Казват, че за да е успешно съвместното съжителство (с брак или без брак), една връзка трябва да се крепи на любов, уважение, търпение и компромиси. Теорията е ясна. Но на практика как да намерим правилния баланс?
Питането ми е мотивирано колкото от нужда за съвет, толкова и от чиста потребност просто да се оплача, защото ми е натежало на душата в момента
Наскоро с приятеля ми се решихме да заживеем заедно. Напуснах работа и се преместих в изцяло непознат за мен град. И за миг не се съмнявам, че това беше правилния избор, но има моменти (като днес), когато ми докривява. Осъзнавам, че основната причина не е в него, а в мен. Търся си работа, но засега без резултат. Чувствам се безполезна, един вид социален аутсайдер. Колкото и да се опитвам да гледам позитивно на нещата и да не се самосъжалявам, не се получава. Съществуването ми в момента се свежда до спане, готвене, чистене и интернет. Стоя вкъщи и на моменти имам чувството, че бавно полудявам. Излизам един-два пъти в седмицата, колкото да се разходя за малко. Не познвам никого тук, няма с кого да изляза на кафе и една дума да си кажа. През повечето време стоя вкъщи и се е случвало по 4-5 поредни дни да не излизам въобще. Докато не си намеря работа съм свила разходите до абсолютния минимум , така че за дрешки, екскурзии и забавления пари няма. Приятелят ми работи допълнителни часове, за да 'скърпим' бюджета докато и аз започна работа и си стъпим на краката. Уморен е, разбирам го и се опитвам да не му придирям. Поела съм засега цялата домакинска работа, но вътрешно се бунтувам. Равноправието в една връзка за мен диктува разпределение на задачите. На няколко пъти го моля да ми помогне и да свърши някои малки неща, но все или няма време, или е уморен или пък няма желание, защото било уикенд и времето било за почивка, а не за домакинстване. Гледам да не влизаме в такива банални спорове. Наистина работи много, наистина няма време, разбирам, че през малкото свободно време през уикенда предпочита да прави по-приятни и релаксиращи неща. Но от друга страна не искам още от началото на съвместното ни съжителство да се научи, че задачите из дома са само моя грижа.
Как се създават/променят навици при съвместното съжителство, така че да не се трупа негодувание от ничия страна?
Не съм привърженичка и на идеята, че една двойка трябва да прави всичко заедно. Лично за мен е хубаво и редно да имат свои собствени приятели и забавления от време на време. Но положението в момента е такова, че единствения ми приятел и забавление е ТОЙ. И усещам, че започвам да предявявам странни претенции, които при нормални обстоятелства не бих изявила. Ето, например, 5 поредни уикенда не сме правили нищо заедно. Снощи го направих на въпрос и се скарахме. Но след като по цял ден стоя вкъщи, искам поне през уикенда някакво развлечение. Първата събота ходи да помогне на вуйчо си с някакъв ремонт, втората - ходи почти цял ден футбол с приятели да играе, третата - наложи се да работи, четвъртата - имахме гости от друг град, а за тази събота пак има планове. А аз пак ще стоя вкъщи, ще чистя и ще блея пред компютъра. Ако имах работа и собствен живот, щях да гледам на нещата по различен начин, но уви, такова е положението в момента. И се питам, кой е правилния подход? Да си мълча и да не създавам излишно напрежение в момента, защото това как се чувствам е следствие предимно на собственото ми безработно и безпарично състояние? Или да му извадя душата с памук, с оглед на това че както тръгне съвместното съжителство отначало и каквито навици и рутина се създадат, така ще е и вбъдеще? И в тази връзка, как се вади душа с памук?
Питането ми е мотивирано колкото от нужда за съвет, толкова и от чиста потребност просто да се оплача, защото ми е натежало на душата в момента
Наскоро с приятеля ми се решихме да заживеем заедно. Напуснах работа и се преместих в изцяло непознат за мен град. И за миг не се съмнявам, че това беше правилния избор, но има моменти (като днес), когато ми докривява. Осъзнавам, че основната причина не е в него, а в мен. Търся си работа, но засега без резултат. Чувствам се безполезна, един вид социален аутсайдер. Колкото и да се опитвам да гледам позитивно на нещата и да не се самосъжалявам, не се получава. Съществуването ми в момента се свежда до спане, готвене, чистене и интернет. Стоя вкъщи и на моменти имам чувството, че бавно полудявам. Излизам един-два пъти в седмицата, колкото да се разходя за малко. Не познвам никого тук, няма с кого да изляза на кафе и една дума да си кажа. През повечето време стоя вкъщи и се е случвало по 4-5 поредни дни да не излизам въобще. Докато не си намеря работа съм свила разходите до абсолютния минимум , така че за дрешки, екскурзии и забавления пари няма. Приятелят ми работи допълнителни часове, за да 'скърпим' бюджета докато и аз започна работа и си стъпим на краката. Уморен е, разбирам го и се опитвам да не му придирям. Поела съм засега цялата домакинска работа, но вътрешно се бунтувам. Равноправието в една връзка за мен диктува разпределение на задачите. На няколко пъти го моля да ми помогне и да свърши някои малки неща, но все или няма време, или е уморен или пък няма желание, защото било уикенд и времето било за почивка, а не за домакинстване. Гледам да не влизаме в такива банални спорове. Наистина работи много, наистина няма време, разбирам, че през малкото свободно време през уикенда предпочита да прави по-приятни и релаксиращи неща. Но от друга страна не искам още от началото на съвместното ни съжителство да се научи, че задачите из дома са само моя грижа.Как се създават/променят навици при съвместното съжителство, така че да не се трупа негодувание от ничия страна?
Не съм привърженичка и на идеята, че една двойка трябва да прави всичко заедно. Лично за мен е хубаво и редно да имат свои собствени приятели и забавления от време на време. Но положението в момента е такова, че единствения ми приятел и забавление е ТОЙ. И усещам, че започвам да предявявам странни претенции, които при нормални обстоятелства не бих изявила. Ето, например, 5 поредни уикенда не сме правили нищо заедно. Снощи го направих на въпрос и се скарахме. Но след като по цял ден стоя вкъщи, искам поне през уикенда някакво развлечение. Първата събота ходи да помогне на вуйчо си с някакъв ремонт, втората - ходи почти цял ден футбол с приятели да играе, третата - наложи се да работи, четвъртата - имахме гости от друг град, а за тази събота пак има планове. А аз пак ще стоя вкъщи, ще чистя и ще блея пред компютъра. Ако имах работа и собствен живот, щях да гледам на нещата по различен начин, но уви, такова е положението в момента. И се питам, кой е правилния подход? Да си мълча и да не създавам излишно напрежение в момента, защото това как се чувствам е следствие предимно на собственото ми безработно и безпарично състояние? Или да му извадя душата с памук, с оглед на това че както тръгне съвместното съжителство отначало и каквито навици и рутина се създадат, така ще е и вбъдеще? И в тази връзка, как се вади душа с памук?
/, прахосмукачка.
). Макар да не съм сменила града, се преместих от единия край в другия и сега не просто няма с кого да излизам (защото приятелките ми от много време вече не живеят в Русе и се виждаме само когато се приберат), но и не познавам района, не срещам познати лица нито в близкия магазин, нито на улицата. По същия начин разчитам на моя човек да излизаме двамата и с това се изчерпват до голяма степен забавленията ми. Но все пак си намирам работа за през деня, за да не скучая. Чистенето е сто пъти по-забавно на фона на някое радио предаване. 
Гардеробът е хубаво честичко да се преподрежда. Домакинската работа не ме плаши, убедих се, че тя ще падне поне за момента изцяло на моите плещи, защото момчето ми хич не го бива и предпочитам сама да свърша, каквото е нужно.
