Ох, онзи ден я изчетох темата - смяла съм се със сълзи. Но да ви успокоя и сред "не-майките" има доста изтрещяване - визуализирам себе си, а и някои роднини от мъжки пол.
Най-изтрещялият момент, за които в момента се сещам е от миналото лято. Бързам да хвана влака за Перник - да посетя баба ми, качвам се, намирам място, сядам, отварям книга и почвам да си чета. По едно време вдигам поглед - някакви неособено познати местности, ама реших, че сигурно минава по обиколния път през Волуяк, ядосах се малко, че не съм проверила, че път от 45мин щях да си пътувам над час и половина. Е примирих се и продължих да си чета книжката. Идва кондукторът и ми иска билетчето, вадя, подавам и продължавам да си чета. Той ме гледа като треснат, мига, мига, изкашля се да ми привлече вниманието, поглеждам го и той ми връща билетчето "Ама... този влак е за Бургас..."
Най-изтрещялият момент, за които в момента се сещам е от миналото лято. Бързам да хвана влака за Перник - да посетя баба ми, качвам се, намирам място, сядам, отварям книга и почвам да си чета. По едно време вдигам поглед - някакви неособено познати местности, ама реших, че сигурно минава по обиколния път през Волуяк, ядосах се малко, че не съм проверила, че път от 45мин щях да си пътувам над час и половина. Е примирих се и продължих да си чета книжката. Идва кондукторът и ми иска билетчето, вадя, подавам и продължавам да си чета. Той ме гледа като треснат, мига, мига, изкашля се да ми привлече вниманието, поглеждам го и той ми връща билетчето "Ама... този влак е за Бургас..."
То си ме влече, защото там съм зачената. 
Звъня на мъжа ми, казвам на детето якето сме го загубили някъде, няма го. И той: кое яке, това в шкафчето в яслата ли ? 
