Предложението за брак - не се случва на всяка

Толкова по въпроса за абсолютно еднаквите права на децата от брак и от извън брак.

Нищо не разбрах.  Може ли да поясниш?

Ако подписа ви носи сигурност, че мъжът ще остане до вас завинаги - независимо от всичко - то липсата му - е доказателство - че той въпреки всичко е с вас - тоест не заради брачното свидетелство, не заради поетите ангажименти, права и задължения - а просто...защото ви обича. Това искаше да каже май 

Вярно, че е различно, ама факта си е факт. И пак бях в напреднала бременност, макар да не ми личеше особено. А кумувах на една сватба, булката бе в 9-тия месец. Двамата бяха заедно от 10 години. Предложения за брак бе получавала ако не всяка, то през година, но жената ги отхвърляше. За какво ми е подписа казваше - той или ме обича и иска, или - не, с какво един подпис ще промени нещо. И апартамент си купиха, записан на името на двамата. Буквално за 2 седмици /дали заради бушуващите хормони/ тя склони и се организира всичко. Други двойки, които да се женили когато бебето е на път аз лично не познавам. И на мен в агенцията ми казаха, че 80 процента от булките са бременни и имаха специални рокли за бременни, ама аз си наех рокля като принцеса, защото мечтаех като дете да се омъжа в такава и защото можех да се навра в нея  .
А това, което разказа ми напомни притесненията на баба ми. Точно по същото време когато аз забременях имаше трагедия в селото. Една млада двойка, на която повечето се радваха чакаше дете. Повечето, защото родителите на младежа не искали момичето, понеже било от дома за деца и нямало родители. На него не му пукало и си живеел с нея  в града, в апартамента оставен му от родителите, а те - на село. Тя забременява, не били разписали, защото са модерни /нямам представа по какви причини всъщност/, обаче той загива в автомобилна катастрофа, когато момичето е в 6-тия месец. Родителите му я гонят от апартамента си на улицата и не искат да имат нищо общо с внука си. Баба ми се беше поболяла какво ще стане с това момиче, ние по-бързо да се оженим, че виж какви работи стават. Историята обаче завършва добре. Едно бабе от селото, чийто деца са в чужбина я приюти при себе си. Дали от съжаление, дали напук на родителите му. Много бяха обсъждани в селото как така един син имат, други внуци няма да видят, как сърце им дава да я изхвърлят на улицата. Та ми се наложи, освен всичките ми притеснения да успокоявам и баба, че спокойно нищо няма да стане.

И това е вярно. Дай Боже повече такива истории!
Но за съжаление точно така започващи бракове в ранна и влюбена младост често завършват с грозен крах. Около мен - примери колкото искаш. И после точно тези потърпевши не могат да се престрашат да направят законната крачка отново. Късмет!
Аз с ръка на сърцето си казвам, че не съм била толкова влюбена като в описаната по-горе ситуация. Може би ако ми се беше случило, по друг начин щях да разсъждавам, ако изобщо можех да разсъждавам при тези емоции.  
 

   Аз не мога да се влюбвам така, че да ми се махне главата Винаги остава елемент на ръзсъждение. Също не съм имала и мечта да бъда булка като малка... исках да бъда джедай.

Разбира се. За всеки изминал през последните 12 години ден съм убедена, че е преживян заедно с мъжът до мен, тъй като и двамата сме имали желание да го преживеем заедно. Никой не е вързан за другия юридически и за всеки от нас е било лесно да си грабне шапката и да каже довиждане. А някои от тези дни не бяха никак, ама никак лесни... Факта, че сме заедно въпреки всички трудности, без никой да е длъжен, за мен е много важен.
Децата ми са родени без брак. Никой не е задължавал мъжът ми да припознае децата, нито пък да бъде техен баща на практика. Той го направи и продължава да го прави, което за мен е изключително важно. Децата ми имат баща не поради законова презумпция за бащинство, а поради неговото собствено желание за бащинство.

Подобни обстоятелства познавам и аз от историята на една близка само че с нормални хора, а не като родителите от горния разказ. Двама млади хора се сгодяват след дълга връзка - годеж, родители, радост, щастие, планове за сватбата. И буквално няколко месеца след това мъжът загива в катастрофа. На 40-те дена разбрахме, че жената е бременна. Остави детето - имаше подкрепата на всички близки и приятели, като неговите родители бяха първи зад нея. Роди, но проблем - бебето не може да бъде записано посмъртно на бащата. Неговите родители, майката, всички са там - от ясно по-ясно е, че е той бащата, но... Мисля, че две години се проточи делото, но в крайна сметка се реши - детето носи името на баща си и има всички законни права на негов наследник.

Да, има едно нещо, което се нарича издръжка и в другите страни много охотно се възползват от него. 
Но ми писна вече в тази тема не за друго, а защото тези, които живеем в брак, разсъждаваме принципно по въпроса, а тези, които не - приемат нещата много искрено и лично. То едни тръшканици, едни обяснения, едни драми, едни чудесии... Затова спирам, преди някоя от вас да се е изцепила, че съм се омъжила, само заради издръжката от мъжа ми. 

ПП Ако след два дена темата я има още, ще дойда да почерпя за годишнината от сватбата си - 22 години брак, окови и тъмен гнет. Пък и как случих на ужасен мъж - ни подпис, ни халка, нищо не го стряска. Не ще и не ще да бяга. 

   Защо, точно в Семейния кодекс пише: Родителите имат равни права и задължения, независимо дали са в брак. Специално е упоменато.

 Сийке, ай са да се мъчим още два дена, да чакаме черпнята.

Може, разбира се. И е много похвално. Но за жалост, не са толкова често срещани отговорните мъже. Повечето даже не смеят да се пуснат от полата на мама и да излязат от бащиния дом, за каква отговорност към децата да говорим тогава?
"Татко носи, мама меси, ти стой тук, мило, да се обичаме, нали знаеш, че подписът разваля любовта?"  И после "милото" се чуди, защо свекървата и свекъра гледат на него несериозно - ами хора с по-стари разбирания са, не могат да приемат момичето като съпруга на сина им, ами като поредното гадже, което утре може и да го няма. И действат активно по въпроса, в повечето случаи - успешно.
Докато един брак променя значително нещата. Те пак може да не я приемат като член на семейството и да я мразят, но щат - не щат, са длъжни да се съобразяват с нея, защото е съпругата на сина.
Поне до такива изводи стигам, следейки свекървенската тема и другите драми в този подфорум. 

аха, сега ми се изясни.

За нас навремето изобщо не е стоял въпросът дали да се женим - беше ясно по подразбиране, че ако между нас нещата са сериозни и смятаме да живеем заедно цял живот, да отгледаме деца и т-н., то женитбата е съсем естествена постъпка. Изобщо не съм се замисляла, дори в най-лютите  ни кризи, дали аз или той сме заедно, защото подписът е този, който ни обвързва. то е ясно, че ако единият реши да си вдигне чукалата, другият няма как да го спре. Разбираш ли, чрез женитбата всичко си идва по местата лесно, точно и ясно - ние сме съпрузи, децата нямат чуденки дали и защо сме женени или не и т-н.

Когато имах гаджена разни, като си вървеше връзката, в един момент в главата ми изникваше  въпросът "а аз обичам ли го толкова много, че бих се омъжила за него?", като за мен "омъжила" означава всичко накуп - брак, деца, цял живот заедно. И непоколебимо с "да" си отговорих единствено за настоящия си съпруг. За другите преди него, очевидно отговорът не е бил достатъчно категоричен.

Как Сийка, честито в аванс!!!
22 години си е постижение, независимо с брак или без брак.  

Защо реши, че е едно и също?



Како Сийке, ще те чакаме в събота да почерпиш 

Много тъпа тема...