Кой съм аз?

Аз отдавна скъсах отношенията си с Хегел, Лайбниц, Ницще и много други  Предпочитам Алиса, по добре се справя от тях.

Когато очакваме някого ,неговото отсъствие е отсъствие само защото ние го очаквамв.Ние тогава създаваме ли отсъствието с нашето очакване или пак го позиционираме като предполагаемо наше решение?

 Бунтът е израз на конфликт. Но кой е арбитърът.
 Хипитата се бунтуваха срещу обществото. Кой беше правия. Обществото надделя, но остана шарения свят и прекрасната музика.
Има ли победители и победени, или всеки направи своя избор, според същността си.

Кой съм аз? Този въпрос вероятно е гнетял човечеството още в зората на цивилизацията и до ден днешен си остава сред най-мъчителните човешки проблеми. Давани са му най-различни отговори, вариращи между сакралното и профанното, сложното и простото, научното и романтичното, политическото и индивидуалното. Но вместо да се занимаем с това множество от отговори, нека по-добре хвърлим един поглед към онзи доста специфичен и основен процес, който възниква винаги, щом някой си зададе въпроса: „Кой съм аз? Коя е истинската ми същност? Коя е моята основна идентичност?"
Когато те запитат: „Кой си ти?" и решаваш да дадеш смислен, честен и повече или по-малко изчерпателен отговор, какво всъщност правиш? Какво ти минава през главата, докато формулираш отговора? В известен смисъл ти просто описваш наум самия себе си, такъв, какъвто се познаваш, като включваш в описанието си най-вече онова, което си преценил за уместно - и добро, и лошо, достойното за похвала, но и достойното за порицание, научно издържаното, но и чисто поетичното, философското, но и религиозното, изобщо всички факти, които смяташ, че играят фундаментална роля в твоята идентификация. Можеш например да си помислиш това: „Ами аз съм една уникална личност, притежаваща определени качества. Любезен съм, но понякога съм и жесток, общо взето, симпатичен човек, но от време на време мога да бъда и неприятен. Какво още? Баща съм и адвокат, обичам риболова и баскетбола..." И прочие в същия дух.
Но има един още по-базисен процес, заложен в цялата тази процедура на самоидентификация. Всъщност, когато си отговарящ на въпроса „Кой си ти?", с теб се случва нещо съвсем просто. Докато описваш, обясняваш или просто усещаш своя „аз", това, което в действително правиш, независимо дали го знаеш или не, е да прокараш една мислена линия или граница през цялото поле на своя личен опит и всичко, което се пада от тази, вътрешната страна на въпросната граница, наричаш или възприемаш като своя „аз", а останалото, оказало се от външната страна, определяш като „не-аз". С други думи, твоята самоидентификация зависи изцяло от това къде си прокарал разделителната линия.
Ти си човек, а не стол и си узнал това, защото къде съзнателно, къде несъзнателно си прокарал граница между хората и столовете и по този начин си съумял да установиш своята идентичност с първите. Или, да кажем, ти си едно доста високо човешко същество, което ще рече, че си прокарал мислена линия между „високо" и „ниско" и тя ти е помогнала да се идентифицираш като „висок". Започваш да усещаш, че си „това", а не „онова", когато прокараш граница между тях, и в крайна сметка установява, че си идентичен с първото.
По същия начин, когато казваш „аз", ти прокарваш една разделителна линия между това, което си, и онова, което не си. Отговаряйки на въпроса „Кой си ти?", ти просто описваш всичко онова, което се намира от вътрешната страна на тази граница. Така наречената „криза на идентичността" възниква, когато не можеш да решиш как или по-скоро къде да прокараш въпросната линия. Накъсо, „Кой си ти?" означава: „Къде ще мине границата?"
Всички отговори произтичат именно от тази основна процедура - прокарването на границата между „аз" и „не-аз". Щом веднъж бъдат поставени основните разграничители, отговорите може да се окажат доста сложни - в научен, теологичен и икономически план - или да си останат най-обикновени и, тъй да се каже, „неартикулирани". Но всеки евентуален отговор зависи от това къде е прокарана първата разделителна линия.
Най-интересното при тази граница е, че тя може да се мести, и това много често става. Тя може да бъде преначертана, В известен смисъл човек може да „преначертае" границите на своята душа и да открие в нейната територия неща, за които изобщо не е предполагал, че са възможни, да не говорим, че никога не ги е желал. Както видяхме, най-радикалното „преначертаване" или „промяна на границите" се получава в онези мигове на „върховно тъждество", защото тогава личността разширява границите на своята самоидентификация до такава степен, че те обхващат цялата Вселена. Можем дори да кажем, че индивидът се лишава от всякакви граници, защото при отъждествяването с единственото „хармонично цяло" изчезват реалните от типа на „вътрешност" и „външност", т. е. вече няма къде да се прокара граница.

Изборът, уж ,зависел от свободната воля....от теб!Асне заобиколени от догми,ценности,ситуации,закони,....и сме в постоянно безпокойство,защото трябва да изберем самия себе си и то без образци на поведение!Според мен това е невъзможно,поради целята плеяда миналости и другости!!!И ако съществуването предхожда същността,то аз не вярвам в идеята за бунтовете!!!!И не вярвам,че човек предопределя себе си,защото собствените ни решения са подбудени или продиктувани от рамката ....

Изборът, уж ,зависел от свободната воля....от теб!А сме заобиколени от догми,ценности,ситуации,закони,....и сме в постоянно безпокойство,защото трябва да изберем самия себе си и то без образци на поведение!Според мен това е невъзможно,поради цялата плеяда миналости и другости!!!И ако съществуването предхожда същността,то аз не вярвам в идеята за бунтовете!!!!И не вярвам,че човек предопределя себе си,защото собствените ни решения са подбудени или продиктувани от рамката ....