Кой съм аз?

luna, промяната, за която поне аз говоря и пиша тук, се състои в следното: След лутане в живота-лабиринт, аз започнах да осъзнавам някои неща за себе си (чрез книги, чрез разговори, чрез форума...). Ето някои осъзнати неща: С годините съм започнала да не казвам това, което мисля, ако според мен то ще обиди някой. Вместо това, аз тая обидата в себе си, само за да ми е чиста "съвестта", както се казва. И какво става? Аз трупам с години, трупам в себе си обиди, отношения, настъпвания по ахилеса, за да си живея с някаква криворазбрана "съвест". Когато осъзнах това, започнах да го променям. Това не означава, че не приемам себе си, а че искам да променя точно тази част от мен си, която с годините ми е носила нездравословен начин на живот, карала ме е да живея чужд живот, а не своя си. Това ми желание за промяна на аз-а не означава, че отхвърлям аз-а си, а че променям в него това, което ми е било втълпено от морал и възпитание. Това, което работи срещу истинската изява на аз-а ми. Щом сама подтискам нещо в себе си - значи аз живея срещу себе си, срещу аз-а си. Това ме кара да пристъпя към промяна, да поискам промяна.
Или да речем за комплекси. Разбирам, че имам някакъв комплекс, който ми е бил втълпен. Аз не съм мислила така за себе си, някой друг го е помислил и казвайки ми го - съм го възприела за вярно. А вярно или не - комплексът само ми вреди. Значи - трябва да го премахна от себе си, аз нямам нужда от него.
Това бяха два примера за желание за промяна, която сама по себе си не означава, че не се приемам, а че искам да съм си аз, по-силно, по-отворено, по-свежо и истинско аз от настоящото.

Извинявай, такъв е израза-клише, не че виждам някакви остриета! 

Именно, luna, - "Аз действам според вътрешното си усещане за правилно и желано, не желая да се доказвам никому". Когато действаш според това, което е правилно за теб, не го правиш с цел доказване или налагане, а само даваш израз, показваш аз-а си, това, което ти мислиш и чувстваш. Това ти аз не е насочено срещу останалите, но не е и прикрито; то си е изразено аз. Изразяването идва отвътре - ти го искаш, ти го изразяваш без да го налагаш на другите, но все пак другите виждат твоето аз и по някакъв начин се съобразяват или не с него.
Не знам дали съм достатъчно ясна, ще взема пак да ви объркам с думи...


September, извинявай! По-горе писах, че тия три пътища са посочени от luna, за момент се заблудих, но това не е от особено значение надявам се! 

Тонимар, не ме объркваш, благодаря за търпението да ми го обясниш надълго.    И чудесно те разбрах. 
Досега се чудех, за каква промяна си говорите.   
Клишето го схванах, ама много образно обяснявам май.  последният ти постинг е все едно от душата ми преписан.   

Проблемът с желанието за контрол е дълбок вътрешен страх. Страх, че ако не държим нещата под контрол, ще се случи нещо лошо, необратимо, едва ли не някой ще умре затова, че сме изпуснали контрола. А страхът, както сигурно всеки се е убедил, е трудно преодолим. Така че - разбирам тия, които искат да имат контрол над ситуациите, дори над хората около себе си. Ако искат да се освободят от нуждата си да контролират - трябва да работят със страха си.
Трябва да се запитам дали аз и евентуално до колко искам да контролирам нещата, живота си.   Мдаааа, и в мен има някакво поне частично желание за контрол. Това, което ми хрумна в момента е желанието ми за контрол над здравословното ми състояние... Хмм, ще си се поровичкам допълнително по-късно! Ето как човек си се запитва за неща и открива неща в себе си, за които не си е давал сметка!  


За любовта съм напълно ЗА   Който обича - обича това, което другият Е, а не идеалите, които иска да види в него. Често един от партньорите се опитва да бъде това, което не е само за да бъде обичан...  


luna, 

Тони,  Все едно аз съм го писала. Всъщност аз никога не съм била пряма, когато смятам, че думата ми ще нарани отсрещния. С изключение на най-близките ми, което смятам и за един от най-големите си минуси или грехове, както искате го наречете. Аз съм един памук, който както го смачкаш, така остава дълго и оная горчивина в душата ми тлее дълго време. (Може би е от зодията - рибок ) И искам, много искам да променя някои свои черти. Като например да не си трупам всичко - свое, че и чуждо; да разсъждавам повече, преди да кажа нещо, че понякога сама си вредя и то много. Но това са материалните аспекти, които ме тормозят. Един не-дотам материален е, че искам да се подобря. Буквално, да стана по-добра. Все имам чувството, че на моменти иззлобявам, издребнявам. А това е само в моя вреда. Това обаче не отрича по-горните неща - да не си го трупаш изобщо не означава, че не си добър човек. Има някаква тънка и неописуема граница на добротата, която искам да премина и вече да се намирам в нейните "владения" Вътрешно усещам, че това ще е от голяма полза за мен и много ще ми помогне!

Относно въпроса за трите избора - тук, мисля, жъна успехи. От доста ранна възраст започнах да отсявам онези, които чувствам искрени и топли към мен и онези, които не бяха толква искрени. И така си ги "сея" досега. Доволна съм от избора си, от хората, на които мога да разчитам и които разчитат и на мен, разбира се. Давам всичко за тях. И мисля, че им го доказвам постоянно, както и те на мен. Не са много, съвсем малко са, но са абсолютно достатъчни!

ПП: ЧОВЕК, стига с тоя Май Пее се "Август е Септември" (Хубава песен, между другото!)

 
raliko, това приемане и любов са път към себе си, кой съм и какво искам.   Трудно е наистина. Понякога си припомням с усмивка "Който го е страх от мечки - да не ходи в гората"  , но гората си ме влече, та ще се бия с мечките в мен си  


Мария, няма нищо по-хубаво от това, че си се върнала! Ще рече, че има какво още да свършиш и да видиш, да опознаеш в живота! Аз бях на десет години по време на седемдневната ми кома. Оттогава досега, понякога си мисля - ето, затова си е струвало да се върна! А случаите, в които съм си казвала това не са единични. Така че - приветствай непознатото, което те очаква! Когато то ти се случи - ще ти отговори на въпросите. Живей, всичко ще достигне до отговорите, които на този етап са недостижими.

Същата логика важи и за тези, които не са били между живота и смъртта. За всеки от тях важи "Защо живея", нали! Какво трябва да направя с живота си, какво съм избран/а да осъществя...Но хората рядко си задават този въпрос.

на всички  
Аз се омитам  

Ралико, не съм съвсем съгласна, че е най-трудно да заобичаш себе си. Да вмъкнем малко наука, а: доказано е, че човек най-много харесва себе си по външност. (Не оспорвайте, а се замислете дълбоко! ) А от собствена гледна точка ако размислиш, човекът, за когото правиш наистина всичко, винаги си го правил и винаги ще го правиш, .... си ти! Значи, осъзнато или не - ти се обичаш. Това, че не одобряваш някои свои постъпки или си твърде самокритична, не означава, че не се обичаш като цяло.
 

Ох, September (за малко да напиша септември! ), и аз съм рибок ама риби - от шаран до пираня!  И точно днес, след час-два ми предстои урок по изказ на аз-а ми - да изляза от тази криворазбрана "съвест", защото досега успявам да го направя частично - само в момента на настъпването на ахилеса ми, но не и през останалите моменти...

Ще продължа довечера 

Ох, и аз не долюбвам Септември като ми кажат
Пожелавам ти успех с урока!

много хубава тема/ запис

  Ами с урока... Отдалеч ми развяха бяло знаме и аз набързо го зачетох - нали на този ми етап все още ми е по-лесно... До следващото настъпване по ахилеса, когато ще изявя аз-а...

И аз искам да променя някои неща в себе си, а това май е добре 


До разсъждаването стигнах наскоро, след въздействието на един много ценен за мен човек. Както вече писах, досега действах с чувствата напред, не с разум. И то само с положителните; отрицателните чувства си ги складирах като в сейф за скъпоценности, като мазохист. 
Мисля си, September, че ще бъдем по-добри, когато премахнем тежестите от себе си. Странно, но докато си ги трупаме една по една тия тежести, не усещаме колко тежат. Усещаме тежестта им, когато премахнем някоя от тях. Само от една премахната става толкова леко, че усещаме едва тогава доколко ни е тежала...


За любовта към себе си... мислила съм си понякога за


Но тук играят роля и борбата за оцеляване, и егото, та не знам, нямам отговор все още. 

Исках и към по-стари постове да се върна, но оставям за дневния ми мозък 

Всеки съди другите по себе си.
За мен обаче бе най-трудно да приема,да обикна и да простя на себе си.
За тялото-казваш го навярно защото имаш перфектно тяло.Моето не бе,и с очите имах проблем,и здравето ми бе тотално зле преди време.Нямаше за какво да се харесвам на себе си,нямаше за какво да обичам себе си,имаше много внушени неща от "доброжелателни" хора край мен,на които вярвах повече отколкото на себе си.Мразех се,че съм това ,което съм,не исках да живея,нямаше за какво или кого.Приемането не случайно ми отне години,да се приема такава каквато съм.
После да си простя-кой не е вършил неща,за които го е срам да си спомни?Аз съм.Мислех и правех лоши неща,защото ме нараняваха,наранявах и себе си и другите.За да намаля болката.
Простих си,когато простих непростимото и получих отговорите,които така търсех ,но неоткривах.
Живях с вина и макар,че се приех  ,не ми беше лесно да се науча да обичам-себе си,а после и другите,и най-вече да показвам обичта си,да я изразявам,да я доказвам.
И ми отне  години,защото ако сега знам какво обича синът ми,аз на неговите години незнаех.Но постепенно опознавах и себе си,и тялото си и желанията и мечтите си,и постепенно обикнах и себе си.Но не казвай,че е лесно,защото не е.

oooooooooo ...да опознаеш себе си е най-трудното и най-изконното.Да опознаеш всичко в себе си ,всеки порив ,всеки гняв е недостижимо ,според мен.Поради факта,че бъдещето е недоказуемо и непредопределено....как ще реагираш предполагаш от опита или от придибитата интуиция ,която имаме....може би единствено дължимото действие има резон-какво да изберем,какво да поднесем към какво да се придържаме и какво да разпределим....или необходимостта .И си мисля,че опознаването на себе си не е свързано със за-обичването на собствената натура...а поскоро с приемането на общността и на въпроса защо
Поне знам ,че прекалено много се обичам....но ме е страх да не се влюбя нарцистично в новото ми аз .....

Мила , явно си имала трудно минало или поне момент на депресия. И аз имах едни такива "познати", които ми влияеха много зле. И с течение на времето ги "отсях" и останаха в миналото.
За тялото - не е перфектно, но правилният човек изигра огромна роля, като беше много настоятелен и търпелив през всичките години, и ми доказа, че трябва да се харесвам такава, каквато съм. И се харесвам.
Човек е на "изпит" точно в тези трудни моменти. Все си мисля, че за някого можеш да съдиш, когато е в труден период. Дали е силен, дали е слаб, дали е честен или подъл, дали е лош, добър, има ли морал и т.н. Но все пак това не важи сто процента във всички ситуации. Някои хора, които са по-слаби например, може цял живот да са били наистина добри и честни, възпитани... В един момент, когато опре ножът до кокала, не се знае кой как ще реагира. На някои не им издържат силите просто и се предават. Обаче може би и това е от значение - следващия път, когато им се случи нещо такова, когато имат отново труден период, може би ще реагират по друг начин, получили се вече от миналия си опит.......
За това не мисля, че така обсъжданите "уроци" са винаги с негативна черта. Понякога играят най-важна роля в живота ни и себеопределянето ни. 

Аз продължавам да си искам прошка, за някои неща- забележа ли, че някой или нещо ме дразни се опитвам да го открия и в себе си. Защото щом виждаш нещо навън, то е познаваемо и за теб, не може да те дразни нещо, което не познаваш.
мария 123 Понякога си мисля, дали не е нужно да се влюбя в себе си нарцистично