Kога за първи път детето ви ви каза че не сте му майка

Ние след като се прибрахме в къщи аз казах на мъжа ми пред сина ми и според мен той постъпи добре.
/между другото сина ми по пътя за в къщи ми каза ,че само Папа му е истинския Папа.Аз му казах че не е така./
Мажа ми му каза,ако иска сте му донесе голяма чанта и може да си събере нещата и сте го закара в закрила на детето.След като не мисли,че ние сме му родители и не ни иска никoй на сила няма да го задържи.А там може да му потърсят др родители.
Но без караници спокойно.
Сина ми мн го обича та Папа прави и купува всичко а и не е по цял ден в къщи с него.
Той нищо не каза и така се приключи.
Незная може да е погресна стъпка от наса страна.
Имено за това мислих доста дали да му кажа ,че е осиновен точно от това се страхувах.
А не ми се мисли как ще е в пубертета.
Малки деца-малки проблеми и грижи,големи деца ....................
А до скоро си мислих,че имам най-кроткото и примерно дете на света.И че проблеми имат другите при нас всичко е 6.
Както мн от вас.
 

Тара, а какво стана с дъщеря ти?

 Не искам да ви се меся, само ще изкажа мнението си по въпроса.  Мисля, че да се намесва закрила на детето по такъв начин не е правилно и затормозява детската психика. Както и да му кажете примерно, че ще го върнете в дома. Това означава, че ако не ви играе по "свирката"  вече няма да е ваш син, а това затвърждава чувството, че нещо не е както трябва и той е виновен- така е според 8 годишните, затова избягвайте такива изказвания.  Преди 8 години имах дете, което скочи в морето с дрехите/края на май/ и когато я попитах защо го направи, тя ми отговори, че така майка и щяла да се отърве от нея и нямало нужда да я връща в дома в Пловдив. По-добре да се разговаря и да се пита детето защо говори така, отколкото това. И пак казвам...това е мое мнение, но 8 годишните са идеални за откровен разговор. Желая ви успех!

в този смисъл, на мен за първи път ми се случи преди две три седмици (възраст - 4 без 2 месеца). бяхме на гости на една позната, а с децата й са големи приятели. хубаво поиграха, набесняха се, но се превъзбудиха и за финал, мойта отказа да си тръгне с мен. не помня точно, но изговори неща, че иска да остане в тяхната къща, да се махам аз, че й преча, че тук й е хубаво и ще живее вече тук ... ей такива неща. директно, че не съм й майка, не е говорила, но то нямаше и нужда ...
тъпото е, че има хора, които нямат никакъв усет и вместо да помогнат, усложняват нещата. това семейство я харесват, все я канят, и оная наля масло, като я покани да спи при тях друг път. вместо да каже, че купонът е свършил, всяко дете при майката си и в къщата си, щото трябва да се спи и така.
аз бях в никонова абстиненция и бях на косъм да изпусна ситуацията, вътрешно бях бясна на детето ми, че няма спирачка, побеснях и на познатата, без да имам начин да си го изкарам, без да усложня ситуацията допълнително ... всъщност най-гадното е усещането, че изпускаш контрола и нямаш идея какво да направиш в точно този момент, макар че доста силно и зашеметяващо е чувството на ужас, че детето ти се отрича от теб, че те отхвърля. това второто обаче е само в моята глава, знам го, то няма рационална основа в поведението на детето, това си е моят осиновителски комплекс ...

излязох да се напуша и успокоя, защото ми е ясно, че афектът е лош съветник. нашта ведро ми каза чао и се върна към игрите си. грам притеснение. след 10 минути успокоена влязох, мойта се изненада, че се връщам. аз обаче вече бях спокойна и абсолютно делово я подхванах, не знам как го направих, но тя през сълзи се обличаше почти сама 
а, междувременно ми се похвалиха групово, че си били измили зъбите  един вид, виждаш ли, тебе те няма, ама ние вършим правилните неща ... сред хвалещите се и другата майка ...
това ми даде чудесен повод, пътувайки към вкъщи, да си отмъстя на детето за истерията с това, че няма да живее вече с мен, а с тях - попитах я с каква точно четка си е мила зъбите, знае ли чия е, къде е била, припомних й, че приятелчето й има кариеси  беше ужасена от това, което е направила, мисля, че си даде много точна сметка кого трябва да слуша и на кого да има доверие за правилните неща

Подкрепям

та, всичко е в нашите глави, убедена съм. това е просто бунтарско поведение, проблеми с дисциплината и авторитета, които трябва да се овладеят, но няма значение осиновяването, не е патент на осиновените деца.
между другото и аз подкрепям elito за закрила на детето. няма такава опция на избор!

да ви кажа, мойта е научила от някъде, че ако има проблем с родителите, може да се обади на полицаите - вече ме заплаши един два пъти, че ще се обади, защото й се карам . обясних й, че полицаите помагат на добрите и наказват лошите, но им се обаждаме само за сериозни неща. че в този случай полицаите прибират детето отделно от мама и тате и разпитват всички и проверяват всичко. и много се ядосват, ако децата лъжат и ги викат за глезотии, а не за истински проблеми.   

в главите ни е - в нашите глави - осъзнах го, когато малката ме шкартира и ми каза, че не съм й майка, щяла да си намери друга - това на 2 г. и половина - ами не ме заболя, не ми стана гадно, не се ядосах - казах й да си гледа работата /е, не точно това, но беше нещо от сорта/ и осъзнах, че когато на 3 синът ми ми го казваше, аз умирах от ужас, гняв, мъка, пак гняв, изобщо влагах всякакви елементи, ревях по нощите и други подобни глупости... няма начин да не съм му майка - аз съм и това е положението.

Е, помага и това, че моят всяка минута ми обяснява, каква добра и готина майка съм му 

Не, не е само в нашите глави. Трябва да говорим, да обсъждаме с тях, да се опитаме да влезем по някакъв начин в техните глави и тогава да търсим начин да им помогнем. Съгласна съм, че преди това трябва да сме го отработили за себе си, но разговори са нужни - с нашите деца, с всяко от тях поотделно, защото при всички е различно.

Много хубаво го е описала Мама Ира какви са особеностите на възрастта.

И аз подкрепям Елито, че да се намесва Закрила на детето е грешка, която може да доведе до още по-голямо объркване в детската (и не бебешка вече) глава.

Аз лично никога не бих казала на някое от децата си и: "до 18 години аз съм ти майка....". А като навършат 18 какво? Преставам да бъда майка ли? Нима ще престана да мисля постоянно за тях, да ме боли заедно с тях и да се радвам заедно с тях?!

под "в нашите глави" имам предвид, че от нас самите зависи нашето самочувствие и увереност като родители. децата в това отношение няма какво да ни помагат.

в крайна сметка, не ставаш автоматично някакъв перфектен педагог само от факта, че си станал родител - дали успяваш правилно да възпитаваш детето си е постоянен въпрос. (по мои наблюдения, за съжаление много хора въобще не си дават сметка и си я карат, както им дойде, като си мислят, че знаят ... - това между другото са предимно биологични родители, които съмнения нямат ) като добавим към това известна доза несигурност от това, че не сте почнали от нула, а внезапно, както и че колкото и да ти се иска, не си си родил ти детето (убедена съм, че не само децата страдат от това, че мама не ги е родила ...) и ирационалното, но спонтанно съмнение дали пък ако беше, нямаше да е по-лесно ...
е, тези неща са си родителска работа.

аз лично, (вече) нямам съмнения в майчинството си. не се съмнявам в обема "майчинност", който излъчвам, не се притеснявам от фигурата на другата майка, нито от това, че детето в пристъп на гняв, на бунтарство и т.н. ще ме сиктердоса по тази линия.
имам чести съмнения обаче дали успявам да съм авторитетен родител, в степен достатъчна за детето ми... особено предвид, че имам будно, буйно и с дух на независимост дете ...

Съжалявам,че не започнах от самото начало.
Два или 3 дни преди ситуацията ,която описах също ми каза но нормално-ти не си ми истинската майка.Не мисля,че имасе причина.
тогава го взех в скута си и го попитах спокойно   дали знае колко време е бил в коремчето на истинската си майка?- той ми каза .А колко време си при мене? -също ми каза. Тогава го попитах кое е повече-при тебе мамо.
Попитах го дали насето кученце е било в моя корем каза не. И аз му казах -ето виждас ли пак казвам това си е моето куче защото живее с нас в насето семейство и го обичаме въпреки че не съм го родила.
Накрая го попитах Роми и Бон/плюсена играчка и от мен сита- любимите с които спи и все са с него/били ли са в твоето коремче каза не. Да но ги обичас и са твои нали?-да мамо.
Но след това отново и вече писах.
Зная,че не е най-правилната постъпка,и затова зададох въпроса към вас вие как сте постъпили.
Аз не мисля че би ме разбрал ако му кажа че до 18 години аз съм му майка и сте трябва да прави това което аз му кажа-казано чесно това сте го узлоби още повече.
А разговорът с мажа ми според мене бесе по правилното ресение,защото той не му е казал ще те водя в закрила на детето и те оставам или да го запласва с това.Той му каза ,че след като не иска да сме му родители има избур,но ако реси че иска да е с нас това не трябва да се повтаря.и хубавото бесе че не бесе караница или разговор на висок тон и според мене добре го прие.Но кой е безгресен,кой може да ни даде съвет та кой е ходил на училище за родители?

взимам си думите назад, т.е. уточнявам, че коментарите ми по-горе не са актуални към вашата ситуация. ние сме далеч от това още. моето дете е информирано за факта на осиновяването, по-точно за факта, че не аз съм я родила, но още нямаме реакции на тази информация.

явно, че детето в момента асимилира и преживява фактите около родствените си връзки. от кога говорите за това? може би му идва в момента нанагорно и търси да бъде убеден категорично, че ти си истинската майка, въпреки че не си го родила. включително и чрез провокации и грубо поведение. ти това и правиш, на мен тези примери с кучето и играчките ми звучат чудесно другото е, че сигурност и усещане за "истинност" им дава и авторитета, разумната строгост и справедливото и последователно спазване на дисциплината - това правят "истинските" родители, които са загрижени за децата си, а не безразлични, и децата много добре го знаят това и го очакват а и време му трябва, предполагам. и вероятно повече разговори с вас по темата за осиновяването. но аз разсъждавам на теория, пак казвам, ние още не сме там.

иначе, аз като се е случвало да се държи много грубо и после се разкайва и ме пита сърдя ли се, винаги обяснявам, че мама никога не се сърди наистина, защото я обича много, но й става мъчно, а и тя не е толкова хубава, като се държи така (все пак е момиче). опитвам се да й кажа, че каквото и да направи, и най-лошото, аз я обичам и ще я обичам. това е така и искам да го знае за свое спокойствие, но не искам да й давам карт бланш един вид и да я насърчавам ...

Такааа, това е съвсем друго. Значи той си знае как стоят нещата, осмислил си ги е и сега те пробва. Сега според мен си изживява болката, търси себе си и наранява, което е защитна реакция. И все пак трябва да му обясниш правилата, че трябва да се запита правилно ли постъпва и наистина ли според него нямаш право да му казваш нищо и дали ако беше излязал от твоето коремче би бил по-малко гневен. Не казвам да му кажеш, че ти командваш парада, но трябва той да осъзнае това сам. В тази възраст децата придобиват самочувствие, защото вече могат да четат и пишат и си мислят, че светът е в нозете им и могат всичко сами, затова ако попаднете в ситуация, в която не може сам да се справи го изчакай да те помоли за помощ и откликни с ентусиазъм и му покажи колко много го обичаш. Това ще го обърка и накара да се замисли. Може да потърсите и психолог, но не го оставяй да се затвори в себе си, защото ви чака още по-трудна възраст.
 Относно закрила на детето- щяхте ли да му предложите ако беше ваш роден син? Според мен - никога, защото изобщо нямаше да се сетите за тая институция, затова продължавам да твърдя, че осиновените не са по-особени от другите/имат рана някъде в душата-да/ и трябва да се постъпва с тях като с родни деца- наказанието да си е наказание, поущрението също.

не бих сравнила детето си с куче... няма да ми хрумне подобно нещо, макар че имам куче и знам какво е.

Не искам долното да прозвучи като укор или критика към теб ... просто приеми го като  гледна точка на външен човек ...
Според мен ти си тази, която се състезаваш с биологичната му майка - ти си тази която казва аз толкова, пък тя толкова - кажи сине кой е повече... Това е много тежко за едно дете. Според мен не е добре да караш детето да ти доказва вярност и обич.
Ти и Тя сте различни и несравними. Не можеш да сравняваш цвете с химикалка (произволен е примера).

Аз поне това казвам на детето си - тя те е родила и това е много важно, защото иначе нямаше да те има, а аз живея с теб. И двете сме еднакво истински ... няма по- и най- . Така се е случило, че на различни етапи в живота ти има две майки ...(посл. изречение не съм го казвала на живо)

Това за закрила на детето е много, ама много гадно. Детето знае, че вече веднъж му се е случило - не го карайте да живее в страх, че ако не е послушен, ще му се случи пак... или по-точно във вашия случай, ако не ви харесва и благодари, ако не е покорно- ще го върнете.

Не се сърди - ама перфинено издевателство е това -  с кроткия, спокойния глас - "Така ли, не ни харесваш? Айде събирай си багажчето ..." - на мен ми настръхна косата, за детето не знам

  Вела, ама и тебе си те бива ....  сега прочетох историята с миенето на зъбите и се респектирАх 

Освен самовлюбена, явно съм и голЕм гьон  Мен такива истории (имаме една две съвсем подобни) само ме разсмиват. Ми няма как да се вържа на един 5 годишен мушмул, дето съзнателно с думата майка свързва единствено мен ...

Стига бе ... съседката, майката на едикой си - не се излагайте ...

Нико нееднократно ми е заявявал, че "ще остане при Мария и иска Юлка да му е майка, защото ....", е как ще ме разстрои подобна смехория ...След една подобна сцена, в която той не иска да си тръгва, защото там ще живее и иска Юлка да му е майка, аз казвам - репликата общо взето ми е  една и съща "Е да, ама не става - майка съм ти аз - нямаш избор - ти си ми дете, не оставаш никъде без мен" Обличам го, той реве с дебелия глас и вика "не те искааааааам ти  Фаниии си много нахалнааааа и си много тъпава" - е не е ли супер смешно 
На съседната пряка вече - слънце е изгряло - следа няма от сърдиткото.

Какво да задълбавам в детски глупости и да ги пречупвам през моите комплекси

Тара, хубаво е че споделяме. Разбира се, никой от нас не е безгрешен, дори и да се стремим  да  сме супермайки, дори и да си вярваме, че сме такива.

Знам, как в тази възраст като нищо могат да те изкарат от равновесие – иска ми се някой да има наблизо да ме перне през устата, когато малкия ме вбеси и почне моята тирада…

Тогава наистина трябва доста усилие за да си спомним, че са същите малки, прекрасни, раними дечковци, каквито бяха и досега. Нашите деца, на които трябва да разширим границите на дозволеното, но които се нуждаят от тях, както от любовта ни.

Нашите деца, които започват да се осъзнават, сравняват, осмислят и все още лудо фантазират.
Нашето момче, което все още ще седне в скута ти и ще има нужда да го прегърнеш като бебе, но и който вече може да бунтува като тинейджър…

С две ръце подкрепям Елито, че 8-годишните са прекрасни за разговори. Вече не са бебета, а чуваемостта все още е голяма (не като при тийновете).

С две ръце подкрепям Ганката, че трябва да се стремим да РАЗБИРАМЕ и ГОВОРИМ с децата си, които се самоосъзнават и отработват - проблемите не са само в нашите глави. 

Но това е НОРМАЛНО, това е в реда на нещата и няма защо да се шашкаме.

И дори да  правим грешки, ако те усетят, че ние се стремим да ги РАЗБЕРЕМ, връзката помежду ни ще остане  здрава…

Мисля, че така се пази връзката, от загубата на която се страхуваш… Като знаят, че винаги-винаги-винаги мама - ще е мама. Другото травмира детето (дори да почне да е покорно за известен период) и къса връзките…