Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Днес се навършват 3 месеца от смъртта на мъжът ми. Много ми  е тежко и трудно, още го чакам да се прибере, и сякаш не мога да приема случилото се вече. Болката от загубата на любим човек е голяма, която няма как с думи да се опише. А финансово за всички ни предполагама е много трудно.  Момичета до сега случвало ли ви се е да имате някакви знаци? Колко често ги сънувате?

Знаци усещах първата година след смъртта му, тогава го и сънувах по-често. Сега понякога много ми се иска да ми покаже по някакъв начин, че е до мен, но...нищичко не усещам  Искам да усетя, докосване, погалване....просто някакъв допир, но...

Сънувах го в първите месеци, но повечето от сънищата ми бяха по-скоро кошмари, отколкото приятно усещане, защото го сънувах в онова безпомощно състояние от последната седмица от живота му. Сега синът ми казва, че го сънува почти всяка вечер. Сънува го като част от семейството, в обичайните общи занимания, които имахме вечер и през почивните дни. Синът ми кара тежък пубертет, имам проблеми с него и вероятно баща му (поне аз така си го обяснявам) се опитва да помогне както може.

Но аз (може и да си въобразявам, но знам, че вие ме разбирате) често усещам помощта му в ситуации, в които просто имам късмет да не забравя или объркам нещо важно. Даже имам един случай, в който не знам как се справих. У нас имаме гардероб, който е с плъзгащи се врати. Една вечер се прибирам и виждам, че децата са дръпнали невнимателно и едната врата се е изплъзнала от каналчето и е заяла в някакво състояние, в което не може да мръдне. Бутнах, дръпнах, не и не. Опитах с едно длето, видях че ще нараня вратата и се отказах. Седнах на земята и се разплаках, че за такива дребни неща трябва да търся помощ. И... изведнъж като че ли някой хвана ръцете ми, постави ги точно в определено положение на вратата, помогна ми да я повдигна и огъна точно както трябва и тя влезе без никакъв проблем в каналчето.

Финансово засега се справям, даже по-добре, отколкото очаквах в началото. Но липсата, болката, мъката по човека, който беше се превърнал в неделима част от мен не избледнява. Някак се научих да живея с нея, но постоянно имам тежки моменти. Къщата си я правихме сами и всяко вещ, всяка стена, всеки шкаф, всяка плочка извикват спомени. Вървя по улиците и постоянно си спомням как с него сме ходили по тези места, гледам филм или нещо друго по телевизията и си мисля, дори гадая той какво би казал. Така се нижат дните и животът продължава в своя ритъм.

А утре трябваше да празнуваме 22 години семеен живот... 

Много боли,мъката е огромно и не поносимо тежка винаги сме били заедно във всичко.Само на 42г той ни напусна на 4.07.2017г,3 дни след рожденият ден на така чакана то си момченце имаме и една страхотна кака на 13 години пълна отличничка.Адът продължи от 20.06.2017 до 04.07.2017 време през което не се предавах и вярвах,че той ще се оправи,но уви така коварно ми беше отнет.Почина от Хеморогичен инсулт и Исхемичен съответно първи на 20 юни и втори на 03 юли.Дупката която имам в момента в душата ми няма как да бъде запълнена,държа се заради децата си,но имам чувството,че никога няма да бъда успея да го преживея заедно бяхме от 14г и 10 месеца.Имам чувството,че и моят живот свърши нищо,че съм на 30г той беше първата ми любов той ще и последната.

Няма думи, с които да те утеша.. Съболезнования ..лично на мен ми звучи толкова безлично ...
Толкова млади момчета .. толкова разбити семейства.. безумие.. Случващото се  е толкова безумно, невъзможно .. чудовищно .. 

Съболезнования и от мен...Наистина е много жестоко случващото ни се...., незнам вече какво да кажа...Пожелавам ти СИЛА...
Винаги когато имаш нужда от споделяне, разговори/ако искаш и на лични/ съм насреща.
Не се изолирай и не оставяй сама, това ще ти помогне много, повярвай ми..

Благодаря ви,нямам думи как да опиша тази болка във всичко виждам него.Не искам нищо всичко покрай мен е сиво.Имам чувството,че съм можела да га предотвратя а не съм го направила сега малкото ми момченце си няма тати,а аз нямам любимият си съпруг.Незнам дали ще преодолея тази мъка.Малкият ми казва,че сега той щял да ме пази да не плача,че той бил до мен ,а на мен ми става още по криво,че баща му няма да е до нас а те двамата бяха толкова привързани един към друг.

Нищо и никой не може да премахне болката ти в момента. Ще мине време, то няма да заличи нито твоята нито болката на децата ти, но ще я промени.. Свиква се с всичко! Винаги ще има едно .. ако беше така.. ама не е. В момента те съветвам да се захванеш с оправяне на документи, за да запълниш времето си. Опитай се да се срещаш с хора,да не се затваряш .. Ако можеш без лекарства .. Просто се опитай да запълниш ежедневието си. При всички е така с децата .. колко ли пъти съм се побърквала от мисли и плач, че дъщеричката ни няма да познава татко си. Тя беше на 1.2 месеца тогава .. Че синът ни няма да има опората и примера точно когато му е най- нужен. Той е в пуберитета. Няма връщане назад.. Прегръщам те, когато имаш нужда пиши. Може и на лични, във фейсбук или където и да е...

Мили момичета, не знам дали това е правилната тема, но съм в безизходица и мисля,че бихте ме разбрали най-добре. Загубих майка си много неочаквано преди година, и може би естедтвено най-тежко го прие баща ми. Те са млади, но той изведнъж остана съвсем сам, ние,децата му, не живеем до него от известно време. Заради него сме силни, опитваме се да го мотивираме, но той сякаш се отказва от живота. От здрав и прав човек, той стана необщителен, навлича си куп здравословни проблеми, и не иска да чуе никого. Имаше през тази година и моменти на надежда, но сега само повтаря как иска да умре...Моля ви за съвет, хапчета ли да търся, ходили ли сте при лекар специалист психолог/психиатър. Той не иска и да чуе, как да го накарам да говори с някой?

Съжалявам за майка Ви. Нормално е да се чувства така, половинката му я няма и живота му се обезсмисля. Вие неговите деца сте вече големи, поели живота в ръце, а той е останал сам. Най-важното нещо е да не оставя сам. Приятели, роднини, вие децата му..колкото се може по-често да сте с него. Когато е сам, още повече се затваря в себе си. Аз съм на хапчета, но в никакъв случай не мога да ги препоръчам. Да, те много ми помогнаха на кризите, но сега с антидепресантите ми е трудно да ги спра. Опитайте с психотерапия, дано да пожелае да посети специалист.Те си имат техники, да го накарат да говори. Успех!
Сега е време за отпуски и почивки, предложете му да отидете някъде заедно всички. Това може да го отпусне малко поне.

Съжалявам за майка Ви моите съболезнования.Разбирам ви напълно,защото и моята майка когато почина баща ми получи лек исхемичен инсулт още преди 40 дни.Той винаги е бил корав човек но след 40 години брак и нейната загуба той рухна.Аз в момента съм на Ксанакс но мъката и болката която изпитвам няма какво да е намали най вече,че аз съм човек който помни и най малките детайли от съвместният ни живот.Минавам по улиците,покрай местата които сме били и си спомням дори какво сме си говорили.Трябва да се държа заради децата трябва да живея заради тях,иначе друг смисъл в живота не си виждам.Само да добавя мъката на баща ви и вашата мъка по майка ви няма нищо общо неговата е в пъти по голяма,личен опит го казвам загубих и майка си и баща си в рамките на 2 години,преживях го не ми беше толкова трудно,но той съпругът ми беше до мен гушках се в него и си поплаквах.А то ми казваше "Нали знаеш,че аз съм до теб и те обичам винаги ще съм до теб!"Но ето че го няма,няма го сега когато най ми е нужен на мен на децата.Искам да се скрия в една дупка и да не изляза от там докато съм жива.Сънувам го всяка нощ.Не припарвам до колата както е остави така стои,не мисля че ще мога да се кача пак в нея а шофьора да не е той.Не мисля,че ще се справя с тази болка.

Много ме е яд , че има нови попълнения . Те трябваше да са живи . ani0443 , много съжалявам за загубата ти . Защо измряха мъжете ни ? Пожелавам ти сила . Дано бъдем силни . Но е трудно , много трудно . В мислите си ще съм с теб .

Днес е 20 юли точно месец откакто го видях здрав и прав, точно месец както не съм му чувала гласът му.Един месец от който половината мина в ежедневно ходене до болницата с молитва и надежда,че човека който обичам от 15 годишна ще се оправи и ще бъде до нас до невръстните си деца.Аз смятах себе си за силен човек,но истината е,че ако ги нямаше тези малки човечета покрай мен и най вече синът ми който да ми казва "Не плачи мамо нали аз съм до теб,аз ще те пазя!" на 5 г нямаше да издържа и бих предпочела да ме няма.Как да му обясня,че ме боли,че толкова много ме боли не само защото изгубих единствената си любов,но и това,че ще расте без баща си.Двамата имаха много силна връзка,няма да крия,че той си му беше и слабост толкова желаното и обичано момченце.От 20 юни до 3 юли имах надежда,че ще се оправи всеки ден от КАРИТ ти казват различна информация и докато се зарадваш отново те удрят в земята както стана и на 3 юли когато ми казаха че късно през ноща се е влошил рязко и е в кома и няма да се събуди и най лошото предстои неизбежно.Можете да си представите ужаса който изпитах,пребрах се до общият ни дом и отидах в друго село над Пловдив там ме целуна за първи път,там бяха първите ни срещи там ме предложи брак,там кръстихме децата си и там искахме на 3 септември да сключим църковен брак,но съдбата бе решила друго там където всичко започна където опознах любовта и щастието там опознах и най голямата си мъка на 03.09.2002г започна всичко и на 04.07.2017г ми беше така коварно отнет сякаш някой дойде и ми го взе и ми остави душата в дупка от която няма излизане.

Момичета,дръжте се, бъдете силни,само това мога да кажа!Живота е жесток, но трябва да се изживее, толкова ,колкото ни е писано.Аз вече шеста година започвам без него, все още си мисля,че сега ще отключи и ще влезе.Мислех,че се справям добре, но дъщерята от тогава все от разни паранормални неща се интересува, обажда се на две ясновидки, да пита за делото какво ще стане, и интересното е,че и двете и казали,ама майка ти защо така се е отказала от живота, много го жали, не може да го прежали, всяка сутрин се събужда с мисълта "аз какво правя още тук".А аз си мислех,че се справям и по нищо не личи,че страдам.И сме две сами жени с внука,и тя е самотна майка,все нещо се разваля, станахме вече  специалисти по всичко - и електротехници, и водопроводчици, и мебелисти, и тапетаджии, и бояджии и какво ли още не.

Сега се върнах, прочетох за дрехите, неговите си стоят там и така, както той си ги остави.Имам чувството,че ако ги раздам или махна, ще го изгоня от нас.

днес четохме с голямото ми дете (7год) задължителните книжки . Не знам помагам ли му или преча , но така съм решила , че трябва да се научи да чете . Ники ме попита господ жив ли е (има ли го ) ? Как ми тръгнаха сълзите . Казах му , че не знам . Че от както тати умря не съм сигурна , че съществува . Ники каза ''Липсва ти много , нали ? "  Аз отвърнах "Да много ". Имах вчера имен ден . Понеже бях с децата реших ,че трябва да празнуваме . Да знаят ,че трябва да продължим , но в действителност нямам желание да празнувам . Нямам нужда от нищо . Нищо за мен лично . Скоро ще имам рожден ден , а от вътре все по празна . Стига съм се оплаквала . Имах нужда малко да споделя с някой . Благодаря ви .