като видя книгата бюфета.
- Трудно ми е да  я разбера , а аз съм буквално в началото на историята, а и нямам много време да я чета. – отсече тя.
- Да, права си. За бестселърите е нужно време и трябва да си готов да ги прочетеш. Щом не разбираш един бестселър, значи не си готов да го прочетеш. Един бестселър може да го препрочиташ  с години и пак да не го разбираш. След време пак ще го прочетеш и тогава, ако го разбереш значи си помъдрял и си вникнал във съдържанието на книгата. Бестселърите са точно такива книги, трябва да се подготвяш с години за да прочетеш поне една такава книга  и когато го направиш, разбираш, защо бестселърите са едни от най-хубавите книги.
- Искаш да кажеш, че не съм помъдряла за ,,Сълзите на Бетина’’?  - търпеливо попита Асиа, в очакване на отрицателен отговор.
- Това е книга, която трябва да те накара  да се разплачеш, ако не успееш поне да пуснеш една сълза, ако и това не помогне, просто трябва да ти стане тъжно. Ако не ти стане, дори и тъжно, ти си човек без сърце  . . .  на чист български, ти си изрод и свиня.

Момичета, здравейте! Радвам се, че ви открих. И аз пиша, но и аз като доста от вас, не мога да се побера в разказ. Имам един завършен роман, който в момента чака да види бял свят и светът да види него, пиша и втори. Ще пусна нещо утре може би, защото доста късно стана, но исках бързо да се запиша.
Прочетох всичко досега, имам и коментари по всичко ( , има си хас), но да не се разливам. На мен също ми направиха впечатление имената - не бих казала, че не са български, както някой каза по-напред, но като съвкупност във всяко произведение ми изглеждат като имена, които дълго са избирани за да са много нестандартни, което ненужно утежнява историята. Нормално е и в живота не всеки 5 души събрани случайно на улицата да се казват - Калоян, Самуил, Калина, Боряна и Елена, но... много често читателят, според мен, има нужда от нещо познато, за да почувства близко текста. Главната героиня може да е с уникално име, но защо покрай нея да не премине някоя Милена, колегата й да се казва Красимир, а съседката от блока да е леля Ваня например. Пък ако ще гаджето й да е Уинстън, защото е от чужбина...
До скоро!

Мммда хареса ми това с имената 

Здрасти, момичета! Съжалявам, че не съм писала от векове, но бях много заета. Поздрави На Акела за новото произведение, вече съм му фен ... Пускам нещо мое, не е супер оригинално, но от друга страна си го харесвам.  :

  Пътуването


Корабът беше плавал около година, когато капитанът започна да се отървава от робите. Някои от тях, вече на над 40 години, бяха толкова слаби и ниски, че не можеха с нищо да помогнат във всекидневната работа. Ден след ден от палубата политаше следващия  „провинил се”. Ден след ден някой проявяваше неподчинение и го пращаха при акулите.  Капка по капка изтичаше надеждата и сякаш края приближаваше . „Морска сирена”, за почти едногодишното си пътуване, бе спирала само 3 - 4 пъти за кратко. Прясна вода и храна нямаше, скорбут мъчеше моряците и робите, а нощем някаква зловеща мелодия се носеше из целия кораб. Страхът ги управляваше, страхът бе завзел пътуването. А капитанът, той не беше съвсем това, за което се представяше. Още помнеше затвора, онази миризлива дупка с каменни стени и непробиваеми решетки, онова грозно сиво място натъпкано със злодеи до горе. И не, по – скоро щеше да умре, отколкото да се върне там. По-скоро щеше да погуби себе си и кораба в безумното пътешествие, което предприеха. Какво всъщност търсеше капитан Джоунс? Старият, счупен (дали настина беше счупен?) компас бе ключа, а прогорената, отрита карта бе вратата. Зад тях се криеше прокълнатия жезъл. Изоплзван от древни крале и народи, този жезъл се славеше с невъобразима сила и мощ, но и с това, че може да се използва само за  зло. Легендите, разказвани между вълните и звездите, казваха, че жезълът е изкован в земните недра – там, където огънят среща леда, там където няма посока, няма изход или вход. От там жезълът бил изпратен на незнайни владетели, а после скрит, на Тайния остров.  Тайния остров ... Някога, когато още пиратите били прохождащи деца, моряците знаели къде се намира. Той нито се променял, нито помръдвал. Известнен бил като Рая на земята. Ала се променил след като скрили жезъла на него. Превърнал се в перфектният пазител, променял се , растял и се смалявал, плувал като кораб, потъвал в дълбините на морето, сменял вида си. Някои казвали, че е оживял, други пък - че винаги е бил жив, а трети отричали съществуването му. Но него го имало някъде насред морската шир...
-   Капитане! Капитане! Остров! Стигнахме до остров!
Джоунс изтича към палубата, прескачайки по две три стъпала на раздрънканите стълби, грабнал огромният тежък меч.
-   Рижи! Очите те лъжат! Там няма нищо!
-   Капитане, обърнете се.
И в този момент пред всички се разкри гледка, несравнима с никоя друга. Лазурната вода трепереше под лекия топъл бриз, милиони цветя се надпреварваха по красота и цвят, зелени корони се извисяваха над цветната феерия, а небето, то сякаш току що бе измито най – старателно. 
 -     Остров! Остров! Остров! – моряците се радваха, сякаш виждаха дома.
 -     Къде е боцмана?
 -     Да, сър?
 -     Кога видя острова?
 -     В момента, в който Рижия ви го показа, сър.
 -     Аха, ами какво правеше преди това?
 -     Наблюдавах хоризонта, сър!
 -      На парчета! Много лъжи ти се събраха, момче!
Боцманът беше на около 30 години, със светли и открити очи и приятен характер – никой не искаше да го убие въпреки, че не казваше истината. Не съвсем нямаше как да се окаже, че не лъже.
 -     Кой ще го направи? Кой ще го направи, страхливци такива? Добре тогава, сам ще го посека! 
В този момент капитана грабна сатъра, окачен на полусчупена дъска и го засили към уплашеният, коленичил пред него мъж. В този момент ръката му застина ...
Светкавица удари кораба. От излъсканото небе падна голяма, шумна мълния! Моряците извърнаха поглед, но когато погледнаха пак нямаше и следа от красотата на острова – водата бе станала огън, цветята се разкапаха в лава като хиляди вулкани. Дим  загради дървесните корони, а вятърът носеше огромни горящи късове. Никой повече не видя и чу за „Морска сирена” или за острова. Само понякога, когато голям, пълен с роби кораб минаваше по пътя му се чуваха викове, дошли сякаш от деветия кръг на ада.

Запис, ще чета.

Ще пробвам с нещо мое.
Много ми е лично, защото съм изплакала всяка една дума в него и защото тези часове бяха най-дългите.

Четиринадесет часа
 
Инфекциозна мононуклеоза... повтарям си през цялото време. Ще мине толкова бързо, толкова, толкова бързо!
 
Определение: Инфекциозната мононуклеоза е инфекциозно заболяване с вирусна етиология, протичащо с фебрилитет, хиперплазия на лимфната тъкан и характерни промени в левкограмата.
 
18 ч.
Истината е, че нищо не разбирам от определения, поне не и от медицински такива. Знам само, че се почувства зле, а след това тялото й бързо се покри със ситен обрив и ето ни сега тук, понеже прословутите клинични пътеки отново не са наред.
Вратата пред нас все още е затворена - “Детско онкологично отделение”. Навън отдавна е тъмно, но през матираното стъкло виждам, че луминесцентните лампи там работят. Виждам силуети, чувам стъпки и разговори.
Стоим отпред по-малко от минута. Тя заспива в ръцете ми, а аз се опитвам да се усмихвам. Но ми е трудно и главата ми тежи, очите ми са възпалени и странно ме парят, страхувам се, че ако задържа погледът си твърде дълго върху предмет, ще го подпаля. Толкова ме е страх, че страхът ми може да изгаря... поне мен.
 
18.05 ч.
Настаняват ни - в стаята има малко русокосо момченце, което плаче, а майка му не го изпуска от прегръдките си. Има и още едно свободно легло. И двете се поздравяваме вяло и пропускаме обичайните любезности и въпроси. Просто е невероятно принципно колко бързо се сближават напълно непознати хора, затворени на едно и също място... на такова място...
Гледам през прозореца и не спирам да я галя по изпотената главица. Как, мое малко момиченце, стигнахме до тук? Толкова бях убедена, че можем да се справим само двете, защото нали не бяхме щастливи там, с него и толкова пъти сред крясъците, обидите и преглътнатите сълзи, аз бях забравяла, че има животи, които хората сами избират и толкова пъти се бях изправяла пред страха, че аз няма да съм от тези хора... А нищо не можем да направим само двечките, въпреки онова красиво вярване, че понякога душата на детето така силно се привързва към единия родител още преди раждането, че другия е излишен... И сега лежим двечките, усещам как дишаш равномерно и отново се страхувам, че всички изследвания, и всички лекарства и всички минути пред лекарски кабинети може да не ни помогнат и знам ли тогава какво следва...
- Защо плачеш, мамо?
- Ей, ти не спиш ли... не плача, виж сега каква усмивка ще ти дам!
 
20 ч.
До леглото ни се приближава момиченце, не е на повече от 4-5 годинки. Гледа ме с огромните си очи мълчаливо и аз изпадам в едно от онези ужасни състояния, в които искаш да кажеш нещо весело и леко, а не можеш.
- Как се казваш?
- Мони.
Мони няма косичка, а по-късно ще разбера, че това е нейният дом от няколко месеца. Тя поглежда “Пипи Дългото чорапче”, оставена на леглото ни и след малко се появява с пластмасово столче. Сяда до мен.
- Искаш ли да четем, Мони? Харесваш ли тази книжка? - тя ми кимва.
Отварям на първата глава, а по страниците личат отпечатъци от пръстчета.
- Тя няма коса.
- Да, а ти имаш пъпки. А пък аз дори не си измих очите тази сутрин...
 
21.15 ч.
Тя отново заспа. Мони сигурно също спи в нейната стая. Само малкото русокосо момченце не спи и тихо хлипа. Полутъмната стая не успя да скрие изморените очи на майка му, нито белезите по ръчичките му.
 
21.30 ч.
Стените на коридора са покрити с рисунки. Весели, пъстри, създадени от деца, които имат мечти, семейства и бъдеще. И които заслужават да ги изживеят докрай.
 
21.45 ч.
Виждам специално помещение - “Лечение чрез арт терапия”. Точно до него е кухнята, обзаведена с огромен хладилник и микровълнова печка. Хората буквално живеят тук. Усещам неясен страх след тази мисъл.
 
22 ч.
Стоя до прозореца...
Всички онези безумни кампании - изпращаш смс, успокояваш съвестта си и след празниците си забравил... Всички онези случаи, в които вярвам, че правя нещо правилно и добро, а не зная за кого. Ето, това тук била реалността. И от нея гърлото ме свива. Ето, това тук са децата, които обичат Пипи, които рисуват и вярват, само че техният дом е по-различен. Ето, това тук са родителите им, които ги подкрепят, радват се на успехите им и не престават да вярват, само че много по-често крият и преглъщат сълзите си. Ето, от тук ще си заминем утре рано. Надявам се, че няма да се върнем повече, а тя вероятно дори ще забрави мястото. Аз пък, ще си го спомня отново по Коледа. Заедно с изпратения смс и приспаната за година съвест.
 
8 ч.
- Тръгваме ли си?
- Местят ни на друго място.
Тя върви пред мен. Не изглежда по-добре и имам нуждата да знам, че ще се справим. Надявам се да зърна Мони, но сигурно още спи.
- Довиждане.
- Довиждане... и успех!
Без да го изпуска от прегръдките си, тя спира на мен своите тъмни, изморени очи. Гледа ме ужасно дълго време, а после премества поглед към прозореца без да каже нищо повече и без да се усмихне. Чувам, че той хлипа тихичко и така ми се иска да извикам “Всичко ще е наред”, после да го повторя в коридора и викът ми да придобие заклинателна, магическа сила.
Вместо това просто излизаме и затварям вратата след себе си.

Здравейте, момичета! Очарована съм от последните 2 произведения - от това, как се леят. Но след второто, не бих могла да пусна нищо мое, моите не носят толкова болка, поне не истински преживяна от мен, затова от уважение ще постна друг път.

Но много бих искала да ги изкоментирам, както трябва, защото мисля, че темата е за това.

Пътуването
Бих искала да попитам - това ли е всичко? Защото започва, като че ли "за първи път", с представяне за кораба, това, как настъпва някакъв преломен момент с отърваването от робите и т.н., ето - виждат даже остров, или поне си мислят, че е така, но има конфликт, гръм и в края вече никой не е чувал за кораба, т.е. историята свършва. А аз не схванах идеята. И също - за светкавицата, тя няма как да удари нищо.

14 часа
На мен поне ми липсвт думи, малко, колкото като маркиране, за това какво се случва по време на този престой, който не е само наблюдения върху хората наоколо и разсъждения върху кампаниите и други отклонения. Защото все пак в тазива болнични обстановки се извършват и манипулации, които също оказват въздействие върху пациентите - как ги понасят, как се справят, какво преживяват. И също така във финала бих сложила 1, пак маркиращо изречение, повдигащо завесата към бъдещето. Нещо като "...и затварям вратата след себе си. След 3 дни тя щеше да е много по-добре, след още толкова - напълно здрава. Тя щеше да запомни всичко тук, аз щях да сънувам Мони много често." Например. Може и да не е положително изречение, но да дава завършеност на разказа. Защото така стои, като че ли е част от дневник, на следващата страница на който винаги можем да прочетем какво се случва по-нататък.

Иначе Лято - много хубаво се лее разказа ти. Бих го пипнала тук-там за да добие ритъм, но и така е много добре. Харесва ми и това, че за репликите не се споменава от кого са казани, но се разбира пре-добре, с изключение на "8 часа" и репликите за "довиждане" и после "тя" и "той" - струваше ми се, че няма да видят Мони, а май го виждат с майка му, но това го четох няколко пъти докато схвана кой кой е и кое кой го казва.

Дано да съм била полезна!

Здравейте-темата е много хубава.И разказите ,които постнахте са интересни.
Аз пиша... откакто се помня. Преписвала съм учебници ,книги ,стихосбирки- ръката ми не спира да пише.Естествено-обичам много и да чета.Драскам си и стихчета-не че са нещо-но така ми диктува музата
Ще ви предложа едно мое разказче,ако не ви е досадно и още само 6 имам останалото ми лично творчество е поезия.

Лунната соната
 

                                                                 "В тази бяла лунна тишина

                                                                 кой ли свири лунната соната

                                                                 и разплаква бледата луна... "

                                                                                     Д. Дамянов

 

  Да,аз обичам изкуството, но бог не ме е дарил с талант да създавам изкуство. Тиха и скромна любителка, ей така, за отдих, за себе си, да утоля ненаситния глад на душата и сърцето за красота. Наглед аз водя скучен и еднообразен живот, но никой не знае, че имам таен свят на мечти и поезия... и свят, в който звучи музиката на Бетовен. Това е моят истински и пълноценен живот.

  Прибирам се от работа, клиентите днес ми дойдоха в повече, бързах да си ида и с чаша чай да се отпусна в обятията на магията от музика на Бетовен, Верди, Гершуин...

  Заваля, спусна се и студ. След прекрасната  есен, нормално е да вали, да е студено. Бързите ми крачки се сляха със скимтене. Обърнах се - едно малко кученце, мокро и премръзнало, тичкаше след мен. Спрях се - спря се и то и ме погледна с молещи, тъжни очи. Тръгнах - и то след мен... така стигнахме до моя вход. Отворих вратата и се качих по стъпалата до асансьора, кученцето ме последва. Влезе с мен и  в асансьора.

  "Да, тая вечер няма да съм сама, ще си имам компания..." - зарадвах най-после аз.

    - Влез, миличко, колко си премръзнало! - Съблякох се, влязох в банята и го изкъпах. На предната лапичка имаше драскотина. Сложих лепенка и включих сешоара - а то, милото, през цялото време се остави в  ръцете ми и ме гледаше с тиха обич и благодарност... Кученцето не беше красиво. Никак даже. Каква порода е, не знаех, не разбирах от такива неща. Обелих един кренвирш и го нарязах. То се нахрани и ме погледна, весело размаха опашката си. Да, грозноватичко е, но с характер, личи си. Какво да го правя? Тази вечер е тук, но утре? Да го задържа ли?Кученцето легна в краката ми и ме погледна с молба за справедливо отношение. Това дълбоко ме трогна. Все едно човешки очи ме гледаха, все едно дете ми се молеше!

  Станах и отидох до кухнята да си направя чай - крайно време бе да се погрижа и за себе си. На път за кухнята си пуснах Лунната соната... Направих си чай от горски билки, капнах си и малко ром, да се посгрея... чаят ухаеше на билки и горски легенди, на приказни горски феи, които танцуват по лунни поляни...

  Влязох с чашата в хола и... се стъписах... Моето кученце се бе изправило на задните си крачета и танцуваше под звуците на Лунната соната!...

  А навън, в дъжда, един мъж с десетгодишната си дъщеря обикаляха улиците и търсеха своето изгубено кученце...



http://vbox7.com/play:ce6af715      Бетовен, Д.Дамянов и Лунната соната

Валентина, точно за това е темата, благодаря ти за мнението и критиката.
Съвсем права си за липсата на уточнение при репликите и объркването. Аз като присъствал на описаните сцени, си мисля, че и всички останали са точно толкова наясно, колкото мен. Грешна логика.
Ще го оставя да отлежи още месец, два, пет и ще го пипна. Това до момента е доказана стратегия

Lilims, здравей! И теб ще коментирам и дано и ти да видиш доброто намерение зад това.   

1.   Харесва ми началото, това че имаш стих (да не говорим, колко е красив!), но някак странно ми се вижда връзката му с текста ти – заради танца на кучето ли е? Не ми е достатъчно поне на мен.
2.   Първият ти абзац започва многообещаващо, направо се излива след Дамянов, личи си, че можеш и да нижеш рими, някак си личи. Но това е само до третото изречение, после ни напускаш. А иначе, от време на време се изпускаш поетично – "...бързах да си ИДА...". Направо като те чета, чувам мелодията, която ти се е изплъзнала. Например, какво ще кажеш за "...магията от музикаТА на Бетовен, Гершуин и Верди....", "Заваля. И студ се спусна. След толкова прекрасна есен, бе нормално да вали." И ред други, но ако избереш този стил, трябва да минеш с ютията навсякъде из текста, особено
3.   Още в него споменаваш, че имаш таен свят на мечти и поезия – това звучи също подвеждащо, защото долу не виждам мечтите ти, поне не тази вечер, която описваш.
4.   Първи абзац – сегашно време. Добре, нормално, говориш за себе си принципно. Втори абзац "Прибирам се вкъщи..." – сегашно, ОК, нямам нищо против. Но от трети... Става минало време, разказваш за миналото. Трябва да решиш кое време ще използваш и да се придържаш към него.
5.   "Бързите ми крачки се сляха със скимтене" – може би шумът от крачките ти се е слял със звук от кучешкото скимтене, не самите крачки. Там някъде и имаш повторения на АСАНСЬОРА.
6.   Хареса ми неочаквания край с мъжът с детето, търсещи кученцето, но все още ми стои като прикрепен. Трябва да направиш по-голям контраст в края на текста си, заради него, например да стане ясно, че копнееш това кученце да остане при теб, че намираш огромен смисъл в грижите по него, че вече вечерите няма да са самотни, но и ще си имаш компания, която споделя твоите интереси. Читателя да се трогне от неочакваната ви близост. И да завърши с хората, които също са обичали това прекрасно кученце, пак поетично "А навън В ДЪЖДА един УГРИЖЕН татко с ДЪЩЕРИЧКАТА си обикаляха по улиците В ТЪРСЕНЕ на своето ЛЮБИМО кученце..."
7.   Генералният ми съвет към теб е да четеш това, което пишеш повече, да не бързаш. Може и десетки пъти да го прочетеш, тогава все ще уловиш, кога загубваш ритъма, ако пък не желаеш ритъм, ще го избягваш пак с четене. В този ред на мисли, ще си позволя да кажа, че имаш талант, но нямаш търпение. Но с писане се става по-добър.

А сега съм в чуденка, как да постна нещо мое - моите не са разкази, дори главите са ми доста дълги, в същото време не искам да публикувам нещо тук, което нито е завършена глава, нито завършена сцена. Сигурно ще пробвам с параграфи някакви, но пък имам диалози, които страшно си обичам. Ще мисля още до довечера.