Здравейте, дами,
Пускам един мой разказ, който написах по-миналата нощ. Сам не си го харесвам, но ако за в бъдеще изобщо тръгна да го редактирам, малко критика би ми дошла добре.
NB! Ако не харесвате, хмм, мрачна атмосфера и сие, не е за вас. Съдържа елементи на насилие, вулгарен език и т.н.
Ако нарушавам по някакъв начин правилата, моля нека темата бъде директно изтрита
-----------------------------
Силното трополене я накара да подскочи. За малко да изпусне чашата с вода, която държеше в ръка.
Успя да я остави на плота едва миг преди мъжът да влезе в кухнята. Отчаяно скри ръцете си под масата и ги стисна една в друга, мъчейки се да спре треперенето им.
- Готово е, госпожо. – каза водопроводчикът.
Джил вдигна глава и го погледна. Той се намръщи леко, след което очевидно се смути от настъпилото сконфузно мълчание. Огледа кухнята и се усмихна:
- Хубава котка имате. – кимна към големият котарак, излегнал се върху хладилника и втренчил поглед насреща му. Белият персиец сякаш регистрира комплимента, понеже леко килна глава на една страна. Огромните му жълти очи продължиха да следят мъжа, без да премигват.
- Какъв беше проблемът? – попита най-сетне Джил.
- Ами, честно казано, никакъв. Проверих всички тръби и в банята, и в тоалетната, но не открих нищо нередно. Не видях никаква причина, поради която да се разнасят каквито и да било звуци от тях. Камо ли такива, от каквито се оплакахте. Освен ако не броим плъховете, разбира се.
- Плъхове? – тихо попита тя. Очите й пробягаха през цялото промещение, без да намерят нещо, върху което да се спрат. Простена вътрешно. Не обичаше плъхове.
- Случва се да се намери някой в канализацията, дори и тук, в града. Гадинките са умни и не е лесно да се изтребят напълно. Понякога се случва да преплуват през тръбите и да проникнат в къщата от тоалетната чиния.
Човекът млъкна за миг и отново посочи котарака, който все така не отделяше поглед от него.
- Разбира се, с такава котка у дома едва ли има за какво да се притеснявате особено. Съседите ми имаха такова животинче, макар и далеч не толкова косместо като вашето. На няколко пъти съм го виждал да хваща малки птички или дори мишки. След като забие ноктите си в месото им, няма...
- Колко е сметката? – побърза да го прекъсне.
- О... такова, неудобно ми е да ви вземам пари, след като не съм свършил нищо съществено. Но все пак пътят... пък и... ами, тридесет лева са напълно достатъчни.
Джил кимна, изтри потните си длани в джинсите си и извади от им смачкана петдесетолевка. Онзи я взе.
- Само момент, оставих си портфейла в колата. Ей-сегичка ще се върна с рестото.
- Задръжте го. – отвърна тя.
- О, моля ви, няма нужда. – запротестира водопроводчикът, макар че очите му блеснаха.
- Настоявам. – каза тя, като избягваше да среща погледа му.
В този момент се мразеше. Знаеше, че трябва да изчака да й върне останалите пари. Знаеше, че Макс ще й се кара, ако разбере за постъпката й. Цяла вечер ще й повтаря, че е слабохарактерна. Ако се наложеше, би могла да изчака мъжа. Но желанието й той най-сетне да се омете от къщата бе твърде голямо; засенчваше всичко останало. И се мразеше за това. Изпитваше същия онзи яд към себе си, както преди половин час, когато непознатият пристигна със старата си кола и очукани инструменти и предложи да се събуе, за да не цапа; а тя някак пряко волята си бе настояла, че всичко е наред.
И ето, той се бе разкарвал из цялата къща с тежките си ботуши и почти й докара удар, когато преди малко небрежно изтрополи с тях надолу по стълбите.
Докато наблюдаваше през прозореца как грохналото ауди на човека изръмжа и потегли към София, разсеяно почеса Мауси по главата. Запита се дали водопроводчикът я гледа в огледалото за обратно виждане – червенокоса жена в началото на двадесетте, застинала в рамката на прозореца и гледаща подире му, галеща едра бяла котка, скочила от хладилника на кухненския плот и умилкваща се около ръцете му.
Не можеше да се каже, че харесваше мястото. България й допадаше – природата бе великолепна, но столицата, в чиито предградия се намираше къщата им, бе един от най-мръсните градове, които бе виждала през живота си. Дори в родния й Детройт боклуците се валяха из тесни алеи, изоставени къщи и задни дворове; но само тук бе виждала хора най-безцеремонно да изхвърлят какво ли не от прозорците на колите си, докато шофират из самия център на града. Имаше дори такива, които мятаха цели торби от прозорците си, само и само да не се налага да слязат цели три етажа, за да стигнат до контейнерите за смет; а последните пък от своя страна бяха целите в грозни графити, обичайно препълнени и отвреме-навреме – подпалвани.
Но Макс все по-силно се интересуваше от живописната източно-европейска страна. Самата Джил също обичаше малката държава, родина на родителите й, които бяха емигрирали в САЩ едва година преди да се роди.
След като се бяха оженили, Макс все повече искаше да дойдат да живеят именно тук. Твърдеше, че животът в Щатите става все по-труден от година на година, и че перспективите са мрачни. Съпругът й ненавиждаше особено полицейщината, обхващаща със засилващи се темпове Америка. Най-накрая тя отстъпи и прие предложението му, макар и със смесени чувства. Макс си беше Макс... Вярно, че се чувстваше българка по произход, че родителите й я бяха научили на езика от малка. Просто обичаше живота си в САЩ и не бе сигурна, че иска да се засели на място, от което семейството й всъщност бе избягало.
Може и да се чувстваше българка по произход, може и да обичаше България и да искаше да я посещава (дори сравнително често), но всъщност си бе американка, свикнала с ежедневието в общество, различаващо се от това тук.
Въздъхна, хвана мъркащия Мауси и го спусна на пода до паничките му. Котаракът обаче отказа да бъде послушен и се замота из краката й, докато вадеше кофа и парцали от един шкаф. Усмихна му се:
- Хайде, котьо. Да вървим да почистим.
И се запъти да избърше мръсотията, която ботушите на водопроводчика бяха внесли в дома й. Животното изтопурка след нея.
Само се молеше нощта да е спокойна.
И същевременно някъде дълбоко в себе си бе сигурна, че звуците ще се завърнат...
****************
Разноцветните образи от работещия телевизор осветяваха спалнята. Вечерната новинарска емисия не й грабна вниманието особено. Криминални хроники. Политически заяждания. Премиерът направил изявление. Председателят на парламента заявил, че птиците са безгръбначни. Международен информационен блок.
Джил отегчено заопипва празната половина на леглото до себе си, за да открие дистанционното. Тупна котарака, който се бе проснал отгоре му. Косматкото звучно изпротестира и скочи на пода, а тя грабна устройството. Докато сменяше канала, не успя да сдържи прозявката си.
Дистанционното се изплъзна от пръстите й, тупна точно на ръба на матрака, като за миг изглеждаше, сякаш щеше да се задържи там, а после полетя надолу. При падането капачето му се отвори и батерията излетя навън.
- И сте сигурен, че те наистина съществуват? – задаваха въпрос към белокос мъж по канал, чието лого не бе показано.
- Разбира се. Психическата сила на всеки индивид варира, разбира се, като трябва да се отчетат специфичните особености във всеки конкретен случай. Но мнозина приключват житейския си път, преди да са готови. При покрита редица от обстоятелства, особено когато имаме налице особено силно емоционално изживяване в самия край – като убийство или самоубийство, например; някои от нас остават на този свят и след смъртта си.
- Като духове, имате предвид?
‘О, по дяволите’, помисли си Джил, побърза да грабне батерията от пода и да я сложи обратно в пласмасовия панел. От всички възможни теми за дискусия, точно това ли...
- Трябва да отбележа, че ние, хората, сме резистентни на тези вълни и често не можем да усетим тяхното присъствие. – продължаваше да разисква възрастният човек. – За разлика от нас, животните са далеч по-чувствителни. Интересното е, че характерът на съответното животно се променя по коренно различен начин в такава ситуация. Дори най-смелите – или пък злобни, кучета, подвиват опашка и бягат от мястото. Плъховете стават изключително агресивни, котките – свръхактивни, влечугите пък...
Щрак! Обратно на предишния канал. Новините бяха свършили, в момента излъчваха седмичната прогноза за времето.
Джил се отпусна назад и се облегна върху възглавницата. В следващия миг чу отварянето на входната врата на долния етаж.
- Скъпа, ето ме!
‘Съвсем като по филмите’, усмихна се тя и стана да посрещне Макс. Котката се стрелна изпод леглото и изчезна в коридора, още преди тя да е успяла да излезе от спалнята.
- Ехей. – весело се ухили съпругът й, щом я видя да слиза по стълбите. – Здравей!
В прегръдката му обаче Джил долови нещо странно. Някаква едва загатната скованост. Изведнъж Макс я отблъсна леко от себе си:
- Донесъл съм ти подарък.
- Така ли? – разпали се интересът й.
Трябваше да му признае едно. Можеше и да са женени от почти две години, но чувството му за романтика не бе отслабнало ни най-малко. Та нали за това мечтаеха всички момичета, още от малки? От Макс винаги се излъчваше чувство за енергичност и позитивизъм, които се предаваха и на хората, с които общуваше.
Самата Джил, от друга страна, често оставаше в сянката му по време на купони, приятелски и семейни сбирки. Не че имаше нещо дотолкова против. Макс никога не я уязвяваше, никога не я караше да се чувства изолирана или забравена. Още от самото начало на връзката им даде ясно да се разбере, че независимо към какво е насочена мисълта му в момента, то сърцето му винаги ще е при нея.
Именно поради това и го обичаше толкова много.
Макар че и той имаше редки моменти на слабост. Понякога се изнервяше, като раздразнителността му бе дотолкова цинична, че бе на самата граница да премине в грубост. Това му настроение обикновено преминаваше само след вечер или две, прекарани навън с приятели. Джил не възразяваше срещу късното му прибиране в такива случаи. А и той имаше доблестта всеки път да я моли за извинение на следващата сутрин, и й обещаваше да се реваншира.
Макс винаги спазваше обещанията си.
- Оставих го на масата в трапезарията. – намигна й се той.
Когато видя букета червени цветя с втъкана картичка, а до него – малка луксозна кутийка, Джил ахна. Свежият мирис изпълваше цялата стая – в САЩ продаваната в цветарниците стока никога не ухаеше, макар и да бе прелестна на външен вид – сякаш бе изкуствена. Докато в България всичко бе толкова по-близо до природата...
Когато се върна обратно в антрето забеляза, че Макс отново си обува обувките. Погледна го въпросително.
- Съжалявам. – въздъхна той. – Налага се да се върна обратно на работа. Едва ли ще отнеме на екипа ни повече от два-три часа, но просто трябва да съм там. Знаеш, че без мен не могат да се справят, поне не и сега, докато не изчистим всичко от миналата седмица. Нямаше как да откажа.
- Не, разбира се. – пророни Джил и извърна лице от искрящите му очи.
- Не, недей така. Не унивай. Утре ще изляза от работа по-рано, сигурен съм, че ще ме пуснат. Следобяда трябва да се видя с Иван и още неколцина приятели, но ще се върна още по светло. Имам и нещо наум. Ще ти се реванширам, обещавам!
Тя остана на отворената врата, за да проследи с поглед как колата му се спуска надолу по пътя към София.
Из вътрешността на къщата нещо изтрополя. Младата жена настръхна.
Звукът продължи. Този път успя да го разпознае.
Котаракът си точеше ноктите в нещо.
Студеният вечер ветрец я облъхна. Джил потрепери отново, след което влезе обратно вътре...
****************
- Знаеш ли, баща ти винаги си е падал по тези неща. – каза майка й, докато гладеше поредната риза.
- Кои неща, мамо? – попита Джил, вдигайки глава от книгата си.
- Винаги ги е обичал, а аз така и не можах да разбера защо. – поклати глава майка й, след което огледа критично дрехата. – Джил, когато някой ден решиш да се омъжиш, преди това се споразумей с годеника си да си глади сам ризите.
- Но аз си имам съпруг. Ти го познаваш, мамо... Макс...
- Мъжете имат нужда от своето лично неприкосновено пространство. Но не мога да разбера къде се бави.
- Какво... кой се бави?
- Баща ти. Обеща да поправи тръбите в банята. От три дена е там. И още не е излязъл, а пощата отдавна не е развеждана на разходка.
- Майко? – промълви Джил.
- Тръбите в банята, Джил. – усмихна й се по-възрастната жена. – Тръбите в банята са винаги там. Дори когато не ги виждаш. И когато застанеш пред вратата и я отво...
...ри очи и сънено се заоглежда из тъмната стая. Мракът веднага се възползва от възможността да я обгърне. Стори и се, че едва различими, ефирни като паяжина фигури нашепват неразбираеми слова току до ухото й.
Изведнъж й стана студено, макар да забеляза светещата в успокоително зелено лампичка на вътрешното тяло на климатика, индикираща, че машината е пусната и работи.
Но Джил нямаше спомен да я е пускала.
Тъмните фигури отново я повикаха, сякаш искаха да я приласкаят, да я накарат да се опита да разбере какво й говорят. Тя бързо се пресегна с ръка, молейки се лампата на нощното шкафче да не изгори като от някой филм на ужасите.
Енергоспестяващата крушка блесна от раз, разпръсквайки притъпената си, бледа светлина из спалнята. Ефирният шепот се стопи...
... и преотстъпи мястото си на друг звук, идващ малко по-отдалеч. Само през една врата.
От банята.
Джил рязко си пое въздух. Стори й се, че в стаята захладня още повече. Може би там вътре наистина имаше някой – Макс.
В момента, в който си го помисли, осъзна, че съпругът й спи в леглото до нея. Бе задрямала и дори не го беше усетила кога се е прибрал. Нито кога (и дали изобщо) е вечерял, качил се е в спалнята, пуснал е климатика и си е легнал. Мауси кротко спеше на кълбо в долната част на матрака, между краката на двамата.
Нещо в банята простърга протяжно. Тръбите бучаха, като че ли през тях минаваше въздух под налягане. Друг звук - сякаш някой драскаше по плочките. Пауза. Бавно развиване на кранче.
Джил затаи дъх.
Но водата не потече. Кранчето сякаш се разви докрай, после се разнесе приглушен, тъп удар. След това нещо, наподобяващо сумтене, но под вода.
После кранчето бе изтръгнато от мястото му и яростно захвърлено срещу стената. Чу се трясък.
Тя се изправи рязко и седна в леглото. Невероятно, но Макс все така си спеше. Персиецът надигна глава, наостри уши и впери очаквателен поглед в нея.
Джил потръпна, загледана в огромните, кръгли зеници на животното. Едва сега си даде сметка колко различно изглеждаха котешките очи през деня и през нощта.
Глух удар разтърски леко вратата на банята. Котаракът извърна глава натам.
Мамка му! Да става каквото ще. Обърна се и бутна мъжа си, за да го събуди.
Той продължи да спи. Дори прохърка тихо.
Бутна го по-силно, след което го разтърси здравата. Хвана го за ръката, обърна го по гръб и се вгледа в лицето му. Разтърси го пак. Никакъв ефект.
Бавно стана от леглото, при което котаракът измяука и също скочи долу. Джил хвърли бърз поглед към вратата на банята, където за момента се бе възцарила тишина, след което отново се обърна към съпруга си. Слабото му хъркане се бе засилило, сякаш напук отказваше да се събуди.
Тихо се приближи към секцията с телевизора и вдигна преносимия телефон, поставен от едната му страна. Натисна зеления бутон, за да открие линия.
Нищо. Тишина.
Поколеба се какво да прави. Можеше да слезе долу, в трапезарията, където имаше друг дериват. В кухнята също бе монтиран стенен телефон. Но това означаваше да остави спящия Макс сам в спалнята. Погледна го отново – изглеждаше толкова спокоен в съня си, толкова... беззащитен.
Едно бяло кълбо косми се бе свило до вратата на спалнята. Все още колебаеща се, Джил полумашинално понечи да я отвори, за да пусне животното в коридора.
Бравата отказа да помръдне.
Натисна по-силно, след това я хвана с две ръце и пробва така. Независимо от всичките й усилия, вратата не искаше да се отвори.
Ругаейки наум, се обърна отново към вътрешността на стаята. За секунда си помисли да замери спящия мъж с телефона, но се отказа. Пое си дълбоко въздух и се отправи към банята, без да обръща внимение на котарака, който безшумно се изниза и се скри под леглото. Постоя за момент, стиснала слушалката в потната си длан – другата й ръка бе свита в юмрук; заслушана в буйното биене на сърцето си. След това стисна решително устни, натисна бравата и рязко дръпна вратата.
Тя се отвори без абсолютно никакъв проблем. Пантите дори не изскърцаха.
Изпод леглото се чу котешки хъсък и Джил се завъртя уплашено натам. Всичко изглеждаше напълно нормално. Макс продължаваше да спи. По кожата й пробягаха тръпки. Прималяла, се обърна отново към банята, уверена, че там вътре я чака някой... нещо...
Но помещението бе празно. Макар че въздухът вътре бе дори още по-студен.
Полиетиленовата завеса на душа бе намачкана в единия край на релсата си, много от халките бяха изтръгнати. Аптечката над мивката бе отворена, лекарствата вътре – непокътнати. Кърпите за бърсане лежаха усукани на пода, сякаш някой се бе опитал да се обеси с тях. Кранчето за студена вода на умивалника бе буквално забито в плочките на отсрещната страна, малко под тръбата на душа.
Джил неразбиращо сви вежди. Огледа отново цялото помещение, след което се обърна обратно с ясното намерение яката да разтърси Макс, да го срита, ако се наложи, но да го събуди.
Бледата светлина на крушката разкри пред очите й гледка, която бе идентична на онази отпреди броени секунди, с изключение на един-единствен детайл.
Леглото, както и спящият мъж на него, бяха целите в кръв.
Писъкът й прокънтя и в двете помещения...
****************
Телефонната слушалка заработи като по сигнал. Джил чу тихото бучене на отворена линия, което сякаш долиташе много, много отдалеч...
Макс подскочи и рязко отвори очи. Изправи се до седнало положение и примигна объркано на няколко пъти. Изглеждаше точно така, както би изглеждал всеки мъж, изтръгнат с писъци от съня си.
- Боже, Джил, какво става?
Тя стоеше неподвижно на прага на банята и го зяпаше, без да може да каже и дума. Гледаше как от едната му вежда бавно провисва голяма капка кръв. Беше буквално пред окото му, и все пак той като че ли не я виждаше.
- Джил, какво има, добре ли си? Ти ли извика?
- Телефон 112, какъв е случая?
И двамата впериха очи в телефона в ръката й, от който се бе разнесъл деловият, безизразен мъжки глас.
- Помощ! Моля... помогнете... полиция... помощ... – този път гласът звучеше като на жена, изпаднала в истерия. Думите се изстрелваха пискливо, ту накуп, ту поединично, пробивайки си път през паникьосаното дишане на говорещата. Чуваше се и плач, а някъде на заден фон се долавяха тъпи, но силни удари, сякаш някой вбесен футболен запалянко трошеше скамейките на стадиона след позорна загуба на любимия му отбор.
- Госпожо, откъде се обаждате?
- ...разбива вратата... в банята... моля-я-я, пратете някого, моля ви-и-и-и-и...
- Госпожо, откъде...
- ...одор Каблешков 14, побързайте, полиция... моля...
- Дръжте се! Помощта е вече на път! Само след...
Кинескопът на телевизора се строши с трясък. Джил подскочи и шокирано впери поглед в острите парчета, посипали се по пода на спалнята.
- Какво, по... – извика Макс. Понечи да скочи от леглото, но в следващия миг нещо го блъсна силно назад. Главата му се отметна встрани и с остро хрущене се удари в ръба на нощното шкафче от неговата страна. Шурна кръв – този път съвсем реална и видима, Джил бе сигурна в това. Ниската мебел се катурна встрани, портфейлът и ръчният му часовник се тупнаха тежко на пода. Нощната му лампа се строши, а радио-будилникът се изтърколи към стената. Слабата му тонколонка изведнъж се включи и от нея се разнесе пращене, през което си пробиваше път нечии безизразен глас, повтарящ отново и отново ‘телефон 112, телефон 112, телефон 112...’
Джил изпищя отново и се хвърли към съпруга си. Не разбра как се блъсна в стената, близо до останките от телевизора. Лицето й се озова прилепнало към тапета. Нещо я блъсна отново. Усети как кожата на дясната страна на лицето й пламна. Не можеше да отвори едното си око.
Разкрещя се и яростно заблъска с ръце по стената. От очите й се стичаха сълзи, едва дишаше. Нов, също така силен тласък я блъсна за трети път. Главата й се дрънна в стената, счу й се силно бучене. Пареща болка съпроводи хрущенето на носа й, когато нов удар го строши.
Макс изстена замаяно и понечи да се надигне. Бе блъснат обратно в леглото, невидима примка го стегна за гърлото, задушавайки го. Гъргорейки, мъжът се размята бясно. После тялото му политна нагоре, блъснато към стената над леглото.
През бученето в главата си Джил дочу стържене и хрущене, каквото се разнася, когато някой стъпва върху натрошено стъкло. Успя да се обърне към вътрешността на стаята. Като през мъгла видя как голямо назъбено парче от строшения кинескоп се издига във въздуха и се понася към мъжа й. Сряза челото му, точно под линията на скалпа. Макс се разкрещя.
Крясъците му се усилиха, когато парчето се върна обратно й се заби в гърдите му, малко под лявото зърно, и вече преминаваха в непоносим вой, когато почти бе завършило кръга, което бе започнало да описва около него.
А когато се заби дълбоко в корема му, воят отдавна се бе превърнал в ужасяващо за слушане кресчендо от нечленоразделни звуци.
Нещо трясна главата на Джил в стената зад нея. Осъзна, че се свлича надолу и тупва на пода. Някъде пред нея й се мярна проблясък. Ново парче се носеше из въздуха отпред.
Преди назъбеното острие да я достигне, друг, по-едър обект застана пред нея.
На изтерзаното й съзнание му трябваха няколко секунди, за да разпознае новопоявилия се. Сега изглеждаше поне два пъти по-едър заради настръхналата почти до неузнаваемост козина. Котаракът, представляващ сякаш само наежили се косми и извадени нокти, хъскаше зловещо.
В следващия миг бялата топка бе отметната встрани и грубо хвърлена към другия край на стаята. Яростен котешки крясък изпълни помещението, докато животното летеше във въздуха.
Парчето просвистя напред и сряза челото на Джил, точно под линията на скалпа.
Болката бе кошмарна. Кръвта шурна надолу по лицето й, потичайки през очите й, заслепявайки я. Едва видя как острието се понесе отново към нея.
Съскайки и фучейки, едрият котарак отново застана на пътя му. Свирепо изгърбен, с плътно прилепнали към главата уши, замахна с лапа към парчето.
Онова се стрелна в атака, принуждавайки котката да отскочи назад. Съскането премина в зловещ вой. Домашният любимец заразмахва и двете си лапи в поредица от светкавични удари. Стъклото от кинескопа прелетя току до муцуната му и сряза щръкналите му мустаци.
Разярено до край, хъскайки и плюейки, животното отново отскочи назад, озовавайки се точно до младата жена, простната до стената.
В мига, в който котаракът отново бе блъснат от невидимата сила, самата Джил също бе ударена от нея, а острото парче отново се понесе напред.
Именно в този миг тя изгуби съзнание.
****************
Някаква странна миризма си проби път през счупеният й нос.
Болката бе силна, но тъпа.
Джил се опита да отвори очи. Единият й клепач отказваше да се вдигне. И не беше само той. Не можеше да помръдне. Опита се да се огледа. В първия момент й се стори, че слънцето е изгряло и сега блести право насреща й. После светлината помръкна. Сърцето й се сви.
Тъмните фигури се бяха завърнали. И отново я викаха, назоваваха името й, настояваха от нея да се съсредоточи, да ги разбере.
С изненада разбра, че наистина схваща откъслечни думи. Смътно се запита дали не е това тунелът от светлина, разкриващ се пред всеки, чийто час най-сетне е ударил. И не бяха ли сенките духовете на нейни починали близки, дошли да я придружат през последния й път.
Усети как здравото й око се просълзява, когато дочу как произнасяха името й, наричаха я ‘бедно момиче’, искаха да ги погледне.
Светлината отново помръкна, засенчена от поредната тъмна фигура. Джил извърна поглед към нея и този път успя да я фокусира по-добре. Всъщност тъмната фигура бе по-скоро зелена. И беше закрила долната част от лицето си с бяла маска, над която я гледаха чифт напрегнати кафяви очи.
- Джил? Джил, чуваш ли ме?
- Да. – сама се изненада, че успя да отговори. Усилието да произнесе думата й струва доста, а и сама не успя да познае собствения си глас. Неясно се запита защо е доволна от постигнатото. И все пак болката, която се обади от гърлото й, този път бе сладка.
Зелената фигура срещу нея издиша облекчено, част от напрежението в очите й се стопи. Наведе се по-близо към нея:
- Добре. А сега недей да се опитваш да говориш повече. Ти си в болница. Вече всичко е наред. Обещавам.
Младата жена си зададе въпроса дали щеше да се почувства по-добре, ако фигурата не бе прибавила последната дума. Преди да успее да си отговори, отново изгуби съзнание.
****************
Когато отново дойде на себе си, установи, че бученето в ушите й бе позагубило своя интензитет. Можеше дори да мърда леко главата си и в двете посоки.
Съзнанието й бе по-избистрено отпреди. Този път си даде сметка къде е. Бе прикрепена към системи. Отново не успя да отвори едното си око. С усилие вдигна ръка, пръстите й обходиха непознатия релеф на подута и отекла плът, покрита отчасти с превръзки и марли. Простена.
В стаята влезе някой. Зелена фигура – не, лекар. Този път маската бе свалена и висеше около врата му. Мъжът, на средна възраст, се усмихна ведро, докато се приближаваше към болничното й легло.
Едва сега усетила някаква тежест върху гърдите си, Джил сведе поглед. Мауси се бе свил на кълбо отгоре й, втренчил премрежения си котешки взор към лицето й, и мъркаше от удоволствие. Усети как й се доплака отново, когато видя отрязаните му мустаци и грозните червени порязвания върху тялото на животното.
Отново вдигна ръка и погали козината на животното. Котаракът отново измърка и вдигна глава, за да огледа застаналия до тях човек в зелена престилка.
- Здравей. – каза лекарят. – Как се чувстваш?
- Ужасно. – успя да промълви през пожара в сухото си гърло тя.
Крайчетата на усните на доктора се вдигнаха отново нагоре в лека усмивка. Джил реши, че при други обстоятелства би намерила този мъж за привлекателен, ако не и красив.
- Сигурно щях да се притесня, ако беше отговорила другояче.
- Може ли чаша вода? – само това кратко изречение беше достатъчно, за да изцеди силите й.
- Разбира се. Веднага ще предам на сестрата. А ти междувременно си почивай и не се притеснявай за нищо. Вече всичко е наред.
Джил се отпусна върху възглавницата. Отново погали котарака. Докторът сведе поглед, усмихна се леко накриво и нежно постави облечената си в ръкавица длан върху ръката й.
- Трябва да си почиваш.
****************
Мразеше болниците! Прекалено много лоши спомени, свързани с тях. Дори само от самата миризма, изпълваща коридорите им, на възрастния мъж му се повдигаше. А най-много ненавиждаше ‘Пирогов’, където се намираше в момента. Погледна с неприязън към сестрите, преминаващи около него. Ако не беше забраната за пушене, щеше да му е малко по-леко. Едно време всъщност наистина беше по-леко, без всичките тези модерни правила. Може би вече наистина трябваше да се пенсионира. Каза си, че ще обмисли идеята по-късно.
Видя лекарят да излиза от стаята на момичето и се насочи към него, оставяйки униформения полицай да брои колко петна има по стените на коридора и да умира от скука.
- Каква е прогнозата, докторе?
- Не бих искал да се ангажирам с абсолютети, но личното ми мнение определено е оптимистично, инспекторе. Съостоянието й не е критично, нито дори тежко. Предполагам, физически ще се възстанови напълно. За жалост ще й остане белег на челото до живот, но със средствата на днешната козметична хирургия съм сигурен, че пораженията ще бъдат сведени до минимум. Порязването е било жестоко. Отоците ще спаднат и носът й ще заздравее, като се надявам, че дори няма да си личи, че някога е бил счупван. Счупването на десния глезен ще отнеме повече време, но на нейната възраст не очаквам някакви усложнения.
- Аха. Добре. – отвърна полицаят, докато слушаше разсеяно.
- Едно мога да ви кажа, инспекторе. Който и да я е пребил така, определено си е свършил работата добре. В друг случай бих казал, че са искали да я изнасилят, но имам чувството, че работата е различна.
- Мога да ви кажа, че се е отървала леко. Особено предвид какво се е случило в стаята...
Медикът го изгледа любопитно. Смяната му бе свършила, така че определено можеше да си позволи да остане и да изслуша старото дрънкало. Знаеше, че старикът, който отдавна би трябвало да е пенсиониран, обичаше да приказва. Което не го изненадваше чак толкова – все пак полицията по тези географски ширини не бе като онази в САЩ, да речем.
- Мръсна работа, мене вервай, докторе. Ей, да не вземеш да се разприказваш пред журналистите. Началниците ще изнасят прессъобщение по някое време, ама ако нещо излезе по вестниците преди това...
- Нито думичка. – обеща лекарят, сваляйки ръкавиците си.
- Представи си, каква гадна каша, мама му да..., и то в рамките на една вечер. Първо централата получава обаждане от на майната си, нейде из Люлин, улица Каблешков... някой си. Някакъв тип нахълтал с взлом в жилището на млада жена, която успяла да грабне телефона и да се залости в банята. Докато онзи разбие вратата, вече била позвънила на 112. Мръсникът я е извлякъл от там, тръшнал я е на леглото. Мислил е да я изнасили, мен слушай. Ама като разбрал, че е звъннала на полицията и патрула вече идва към него, счупил телевизора в стаята и я е накълцал с парче от кинескопа...
Докторът се намръщи. ‘Що за извратени типове плъзнаха из малка България’, помисли си той. ‘Прекалено начесто започнаха да стават такива работи. Този народ май съвсем полудя.’
- После нашия юнак взел, че е избягал точно навреме, за да не го свари патрула. Както и да е, в цялата суматоха прецакал нещо, та оставил следи за колегите. Въпрос на време било да го хванат. И знаеш ли какво? Ако не си се досетил вече де. Обзалагам се, а и колегите, че тоя герой е именно Ножаря и никой друг!
Лекарят се смрази. В главата му мигом изникна споменът за целия ужас, обхванал София, всичките репортажи, сензации, разследвания и догадки, придружаващи трите зверски убийства, случили се в столицата през последните две години. Някакъв умопобъркан ли, какъв ли, нахълтвал в жилищата на самотни жени и се гаврел с тях с часове, докато накрая ги умъртви по особено жесток начин с парче остро стъкло. Новинарите пък, разбрали-недоразбрали, първоначално помислили, че използвал нож, та му лепнали погрешен прякор.
Едва сега си даде сметка, че смахнатият не е използвал никакво стъкло, а парчета от разбитите телевизори на самите жертви.
- Няколко часа по-късно пък, – продължаваше ченгето – друг тип нахлува по неизвестен начин в жилище в покрайнините на града. Там са нашата девойка и съпругът й, и двамата американци, заселили се тук преди горе-долу две години. Резултатът е пред очите ти.
- Чакай малко, вие сте по-следите му, а той нахлува във ВТОРО жилище през същата нощ и опитва наново?
- Не бе, не разбра. Въпросният американец – някой си Макс Визбовски, всъщност бил Ножаря. Колегите казаха, че уликите и всичките намерени следи съвпадат. Били установили и връзка със службите в САЩ – там също имали идентични случаи допреди две години и тоя Макс бил сред заподозрените им, но нямали нищо солидно, на което да се опрат. След което оня взел, та литнал при нас. Сигурно си мисли, че тука полицията спи по цял ден и нищо не върши.
Медикът реши да преглътне коментара си точно по този въпрос.
- А жена му – кимна той към стаята, където лежеше тя – намесена ли е в убийствата?
Старият инспектор се умълча и се огледа наоколо с кисело изражение. Извади от джоба на сакото си преполовен пакет цигари, но се спря, когато видя осъдителния поглед на събеседника си. Вместо да запали, просто започна да върти пакета из ръцете си. Накрая въздъхна и каза:
- Сега, мене вервай, не мисля. Такива типове са странни психопати – шизофреници ли, какъв е термина – не знам, ти си доктора, ти ще кажеш. В тая професия съм отдавна, даже прекалено отдавна стана вече. Научаваш се да разпознаваш хората какви са и що са само по външния им вид, преди да си отворят устата даже. Стига да не са от тия, баш психопатите, тях никой не може ги разпозна. Туй бледото и слабо девойче... не, няма как да е тая работа.
Погледна с тъга пакета в ръцете си, след това вратата на стаята, където лежеше Джил, после пак се загледа в пакета. Продължи:
- Та, според мен, няма нищо общо. Те тия, психопатите, и с тях да живееш, пак не можеш ги хвана. Мисля, че оня, Макс, тая вечер най-сетне е оплескал работата. Щели сме да го хванем. Може и да е знаел, ама нали е психопат, сигурно не му е пукало. Та прибрал се нашия вкъщи, при жената, и легнал да спи. Тогава е дошъл другия и е подредил него точно по същия начин, по който той е действал с онези бедни жени.
- А жената защо е още жива? Не би ли трябвало и нея да убие, най-малкото за да няма свидетели? И значи все пак поредната откачалка си ходи необезпокоявана по улиците на града? – лекарят беше чисто и просто отвратен. Запита се накъде отива целият свят...
- Ами, имитатор ли, какъв ли, досущ като по филмите. Досега такова нещо тук не е ставало, ама ей го на – стана. Сигурно е следил първия Ножар и като го усетил, че е сгафил, веднага го е ликвидирал, за да заеме мястото му. Аз тъй си го обяснявам.
- А със съпругата какво ще стане?
- Е виж сега, началниците искат да я държат под наблюдение. Като стане по-добре – ще я закопчеем. Заподозряна ли, свидетел ли, наредиха отгоре, изпълняваме. Ама мене вервай, не е виновно момичето. Някакъв изрод нахлува, убива мъжа й пред очите й, пребива я, как па не я е убил и нея – не знам. Нахлуват нашите, всичко строшено, даже в банята; мъжа изкормен на леглото, жената пребита на пода до стената, котката и тя заклана и хвърлена в скута й... Не, не мисля, че е замесена. Това момиче е изстрадало доста, мене вервай. С такъв съпруг. Дано занапред да си намери някой, който наистина да я пази. Който наистина да е до нея, когато има нужда...
Известно време след като лекарят си бе заминал у дома, възрастния инспектор продължаваше да стои в коридора на болницата. Униформеният полицай дремеше на една пейка малко по-нататък. Възрастният мъж стоеше мълчаливо и си мислеше колко много мрази тези места и гадната миризма, която се носеше из тях. Сегиз-тогиз хвърляше по някой поглед към вратата, зад която бе неговата подопечна, и поклащаше глава. По едно време отново извади пакета цигари и се взря в него...
- Не, не вервам. – прошепна накрая, въпреки че нямаше кой да го чуе.
****************
Когато сестрата влезе в стаята да провери показанията, пациентката изглеждаше заспала. Внимателно, без да вдига шум, си свърши работата. Все така тихо се отправи към изхода.
Всъщност, ако не внимаваше толкова да пази тишина, просто щеше да си излезе. Но сега се спря и се огледа с почуда. Погледът й обиколи цялата болнична стая, докато накрая се задържа на лежащата. Едната ръка на пребитото момиче лежеше неподвижно покрай тялото й, а другата бе положена на гърдите и съвсем леко се движеше, сякаш се мъчеше да погали нещо.
Сестрата тръсна глава, прегледа показанията на машините още веднъж и излезе от стаята, за да продължи с обиколката си. Докато затваряше вратата, се зачуди как би могла да й хрумне подобна абсурдна мисъл.
Беше й се счуло мъркане на котка.
Пускам един мой разказ, който написах по-миналата нощ. Сам не си го харесвам, но ако за в бъдеще изобщо тръгна да го редактирам, малко критика би ми дошла добре.
NB! Ако не харесвате, хмм, мрачна атмосфера и сие, не е за вас. Съдържа елементи на насилие, вулгарен език и т.н.
Ако нарушавам по някакъв начин правилата, моля нека темата бъде директно изтрита
-----------------------------
Силното трополене я накара да подскочи. За малко да изпусне чашата с вода, която държеше в ръка.
Успя да я остави на плота едва миг преди мъжът да влезе в кухнята. Отчаяно скри ръцете си под масата и ги стисна една в друга, мъчейки се да спре треперенето им.
- Готово е, госпожо. – каза водопроводчикът.
Джил вдигна глава и го погледна. Той се намръщи леко, след което очевидно се смути от настъпилото сконфузно мълчание. Огледа кухнята и се усмихна:
- Хубава котка имате. – кимна към големият котарак, излегнал се върху хладилника и втренчил поглед насреща му. Белият персиец сякаш регистрира комплимента, понеже леко килна глава на една страна. Огромните му жълти очи продължиха да следят мъжа, без да премигват.
- Какъв беше проблемът? – попита най-сетне Джил.
- Ами, честно казано, никакъв. Проверих всички тръби и в банята, и в тоалетната, но не открих нищо нередно. Не видях никаква причина, поради която да се разнасят каквито и да било звуци от тях. Камо ли такива, от каквито се оплакахте. Освен ако не броим плъховете, разбира се.
- Плъхове? – тихо попита тя. Очите й пробягаха през цялото промещение, без да намерят нещо, върху което да се спрат. Простена вътрешно. Не обичаше плъхове.
- Случва се да се намери някой в канализацията, дори и тук, в града. Гадинките са умни и не е лесно да се изтребят напълно. Понякога се случва да преплуват през тръбите и да проникнат в къщата от тоалетната чиния.
Човекът млъкна за миг и отново посочи котарака, който все така не отделяше поглед от него.
- Разбира се, с такава котка у дома едва ли има за какво да се притеснявате особено. Съседите ми имаха такова животинче, макар и далеч не толкова косместо като вашето. На няколко пъти съм го виждал да хваща малки птички или дори мишки. След като забие ноктите си в месото им, няма...
- Колко е сметката? – побърза да го прекъсне.
- О... такова, неудобно ми е да ви вземам пари, след като не съм свършил нищо съществено. Но все пак пътят... пък и... ами, тридесет лева са напълно достатъчни.
Джил кимна, изтри потните си длани в джинсите си и извади от им смачкана петдесетолевка. Онзи я взе.
- Само момент, оставих си портфейла в колата. Ей-сегичка ще се върна с рестото.
- Задръжте го. – отвърна тя.
- О, моля ви, няма нужда. – запротестира водопроводчикът, макар че очите му блеснаха.
- Настоявам. – каза тя, като избягваше да среща погледа му.
В този момент се мразеше. Знаеше, че трябва да изчака да й върне останалите пари. Знаеше, че Макс ще й се кара, ако разбере за постъпката й. Цяла вечер ще й повтаря, че е слабохарактерна. Ако се наложеше, би могла да изчака мъжа. Но желанието й той най-сетне да се омете от къщата бе твърде голямо; засенчваше всичко останало. И се мразеше за това. Изпитваше същия онзи яд към себе си, както преди половин час, когато непознатият пристигна със старата си кола и очукани инструменти и предложи да се събуе, за да не цапа; а тя някак пряко волята си бе настояла, че всичко е наред.
И ето, той се бе разкарвал из цялата къща с тежките си ботуши и почти й докара удар, когато преди малко небрежно изтрополи с тях надолу по стълбите.
Докато наблюдаваше през прозореца как грохналото ауди на човека изръмжа и потегли към София, разсеяно почеса Мауси по главата. Запита се дали водопроводчикът я гледа в огледалото за обратно виждане – червенокоса жена в началото на двадесетте, застинала в рамката на прозореца и гледаща подире му, галеща едра бяла котка, скочила от хладилника на кухненския плот и умилкваща се около ръцете му.
Не можеше да се каже, че харесваше мястото. България й допадаше – природата бе великолепна, но столицата, в чиито предградия се намираше къщата им, бе един от най-мръсните градове, които бе виждала през живота си. Дори в родния й Детройт боклуците се валяха из тесни алеи, изоставени къщи и задни дворове; но само тук бе виждала хора най-безцеремонно да изхвърлят какво ли не от прозорците на колите си, докато шофират из самия център на града. Имаше дори такива, които мятаха цели торби от прозорците си, само и само да не се налага да слязат цели три етажа, за да стигнат до контейнерите за смет; а последните пък от своя страна бяха целите в грозни графити, обичайно препълнени и отвреме-навреме – подпалвани.
Но Макс все по-силно се интересуваше от живописната източно-европейска страна. Самата Джил също обичаше малката държава, родина на родителите й, които бяха емигрирали в САЩ едва година преди да се роди.
След като се бяха оженили, Макс все повече искаше да дойдат да живеят именно тук. Твърдеше, че животът в Щатите става все по-труден от година на година, и че перспективите са мрачни. Съпругът й ненавиждаше особено полицейщината, обхващаща със засилващи се темпове Америка. Най-накрая тя отстъпи и прие предложението му, макар и със смесени чувства. Макс си беше Макс... Вярно, че се чувстваше българка по произход, че родителите й я бяха научили на езика от малка. Просто обичаше живота си в САЩ и не бе сигурна, че иска да се засели на място, от което семейството й всъщност бе избягало.
Може и да се чувстваше българка по произход, може и да обичаше България и да искаше да я посещава (дори сравнително често), но всъщност си бе американка, свикнала с ежедневието в общество, различаващо се от това тук.
Въздъхна, хвана мъркащия Мауси и го спусна на пода до паничките му. Котаракът обаче отказа да бъде послушен и се замота из краката й, докато вадеше кофа и парцали от един шкаф. Усмихна му се:
- Хайде, котьо. Да вървим да почистим.
И се запъти да избърше мръсотията, която ботушите на водопроводчика бяха внесли в дома й. Животното изтопурка след нея.
Само се молеше нощта да е спокойна.
И същевременно някъде дълбоко в себе си бе сигурна, че звуците ще се завърнат...
****************
Разноцветните образи от работещия телевизор осветяваха спалнята. Вечерната новинарска емисия не й грабна вниманието особено. Криминални хроники. Политически заяждания. Премиерът направил изявление. Председателят на парламента заявил, че птиците са безгръбначни. Международен информационен блок.
Джил отегчено заопипва празната половина на леглото до себе си, за да открие дистанционното. Тупна котарака, който се бе проснал отгоре му. Косматкото звучно изпротестира и скочи на пода, а тя грабна устройството. Докато сменяше канала, не успя да сдържи прозявката си.
Дистанционното се изплъзна от пръстите й, тупна точно на ръба на матрака, като за миг изглеждаше, сякаш щеше да се задържи там, а после полетя надолу. При падането капачето му се отвори и батерията излетя навън.
- И сте сигурен, че те наистина съществуват? – задаваха въпрос към белокос мъж по канал, чието лого не бе показано.
- Разбира се. Психическата сила на всеки индивид варира, разбира се, като трябва да се отчетат специфичните особености във всеки конкретен случай. Но мнозина приключват житейския си път, преди да са готови. При покрита редица от обстоятелства, особено когато имаме налице особено силно емоционално изживяване в самия край – като убийство или самоубийство, например; някои от нас остават на този свят и след смъртта си.
- Като духове, имате предвид?
‘О, по дяволите’, помисли си Джил, побърза да грабне батерията от пода и да я сложи обратно в пласмасовия панел. От всички възможни теми за дискусия, точно това ли...
- Трябва да отбележа, че ние, хората, сме резистентни на тези вълни и често не можем да усетим тяхното присъствие. – продължаваше да разисква възрастният човек. – За разлика от нас, животните са далеч по-чувствителни. Интересното е, че характерът на съответното животно се променя по коренно различен начин в такава ситуация. Дори най-смелите – или пък злобни, кучета, подвиват опашка и бягат от мястото. Плъховете стават изключително агресивни, котките – свръхактивни, влечугите пък...
Щрак! Обратно на предишния канал. Новините бяха свършили, в момента излъчваха седмичната прогноза за времето.
Джил се отпусна назад и се облегна върху възглавницата. В следващия миг чу отварянето на входната врата на долния етаж.
- Скъпа, ето ме!
‘Съвсем като по филмите’, усмихна се тя и стана да посрещне Макс. Котката се стрелна изпод леглото и изчезна в коридора, още преди тя да е успяла да излезе от спалнята.
- Ехей. – весело се ухили съпругът й, щом я видя да слиза по стълбите. – Здравей!
В прегръдката му обаче Джил долови нещо странно. Някаква едва загатната скованост. Изведнъж Макс я отблъсна леко от себе си:
- Донесъл съм ти подарък.
- Така ли? – разпали се интересът й.
Трябваше да му признае едно. Можеше и да са женени от почти две години, но чувството му за романтика не бе отслабнало ни най-малко. Та нали за това мечтаеха всички момичета, още от малки? От Макс винаги се излъчваше чувство за енергичност и позитивизъм, които се предаваха и на хората, с които общуваше.
Самата Джил, от друга страна, често оставаше в сянката му по време на купони, приятелски и семейни сбирки. Не че имаше нещо дотолкова против. Макс никога не я уязвяваше, никога не я караше да се чувства изолирана или забравена. Още от самото начало на връзката им даде ясно да се разбере, че независимо към какво е насочена мисълта му в момента, то сърцето му винаги ще е при нея.
Именно поради това и го обичаше толкова много.
Макар че и той имаше редки моменти на слабост. Понякога се изнервяше, като раздразнителността му бе дотолкова цинична, че бе на самата граница да премине в грубост. Това му настроение обикновено преминаваше само след вечер или две, прекарани навън с приятели. Джил не възразяваше срещу късното му прибиране в такива случаи. А и той имаше доблестта всеки път да я моли за извинение на следващата сутрин, и й обещаваше да се реваншира.
Макс винаги спазваше обещанията си.
- Оставих го на масата в трапезарията. – намигна й се той.
Когато видя букета червени цветя с втъкана картичка, а до него – малка луксозна кутийка, Джил ахна. Свежият мирис изпълваше цялата стая – в САЩ продаваната в цветарниците стока никога не ухаеше, макар и да бе прелестна на външен вид – сякаш бе изкуствена. Докато в България всичко бе толкова по-близо до природата...
Когато се върна обратно в антрето забеляза, че Макс отново си обува обувките. Погледна го въпросително.
- Съжалявам. – въздъхна той. – Налага се да се върна обратно на работа. Едва ли ще отнеме на екипа ни повече от два-три часа, но просто трябва да съм там. Знаеш, че без мен не могат да се справят, поне не и сега, докато не изчистим всичко от миналата седмица. Нямаше как да откажа.
- Не, разбира се. – пророни Джил и извърна лице от искрящите му очи.
- Не, недей така. Не унивай. Утре ще изляза от работа по-рано, сигурен съм, че ще ме пуснат. Следобяда трябва да се видя с Иван и още неколцина приятели, но ще се върна още по светло. Имам и нещо наум. Ще ти се реванширам, обещавам!
Тя остана на отворената врата, за да проследи с поглед как колата му се спуска надолу по пътя към София.
Из вътрешността на къщата нещо изтрополя. Младата жена настръхна.
Звукът продължи. Този път успя да го разпознае.
Котаракът си точеше ноктите в нещо.
Студеният вечер ветрец я облъхна. Джил потрепери отново, след което влезе обратно вътре...
****************
- Знаеш ли, баща ти винаги си е падал по тези неща. – каза майка й, докато гладеше поредната риза.
- Кои неща, мамо? – попита Джил, вдигайки глава от книгата си.
- Винаги ги е обичал, а аз така и не можах да разбера защо. – поклати глава майка й, след което огледа критично дрехата. – Джил, когато някой ден решиш да се омъжиш, преди това се споразумей с годеника си да си глади сам ризите.
- Но аз си имам съпруг. Ти го познаваш, мамо... Макс...
- Мъжете имат нужда от своето лично неприкосновено пространство. Но не мога да разбера къде се бави.
- Какво... кой се бави?
- Баща ти. Обеща да поправи тръбите в банята. От три дена е там. И още не е излязъл, а пощата отдавна не е развеждана на разходка.
- Майко? – промълви Джил.
- Тръбите в банята, Джил. – усмихна й се по-възрастната жена. – Тръбите в банята са винаги там. Дори когато не ги виждаш. И когато застанеш пред вратата и я отво...
...ри очи и сънено се заоглежда из тъмната стая. Мракът веднага се възползва от възможността да я обгърне. Стори и се, че едва различими, ефирни като паяжина фигури нашепват неразбираеми слова току до ухото й.
Изведнъж й стана студено, макар да забеляза светещата в успокоително зелено лампичка на вътрешното тяло на климатика, индикираща, че машината е пусната и работи.
Но Джил нямаше спомен да я е пускала.
Тъмните фигури отново я повикаха, сякаш искаха да я приласкаят, да я накарат да се опита да разбере какво й говорят. Тя бързо се пресегна с ръка, молейки се лампата на нощното шкафче да не изгори като от някой филм на ужасите.
Енергоспестяващата крушка блесна от раз, разпръсквайки притъпената си, бледа светлина из спалнята. Ефирният шепот се стопи...
... и преотстъпи мястото си на друг звук, идващ малко по-отдалеч. Само през една врата.
От банята.
Джил рязко си пое въздух. Стори й се, че в стаята захладня още повече. Може би там вътре наистина имаше някой – Макс.
В момента, в който си го помисли, осъзна, че съпругът й спи в леглото до нея. Бе задрямала и дори не го беше усетила кога се е прибрал. Нито кога (и дали изобщо) е вечерял, качил се е в спалнята, пуснал е климатика и си е легнал. Мауси кротко спеше на кълбо в долната част на матрака, между краката на двамата.
Нещо в банята простърга протяжно. Тръбите бучаха, като че ли през тях минаваше въздух под налягане. Друг звук - сякаш някой драскаше по плочките. Пауза. Бавно развиване на кранче.
Джил затаи дъх.
Но водата не потече. Кранчето сякаш се разви докрай, после се разнесе приглушен, тъп удар. След това нещо, наподобяващо сумтене, но под вода.
После кранчето бе изтръгнато от мястото му и яростно захвърлено срещу стената. Чу се трясък.
Тя се изправи рязко и седна в леглото. Невероятно, но Макс все така си спеше. Персиецът надигна глава, наостри уши и впери очаквателен поглед в нея.
Джил потръпна, загледана в огромните, кръгли зеници на животното. Едва сега си даде сметка колко различно изглеждаха котешките очи през деня и през нощта.
Глух удар разтърски леко вратата на банята. Котаракът извърна глава натам.
Мамка му! Да става каквото ще. Обърна се и бутна мъжа си, за да го събуди.
Той продължи да спи. Дори прохърка тихо.
Бутна го по-силно, след което го разтърси здравата. Хвана го за ръката, обърна го по гръб и се вгледа в лицето му. Разтърси го пак. Никакъв ефект.
Бавно стана от леглото, при което котаракът измяука и също скочи долу. Джил хвърли бърз поглед към вратата на банята, където за момента се бе възцарила тишина, след което отново се обърна към съпруга си. Слабото му хъркане се бе засилило, сякаш напук отказваше да се събуди.
Тихо се приближи към секцията с телевизора и вдигна преносимия телефон, поставен от едната му страна. Натисна зеления бутон, за да открие линия.
Нищо. Тишина.
Поколеба се какво да прави. Можеше да слезе долу, в трапезарията, където имаше друг дериват. В кухнята също бе монтиран стенен телефон. Но това означаваше да остави спящия Макс сам в спалнята. Погледна го отново – изглеждаше толкова спокоен в съня си, толкова... беззащитен.
Едно бяло кълбо косми се бе свило до вратата на спалнята. Все още колебаеща се, Джил полумашинално понечи да я отвори, за да пусне животното в коридора.
Бравата отказа да помръдне.
Натисна по-силно, след това я хвана с две ръце и пробва така. Независимо от всичките й усилия, вратата не искаше да се отвори.
Ругаейки наум, се обърна отново към вътрешността на стаята. За секунда си помисли да замери спящия мъж с телефона, но се отказа. Пое си дълбоко въздух и се отправи към банята, без да обръща внимение на котарака, който безшумно се изниза и се скри под леглото. Постоя за момент, стиснала слушалката в потната си длан – другата й ръка бе свита в юмрук; заслушана в буйното биене на сърцето си. След това стисна решително устни, натисна бравата и рязко дръпна вратата.
Тя се отвори без абсолютно никакъв проблем. Пантите дори не изскърцаха.
Изпод леглото се чу котешки хъсък и Джил се завъртя уплашено натам. Всичко изглеждаше напълно нормално. Макс продължаваше да спи. По кожата й пробягаха тръпки. Прималяла, се обърна отново към банята, уверена, че там вътре я чака някой... нещо...
Но помещението бе празно. Макар че въздухът вътре бе дори още по-студен.
Полиетиленовата завеса на душа бе намачкана в единия край на релсата си, много от халките бяха изтръгнати. Аптечката над мивката бе отворена, лекарствата вътре – непокътнати. Кърпите за бърсане лежаха усукани на пода, сякаш някой се бе опитал да се обеси с тях. Кранчето за студена вода на умивалника бе буквално забито в плочките на отсрещната страна, малко под тръбата на душа.
Джил неразбиращо сви вежди. Огледа отново цялото помещение, след което се обърна обратно с ясното намерение яката да разтърси Макс, да го срита, ако се наложи, но да го събуди.
Бледата светлина на крушката разкри пред очите й гледка, която бе идентична на онази отпреди броени секунди, с изключение на един-единствен детайл.
Леглото, както и спящият мъж на него, бяха целите в кръв.
Писъкът й прокънтя и в двете помещения...
****************
Телефонната слушалка заработи като по сигнал. Джил чу тихото бучене на отворена линия, което сякаш долиташе много, много отдалеч...
Макс подскочи и рязко отвори очи. Изправи се до седнало положение и примигна объркано на няколко пъти. Изглеждаше точно така, както би изглеждал всеки мъж, изтръгнат с писъци от съня си.
- Боже, Джил, какво става?
Тя стоеше неподвижно на прага на банята и го зяпаше, без да може да каже и дума. Гледаше как от едната му вежда бавно провисва голяма капка кръв. Беше буквално пред окото му, и все пак той като че ли не я виждаше.
- Джил, какво има, добре ли си? Ти ли извика?
- Телефон 112, какъв е случая?
И двамата впериха очи в телефона в ръката й, от който се бе разнесъл деловият, безизразен мъжки глас.
- Помощ! Моля... помогнете... полиция... помощ... – този път гласът звучеше като на жена, изпаднала в истерия. Думите се изстрелваха пискливо, ту накуп, ту поединично, пробивайки си път през паникьосаното дишане на говорещата. Чуваше се и плач, а някъде на заден фон се долавяха тъпи, но силни удари, сякаш някой вбесен футболен запалянко трошеше скамейките на стадиона след позорна загуба на любимия му отбор.
- Госпожо, откъде се обаждате?
- ...разбива вратата... в банята... моля-я-я, пратете някого, моля ви-и-и-и-и...
- Госпожо, откъде...
- ...одор Каблешков 14, побързайте, полиция... моля...
- Дръжте се! Помощта е вече на път! Само след...
Кинескопът на телевизора се строши с трясък. Джил подскочи и шокирано впери поглед в острите парчета, посипали се по пода на спалнята.
- Какво, по... – извика Макс. Понечи да скочи от леглото, но в следващия миг нещо го блъсна силно назад. Главата му се отметна встрани и с остро хрущене се удари в ръба на нощното шкафче от неговата страна. Шурна кръв – този път съвсем реална и видима, Джил бе сигурна в това. Ниската мебел се катурна встрани, портфейлът и ръчният му часовник се тупнаха тежко на пода. Нощната му лампа се строши, а радио-будилникът се изтърколи към стената. Слабата му тонколонка изведнъж се включи и от нея се разнесе пращене, през което си пробиваше път нечии безизразен глас, повтарящ отново и отново ‘телефон 112, телефон 112, телефон 112...’
Джил изпищя отново и се хвърли към съпруга си. Не разбра как се блъсна в стената, близо до останките от телевизора. Лицето й се озова прилепнало към тапета. Нещо я блъсна отново. Усети как кожата на дясната страна на лицето й пламна. Не можеше да отвори едното си око.
Разкрещя се и яростно заблъска с ръце по стената. От очите й се стичаха сълзи, едва дишаше. Нов, също така силен тласък я блъсна за трети път. Главата й се дрънна в стената, счу й се силно бучене. Пареща болка съпроводи хрущенето на носа й, когато нов удар го строши.
Макс изстена замаяно и понечи да се надигне. Бе блъснат обратно в леглото, невидима примка го стегна за гърлото, задушавайки го. Гъргорейки, мъжът се размята бясно. После тялото му политна нагоре, блъснато към стената над леглото.
През бученето в главата си Джил дочу стържене и хрущене, каквото се разнася, когато някой стъпва върху натрошено стъкло. Успя да се обърне към вътрешността на стаята. Като през мъгла видя как голямо назъбено парче от строшения кинескоп се издига във въздуха и се понася към мъжа й. Сряза челото му, точно под линията на скалпа. Макс се разкрещя.
Крясъците му се усилиха, когато парчето се върна обратно й се заби в гърдите му, малко под лявото зърно, и вече преминаваха в непоносим вой, когато почти бе завършило кръга, което бе започнало да описва около него.
А когато се заби дълбоко в корема му, воят отдавна се бе превърнал в ужасяващо за слушане кресчендо от нечленоразделни звуци.
Нещо трясна главата на Джил в стената зад нея. Осъзна, че се свлича надолу и тупва на пода. Някъде пред нея й се мярна проблясък. Ново парче се носеше из въздуха отпред.
Преди назъбеното острие да я достигне, друг, по-едър обект застана пред нея.
На изтерзаното й съзнание му трябваха няколко секунди, за да разпознае новопоявилия се. Сега изглеждаше поне два пъти по-едър заради настръхналата почти до неузнаваемост козина. Котаракът, представляващ сякаш само наежили се косми и извадени нокти, хъскаше зловещо.
В следващия миг бялата топка бе отметната встрани и грубо хвърлена към другия край на стаята. Яростен котешки крясък изпълни помещението, докато животното летеше във въздуха.
Парчето просвистя напред и сряза челото на Джил, точно под линията на скалпа.
Болката бе кошмарна. Кръвта шурна надолу по лицето й, потичайки през очите й, заслепявайки я. Едва видя как острието се понесе отново към нея.
Съскайки и фучейки, едрият котарак отново застана на пътя му. Свирепо изгърбен, с плътно прилепнали към главата уши, замахна с лапа към парчето.
Онова се стрелна в атака, принуждавайки котката да отскочи назад. Съскането премина в зловещ вой. Домашният любимец заразмахва и двете си лапи в поредица от светкавични удари. Стъклото от кинескопа прелетя току до муцуната му и сряза щръкналите му мустаци.
Разярено до край, хъскайки и плюейки, животното отново отскочи назад, озовавайки се точно до младата жена, простната до стената.
В мига, в който котаракът отново бе блъснат от невидимата сила, самата Джил също бе ударена от нея, а острото парче отново се понесе напред.
Именно в този миг тя изгуби съзнание.
****************
Някаква странна миризма си проби път през счупеният й нос.
Болката бе силна, но тъпа.
Джил се опита да отвори очи. Единият й клепач отказваше да се вдигне. И не беше само той. Не можеше да помръдне. Опита се да се огледа. В първия момент й се стори, че слънцето е изгряло и сега блести право насреща й. После светлината помръкна. Сърцето й се сви.
Тъмните фигури се бяха завърнали. И отново я викаха, назоваваха името й, настояваха от нея да се съсредоточи, да ги разбере.
С изненада разбра, че наистина схваща откъслечни думи. Смътно се запита дали не е това тунелът от светлина, разкриващ се пред всеки, чийто час най-сетне е ударил. И не бяха ли сенките духовете на нейни починали близки, дошли да я придружат през последния й път.
Усети как здравото й око се просълзява, когато дочу как произнасяха името й, наричаха я ‘бедно момиче’, искаха да ги погледне.
Светлината отново помръкна, засенчена от поредната тъмна фигура. Джил извърна поглед към нея и този път успя да я фокусира по-добре. Всъщност тъмната фигура бе по-скоро зелена. И беше закрила долната част от лицето си с бяла маска, над която я гледаха чифт напрегнати кафяви очи.
- Джил? Джил, чуваш ли ме?
- Да. – сама се изненада, че успя да отговори. Усилието да произнесе думата й струва доста, а и сама не успя да познае собствения си глас. Неясно се запита защо е доволна от постигнатото. И все пак болката, която се обади от гърлото й, този път бе сладка.
Зелената фигура срещу нея издиша облекчено, част от напрежението в очите й се стопи. Наведе се по-близо към нея:
- Добре. А сега недей да се опитваш да говориш повече. Ти си в болница. Вече всичко е наред. Обещавам.
Младата жена си зададе въпроса дали щеше да се почувства по-добре, ако фигурата не бе прибавила последната дума. Преди да успее да си отговори, отново изгуби съзнание.
****************
Когато отново дойде на себе си, установи, че бученето в ушите й бе позагубило своя интензитет. Можеше дори да мърда леко главата си и в двете посоки.
Съзнанието й бе по-избистрено отпреди. Този път си даде сметка къде е. Бе прикрепена към системи. Отново не успя да отвори едното си око. С усилие вдигна ръка, пръстите й обходиха непознатия релеф на подута и отекла плът, покрита отчасти с превръзки и марли. Простена.
В стаята влезе някой. Зелена фигура – не, лекар. Този път маската бе свалена и висеше около врата му. Мъжът, на средна възраст, се усмихна ведро, докато се приближаваше към болничното й легло.
Едва сега усетила някаква тежест върху гърдите си, Джил сведе поглед. Мауси се бе свил на кълбо отгоре й, втренчил премрежения си котешки взор към лицето й, и мъркаше от удоволствие. Усети как й се доплака отново, когато видя отрязаните му мустаци и грозните червени порязвания върху тялото на животното.
Отново вдигна ръка и погали козината на животното. Котаракът отново измърка и вдигна глава, за да огледа застаналия до тях човек в зелена престилка.
- Здравей. – каза лекарят. – Как се чувстваш?
- Ужасно. – успя да промълви през пожара в сухото си гърло тя.
Крайчетата на усните на доктора се вдигнаха отново нагоре в лека усмивка. Джил реши, че при други обстоятелства би намерила този мъж за привлекателен, ако не и красив.
- Сигурно щях да се притесня, ако беше отговорила другояче.
- Може ли чаша вода? – само това кратко изречение беше достатъчно, за да изцеди силите й.
- Разбира се. Веднага ще предам на сестрата. А ти междувременно си почивай и не се притеснявай за нищо. Вече всичко е наред.
Джил се отпусна върху възглавницата. Отново погали котарака. Докторът сведе поглед, усмихна се леко накриво и нежно постави облечената си в ръкавица длан върху ръката й.
- Трябва да си почиваш.
****************
Мразеше болниците! Прекалено много лоши спомени, свързани с тях. Дори само от самата миризма, изпълваща коридорите им, на възрастния мъж му се повдигаше. А най-много ненавиждаше ‘Пирогов’, където се намираше в момента. Погледна с неприязън към сестрите, преминаващи около него. Ако не беше забраната за пушене, щеше да му е малко по-леко. Едно време всъщност наистина беше по-леко, без всичките тези модерни правила. Може би вече наистина трябваше да се пенсионира. Каза си, че ще обмисли идеята по-късно.
Видя лекарят да излиза от стаята на момичето и се насочи към него, оставяйки униформения полицай да брои колко петна има по стените на коридора и да умира от скука.
- Каква е прогнозата, докторе?
- Не бих искал да се ангажирам с абсолютети, но личното ми мнение определено е оптимистично, инспекторе. Съостоянието й не е критично, нито дори тежко. Предполагам, физически ще се възстанови напълно. За жалост ще й остане белег на челото до живот, но със средствата на днешната козметична хирургия съм сигурен, че пораженията ще бъдат сведени до минимум. Порязването е било жестоко. Отоците ще спаднат и носът й ще заздравее, като се надявам, че дори няма да си личи, че някога е бил счупван. Счупването на десния глезен ще отнеме повече време, но на нейната възраст не очаквам някакви усложнения.
- Аха. Добре. – отвърна полицаят, докато слушаше разсеяно.
- Едно мога да ви кажа, инспекторе. Който и да я е пребил така, определено си е свършил работата добре. В друг случай бих казал, че са искали да я изнасилят, но имам чувството, че работата е различна.
- Мога да ви кажа, че се е отървала леко. Особено предвид какво се е случило в стаята...
Медикът го изгледа любопитно. Смяната му бе свършила, така че определено можеше да си позволи да остане и да изслуша старото дрънкало. Знаеше, че старикът, който отдавна би трябвало да е пенсиониран, обичаше да приказва. Което не го изненадваше чак толкова – все пак полицията по тези географски ширини не бе като онази в САЩ, да речем.
- Мръсна работа, мене вервай, докторе. Ей, да не вземеш да се разприказваш пред журналистите. Началниците ще изнасят прессъобщение по някое време, ама ако нещо излезе по вестниците преди това...
- Нито думичка. – обеща лекарят, сваляйки ръкавиците си.
- Представи си, каква гадна каша, мама му да..., и то в рамките на една вечер. Първо централата получава обаждане от на майната си, нейде из Люлин, улица Каблешков... някой си. Някакъв тип нахълтал с взлом в жилището на млада жена, която успяла да грабне телефона и да се залости в банята. Докато онзи разбие вратата, вече била позвънила на 112. Мръсникът я е извлякъл от там, тръшнал я е на леглото. Мислил е да я изнасили, мен слушай. Ама като разбрал, че е звъннала на полицията и патрула вече идва към него, счупил телевизора в стаята и я е накълцал с парче от кинескопа...
Докторът се намръщи. ‘Що за извратени типове плъзнаха из малка България’, помисли си той. ‘Прекалено начесто започнаха да стават такива работи. Този народ май съвсем полудя.’
- После нашия юнак взел, че е избягал точно навреме, за да не го свари патрула. Както и да е, в цялата суматоха прецакал нещо, та оставил следи за колегите. Въпрос на време било да го хванат. И знаеш ли какво? Ако не си се досетил вече де. Обзалагам се, а и колегите, че тоя герой е именно Ножаря и никой друг!
Лекарят се смрази. В главата му мигом изникна споменът за целия ужас, обхванал София, всичките репортажи, сензации, разследвания и догадки, придружаващи трите зверски убийства, случили се в столицата през последните две години. Някакъв умопобъркан ли, какъв ли, нахълтвал в жилищата на самотни жени и се гаврел с тях с часове, докато накрая ги умъртви по особено жесток начин с парче остро стъкло. Новинарите пък, разбрали-недоразбрали, първоначално помислили, че използвал нож, та му лепнали погрешен прякор.
Едва сега си даде сметка, че смахнатият не е използвал никакво стъкло, а парчета от разбитите телевизори на самите жертви.
- Няколко часа по-късно пък, – продължаваше ченгето – друг тип нахлува по неизвестен начин в жилище в покрайнините на града. Там са нашата девойка и съпругът й, и двамата американци, заселили се тук преди горе-долу две години. Резултатът е пред очите ти.
- Чакай малко, вие сте по-следите му, а той нахлува във ВТОРО жилище през същата нощ и опитва наново?
- Не бе, не разбра. Въпросният американец – някой си Макс Визбовски, всъщност бил Ножаря. Колегите казаха, че уликите и всичките намерени следи съвпадат. Били установили и връзка със службите в САЩ – там също имали идентични случаи допреди две години и тоя Макс бил сред заподозрените им, но нямали нищо солидно, на което да се опрат. След което оня взел, та литнал при нас. Сигурно си мисли, че тука полицията спи по цял ден и нищо не върши.
Медикът реши да преглътне коментара си точно по този въпрос.
- А жена му – кимна той към стаята, където лежеше тя – намесена ли е в убийствата?
Старият инспектор се умълча и се огледа наоколо с кисело изражение. Извади от джоба на сакото си преполовен пакет цигари, но се спря, когато видя осъдителния поглед на събеседника си. Вместо да запали, просто започна да върти пакета из ръцете си. Накрая въздъхна и каза:
- Сега, мене вервай, не мисля. Такива типове са странни психопати – шизофреници ли, какъв е термина – не знам, ти си доктора, ти ще кажеш. В тая професия съм отдавна, даже прекалено отдавна стана вече. Научаваш се да разпознаваш хората какви са и що са само по външния им вид, преди да си отворят устата даже. Стига да не са от тия, баш психопатите, тях никой не може ги разпозна. Туй бледото и слабо девойче... не, няма как да е тая работа.
Погледна с тъга пакета в ръцете си, след това вратата на стаята, където лежеше Джил, после пак се загледа в пакета. Продължи:
- Та, според мен, няма нищо общо. Те тия, психопатите, и с тях да живееш, пак не можеш ги хвана. Мисля, че оня, Макс, тая вечер най-сетне е оплескал работата. Щели сме да го хванем. Може и да е знаел, ама нали е психопат, сигурно не му е пукало. Та прибрал се нашия вкъщи, при жената, и легнал да спи. Тогава е дошъл другия и е подредил него точно по същия начин, по който той е действал с онези бедни жени.
- А жената защо е още жива? Не би ли трябвало и нея да убие, най-малкото за да няма свидетели? И значи все пак поредната откачалка си ходи необезпокоявана по улиците на града? – лекарят беше чисто и просто отвратен. Запита се накъде отива целият свят...
- Ами, имитатор ли, какъв ли, досущ като по филмите. Досега такова нещо тук не е ставало, ама ей го на – стана. Сигурно е следил първия Ножар и като го усетил, че е сгафил, веднага го е ликвидирал, за да заеме мястото му. Аз тъй си го обяснявам.
- А със съпругата какво ще стане?
- Е виж сега, началниците искат да я държат под наблюдение. Като стане по-добре – ще я закопчеем. Заподозряна ли, свидетел ли, наредиха отгоре, изпълняваме. Ама мене вервай, не е виновно момичето. Някакъв изрод нахлува, убива мъжа й пред очите й, пребива я, как па не я е убил и нея – не знам. Нахлуват нашите, всичко строшено, даже в банята; мъжа изкормен на леглото, жената пребита на пода до стената, котката и тя заклана и хвърлена в скута й... Не, не мисля, че е замесена. Това момиче е изстрадало доста, мене вервай. С такъв съпруг. Дано занапред да си намери някой, който наистина да я пази. Който наистина да е до нея, когато има нужда...
Известно време след като лекарят си бе заминал у дома, възрастния инспектор продължаваше да стои в коридора на болницата. Униформеният полицай дремеше на една пейка малко по-нататък. Възрастният мъж стоеше мълчаливо и си мислеше колко много мрази тези места и гадната миризма, която се носеше из тях. Сегиз-тогиз хвърляше по някой поглед към вратата, зад която бе неговата подопечна, и поклащаше глава. По едно време отново извади пакета цигари и се взря в него...
- Не, не вервам. – прошепна накрая, въпреки че нямаше кой да го чуе.
****************
Когато сестрата влезе в стаята да провери показанията, пациентката изглеждаше заспала. Внимателно, без да вдига шум, си свърши работата. Все така тихо се отправи към изхода.
Всъщност, ако не внимаваше толкова да пази тишина, просто щеше да си излезе. Но сега се спря и се огледа с почуда. Погледът й обиколи цялата болнична стая, докато накрая се задържа на лежащата. Едната ръка на пребитото момиче лежеше неподвижно покрай тялото й, а другата бе положена на гърдите и съвсем леко се движеше, сякаш се мъчеше да погали нещо.
Сестрата тръсна глава, прегледа показанията на машините още веднъж и излезе от стаята, за да продължи с обиколката си. Докато затваряше вратата, се зачуди как би могла да й хрумне подобна абсурдна мисъл.
Беше й се счуло мъркане на котка.
Но мисля, че по-добре ще звучи "Главата й издрънча"
