Нямам носталгия, само в на4алото, докато детето не беше при нас. Ма сега за какво да тъгувам, освен за родителите ми и брат ми? Моята майка е родовно тук, най ве4е зимата, на топли4ко. Не тъгувам определно.
- Публикувана: 5 ноем. 2005, 18:50 ч.
- Последно мнение: 24 ян. 2006, 22:53 ч.
Как се справяте с носталгията?
Първите месеци постоянно плачех, сега вече почнах да посвиквам (след почти 4 години тук). На моменти страдам от ужасна носталгия 
Тогава хващам телефона и говоря с нашите, баба ми, приятелки... часове наред. Днес ми е един такъв лош ден. Едната ми баба почина февруари , не доживя да си види последната пра-внучка... днес трябваше да навърши 97 години.
Най-ми тежи, че сме толкова далеч от България, а и нашите категорично отказват да стъпят в Канада
Тогава хващам телефона и говоря с нашите, баба ми, приятелки... часове наред. Днес ми е един такъв лош ден. Едната ми баба почина февруари , не доживя да си види последната пра-внучка... днес трябваше да навърши 97 години.Най-ми тежи, че сме толкова далеч от България, а и нашите категорично отказват да стъпят в Канада
Може и да ми се случи някой ден, но за сега...
До този момент, не съм изпитвала носталгия по държавата ни.
Но като си помисля за родителите и приятелите ми, ме свива сърцето. В такъв момент, нищо не ми помага. Най-трудният момент за мен беше, когато родих малкия. Мъжът ми беше неотлъчно от мен, но аз се чувствам страшно самотна. Колкото съм плакала тогава, не съм изплаквала през целият си живот.
Говорим ежедневно по телефона и поддържаме постоянна връзка по интернет
Но като си помисля за родителите и приятелите ми, ме свива сърцето. В такъв момент, нищо не ми помага. Най-трудният момент за мен беше, когато родих малкия. Мъжът ми беше неотлъчно от мен, но аз се чувствам страшно самотна. Колкото съм плакала тогава, не съм изплаквала през целият си живот.
Говорим ежедневно по телефона и поддържаме постоянна връзка по интернет
Най-много страдам от това, че мама и сестра ми са тооолкова далече. Но добре, че има интернет и телефон, та се чуваме почти всеки ден и това ми помага да преодолея носталгията Иначе слушаме българско радио, гледаме BTV-Новините, срещаме се с други българи и така се справяме. А като знам, че скоро не се очертава да се прибера в родния Бургас, ми става още по-криво.
Ама какво да се прави - съдба....в крайна сметка пък никой не ме е карал насила да напускам България. Като вече не мога да издържам, хващам първия самолет и готово
Иначе слушаме българско радио, гледаме BTV-Новините, срещаме се с други българи и така се справяме. А като знам, че скоро не се очертава да се прибера в родния Бургас, ми става още по-криво. Ама какво да се прави - съдба....в крайна сметка пък никой не ме е карал насила да напускам България. Като вече не мога да издържам, хващам първия самолет и готово
. Допреди 2 години не бях живяла отделно от мама и тати 
. С носталгията се справям някак си, но за сметка на това плащам доста за телефонни карти 
Докато майка ми беше оттатък океана звънях по 2 пъти на ден ( тук ползвам едни карти за по 5 долара, дават ми 7 часа разговор, нямат изговаряане). Сега откакто е тук, се обаждам на брат ми, дядо , баба и братовчедите през ден - редувам ги, че иначе няма за какво да си говорим;)Ако мноооого ми домъчнее, замесвам си мазни кюфтета, правя една баница след тях, сядам и си ги изяждам сладко сладко;)
Лошото е че телефона не помага понякога...животът е кратък, тече главозамайващо бързо и недай си боже ако си отиде близък човек а не си успял да си вземеш сбогом ...боли много.
Аз си имам малка България тук. Заобиколена съм от български неща, чета всеки ден български вестник, има го този форум, както и други, слушам радио, пращам смс-и и така...Понякога ми липсват близките хора и неща, но като цяло явно съм от адаптивните хора, защото не съм изпитала носталгия... Може би една от причините е броя на проблемите ми в България.... 
Medea, какво е това местожителство?
Medea, какво е това местожителство?
И при мене носталгията я имаше, но само в началото. Сега вече сме си направили една малка България тука - имаме бг телевизия, четем си бг книжки, ядем бг кухня, нашите идват доста често на гости , а през другото време си говорим през ден по телефона .... Просто няма за какво да ми е мъчно ... и приятелите ми и те не са в бг 
Преди да се роди детето плачех много. Като идвах насам малкото ми братче беше на 2 г. и все едно собствено дете оставих в България. За раждането дойде майка ми с братчето (вече на 7 г.) и постояха. Оттогава нямам никаква носталгия тъй като си родих собствено дете.
Така че... носталгията май се изразява в мъка по семейството, отколкото в мъка по "държавата"...
Така че... носталгията май се изразява в мъка по семейството, отколкото в мъка по "държавата"...
И аз за сетен път се присъединявам към думите на Дидка и Снежи...Не зная, дали това че сме толкова далеч от България, ни кара да се чувстваме така или просто сме с близка душевност... 
И за мен България е най-вече семейството ми,но и многото роднини,с които сме доста близки,приятелите от 15-20 години,които никога няма да имам тук...И не само...
Аз поне имах щастието да работя с изключително интелигентни хора,от които пазя много топли спомени,не че не е имало проблеми,но те избледняват.
От 3 години съм в Канада,но с чести прибежки към България.Българската музика и филми понякога ме карат да се чувствам още по-зле и не е рядко явлението да слушам любима песен по 100 пъти и да си рева на нея,докато съпругът ми не я спре
А колкото до злобата и завистта,има ги навсякъде...Аз лично имах лошия късмет да ги срещна и тук в огромни размери...А бягайки от тях,човек понякога се затваря неусетно в себе си и това прави носталгията по-силна...Не зная,къде ще живея след 5 години,но зная,че българка ще си бъда докрая и ще тъгувам за всичко,което съм оставила там...
И за мен България е най-вече семейството ми,но и многото роднини,с които сме доста близки,приятелите от 15-20 години,които никога няма да имам тук...И не само...
Аз поне имах щастието да работя с изключително интелигентни хора,от които пазя много топли спомени,не че не е имало проблеми,но те избледняват.
От 3 години съм в Канада,но с чести прибежки към България.Българската музика и филми понякога ме карат да се чувствам още по-зле и не е рядко явлението да слушам любима песен по 100 пъти и да си рева на нея,докато съпругът ми не я спре
А колкото до злобата и завистта,има ги навсякъде...Аз лично имах лошия късмет да ги срещна и тук в огромни размери...А бягайки от тях,човек понякога се затваря неусетно в себе си и това прави носталгията по-силна...Не зная,къде ще живея след 5 години,но зная,че българка ще си бъда докрая и ще тъгувам за всичко,което съм оставила там...