Ако авторът на текста беше жена, нямаше да е толкова гадно. Но някакво гаменче от мъжки пол така да говори за жена и майка...не !
- Публикувана: 31 май 2011, 15:37 ч.
- Последно мнение: 10 юни 2011, 18:02 ч.
Истинска история или упражнение по писане? Не че има значение.
Ако авторът на текста беше жена, нямаше да е толкова гадно. Но някакво гаменче от мъжки пол така да говори за жена и майка...не !
Сериозно ли сравнявате статийка за женско списание с Набоков?
Ето откъс от един много известен роман. Всеки може да си направи сравнението. Тук също става дума за разочрованието, за лекия шок, в който изпада лирическият герой, виждайки променената си почти до неузнаваемост любима :
" Пораснала е към пет сантиметра. Очила с бледорозова рамка. Високо вдигната по нов начин коса, нови уши. Колко просто ! Този миг, тази смърт - всичко, каквото бях викал във въображението си повече от три години, внезапно се оказа просто и сухо като треска. Тя беше откровено и невероятно бременна. Лицето и сякаш се беше смалило (бяха минали само две секунди, но искам да им придам толкова дървена продължителност, колкото животът може да издържи); луничките избледнели, бузите хлътнали; голите ръце и пищяли изгубили всичкия си загар, така че се виждаха косъмчетата по тях; беше с кафява памучна рокля без ръкави и с плъстени чехли.........................
Доли Скилър се притисна до разпукналото се мъртво дърво на вратата се помъчи, колкото можа, да се сплеска (при което дори се повдигна на пръсти), остана така за миг разпъната, загледана надолу, като се усмихваше на прага, с хлътналите си бузи и овални скули, с белите като разводнено мляко ръце, опънати на дървото. Преминах, без да закача изпъкналото и бебе...."
Ето за това става въпрос.
" Пораснала е към пет сантиметра. Очила с бледорозова рамка. Високо вдигната по нов начин коса, нови уши. Колко просто ! Този миг, тази смърт - всичко, каквото бях викал във въображението си повече от три години, внезапно се оказа просто и сухо като треска. Тя беше откровено и невероятно бременна. Лицето и сякаш се беше смалило (бяха минали само две секунди, но искам да им придам толкова дървена продължителност, колкото животът може да издържи); луничките избледнели, бузите хлътнали; голите ръце и пищяли изгубили всичкия си загар, така че се виждаха косъмчетата по тях; беше с кафява памучна рокля без ръкави и с плъстени чехли.........................
Доли Скилър се притисна до разпукналото се мъртво дърво на вратата се помъчи, колкото можа, да се сплеска (при което дори се повдигна на пръсти), остана така за миг разпъната, загледана надолу, като се усмихваше на прага, с хлътналите си бузи и овални скули, с белите като разводнено мляко ръце, опънати на дървото. Преминах, без да закача изпъкналото и бебе...."
Ето за това става въпрос.
Сори за спама, но това ми е може би любимата сцена в 'Лолита' - както в книгата, така и във филма, просто исках да го отбележа
Във филма е предадено едно към едно както е написано в романа...Въпреки, че едва ли има място за сравнение. Защото въпреки това, което вижда той в променената си до неузнаваемост любима, лекия шок и т.н... той и за миг не изпитва разочарование. Ето и доказателството...
Някъде зад бордея на Бил радиото запя след трудовия ден за безумна, обречена любов и ето тя беше пред мен, вече очукана, вече с недетски изпъкнали жили върху тънките ръце, с гъша кожа при раменете, с плоски „маймунски“ уши, с неизбръснати подмишници, ето я, полулежеше пред мен (моята Лолита!), безнадеждно повехнала на седемнайсет години, с това бебе в нея, което може би мечтаеше вече да развърти голям бизнес и да излезе в пенсия през 2020 година — а аз гледах и не можех да се нагледам, и знаех — толкова сигурно, колкото, че ще умра, — че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял или мога да си представя на този свят, или съм мечтал да видя на онзи. От нея бе останал само съвсем лек теменужен полъх, листопадното ехо от онази нимфетка, върху която се бях стоварвал с такива крясъци в миналото; ехо в края на червено дере в далечна гора под белезникав свод, с кафяви листа, препречили потока, е един последен щурец в сухия буренак… Но слава богу, боготворях не само ехото. ...Можете да се гаврите с мен и да заплашвате да прогоните публиката от залата, но докато не ми затъкнат устата и ме удушат, ще крещя за своята истина. Лудешки жадувам пелият свят да научи колко обичам своята Лолита, тази Лолита, бледа и осквернена, с чуждото дете под сърцето, но все още сивоока, все още с черни като сажда ресници, все още руса и бадемова, все още Карменсита, все още моя, моя… ...Все едно, дори тези нейни очи да посърнат до рибешко късогледство, бозките й да набъбнат и да се напукат, а чаровното, младо, велурено устийце да бъде осквернено и разкъсано от раждането — дори тогава още ще обезумявам от нежност само при вида на твоето свидно, повехнало лице, при звука на твоя гърлен млад глас, моя Лолита.
А, и само да вметна - в случая на всеоплютия автор на 'Как умря Теди' разочарованието му е най-малко заради външния й вид
И той е фактор, но безумно малък. Иска ми се да напиша по-подробно мнение,но Еовин е казала доста добре това, което мисля и аз...
Голяма реклама направихме на една нищо и никаква статийка. Нищо особено не е, няма смисъл от повече приказки. 
Ако авторът на текста беше жена, нямаше да е толкова гадно. Но някакво гаменче от мъжки пол така да говори за жена и майка...не !
Само като прочетох едно от първите изречения И въпреки това ще го кажа, защото за мен това е самата истина.. Когато някой ми каже каква е истината, спирам да го чета. Спасява я това - за мен. Тук си имаме подобна Богиня11.
Е, браво, сравни Набоков с някакъв, как го бяха нарекли, а, да - "татуиран чекиджия".
просто едно тъжно превръщане от яка жизнерадостна мацка в отговорна жена, тип лелка. То чак на мен ми е жал за Теди, дето практически осъзнавам, че тя сигурно си се чувства добре с децата си и се радва, че е надраснала коткоколенето...
Не мога да не се съглася с Бутински - важно е как разказваш, много важно.
Не съм съгласна, че детето у майката винаги умира, щом тя роди. Ако беше така, щеше да има само уравновесени майки и доволни деца. Аз имам чести пориви на силен детски егоизъм, които "майчинското" в мен не може да спре. Повечето майки край мен също са така.
Ми на Теди също и е жал за автора.... 
И тя не е видяла в него нищо особено, достойно за възхищение
И тя не е видяла в него нищо особено, достойно за възхищение Но ние не сме Теди. И трябва да го видим. Моля, подскажете ми, май съм Теди.
Ми на Теди също и е жал за автора.... И тя не е видяла в него нищо особено, достойно за възхищение
И тя не е видяла в него нищо особено, достойно за възхищение Но ние не сме Теди. И трябва да го видим. Моля, подскажете ми, май съм Теди.
Е, аз вече съм титулована
и имам авторски права -пращам наглеца на съд 
От цялата работа обаче има ефект - вече разполагаме с нарицателно....
С една дума ще знаем за какво става въпрос. От цялата работа обаче има ефект - вече разполагаме с нарицателно....
даже с две - другото е "чекиджията"