Като взех да поумнявам, около 23-24- тата си година, започнах да осъзнавам, че не може да съм чак толкова ужасна, щом имам ухажори, щом съм добре приета от колегите си и от многобройните си познати, щом имам мечтаната си работа, щом се справях междувременно и със собствен бизнес. Но все още чувството ми за малоценност ме тормозеше, даже и след като се намери един ненормалник , който се влюби безпаметно в мен и ме преследваше и причакваше по нощите във входа, та да се видим поне за малко след 16 часовия ми работен ден. Даже и след като се събрахме под един покрив с него, продължавах да мисля, че той скоро ще проумее колко неприятна съм всъщност и ще ме напусне и го тормозех с невероятни сцени на ревност. Не харесвах нищо в себе си, мразех тялото си до степен, в която се чудех защо този мъж дали не е извратен или толкова закъсал, че да иска непрекъснато секс точно с мен
Благодарение на същия този "ненормалник" с течение на времето започнах да проглеждам още повече и да се възприемам такава, каквато той ме виждаше. Докато бях бременна обаче, ненавистта към тялото ми се върна с всичка сила- отвращавах се от себе си и от паразитчето вътре, което ме обезформяше
Заобичах тялото си, макар и вече натежало от излишни килограми, след раждането на детето. Защото точно това тяло, което ненавиждах, износи и роди най- скъпото, най- обичаното и най- невероятно нещо в живота ми.
Скоро ще станат две години, откакто се помирих със себе си, откакто започнах да се харесвам в огледалото, откакто започнах да се обичам.Е , имам още някое килце за сваляне, ама това е бял кахър
Да ми е ниско самочувствието ли...да, ама в минало бешело време
СТрахотна съм и се чувствам страхотно, нищо че имам бръчици покрай очите.Еми, кво пък, на 36 съм. И се харесвам