А как ВИЕ приехте промяната, че тръгвате на работа?

Така се случи, че в момента, в който трябваше да постъпя на работа, започнах на ново място , в сфера, която беше изцяло нова за мен. От самото начало , работата ме завъртя, нямах време да се притеснявам кой , какво и как приема. За щастие, това което работя е супер интересно за детето, и тя се чувства съпричастна към професията ми, тъй като е луда по колите. Обича да ми идва на гости на работното място, в къщи ме разпитва, интересува се, има винаги подаръци за нея, така че , поне на пръв поглед , за нея нямаше стрес от това , че мама я няма по цял ден.
Дали пренасям  напрежението вкъщи- не. Работата ми не ме натоварва психически, затова нямам какво да пренасям. Общо взето , без много да се напъвам , се оформи някаква "златна" среда , в която няма страдающи , че се трудя усърдно 

Нямам никакви притеснения относно свикването с новата ситуация на децата, нито пък се опасявам, че на мен ще ми е мъчно. Все пак работя само през деня, а командировките ми не са толкова чести.
Страховете ми са свързани с напрежението и негативизма на работното място. Това е нещо, с което напълно съм скъсала, докато съм вкъщи по майчинство. Притеснявам се за носталгиято по това време, да си у дома с малчуганите и да не ти се налага да се съобразяваш с характеропатиите на околните, но няма как. Всяко нещо с времето си.

Първото ми дете тръгна директно на градина - беше на 3 години. Никога не е плакал, ходеше с удоволствие и хич не му пукаше кой ще го гледа - може би защото с баща му бяхме студенти когато той се появи и всички сме се редували да го гледаме - моите родители, родителите на съпруга ми, неговата баба също.Като знаеш, че детето ти е спокойно и доволно няма за какво да се притесняваш.
С второто нещата стояха по друг начин - гледах го само аз, много беше привързан към мен имало е случаи аз да съм в тоалетната, а той да стои пред вратата и да ме чака Когато съм излизала на среща с приятелки трябваше да се измъквам като крадец от вкъщи.След като ми свърши майчинството трябваше да започна работа, а той да тръгне на ясла. Много трудно ни беше първата седмица - плакал е и насън нощем.Обяснявах до посиняване, че мама всеки ден ще си го взема от малката градина,че никой не остава там - че госпожите си имат деца и си ходят вечер при тях, как ще ходим първо да пазаруваме, после ще си играем, колко е хубаво да си играе с много деца, да рисуват, пеят и т.н. След като проумя, че не го зарязвам и че винаги ще го вземаме и спря да плаче. Никога няма да забравя как единият ден като питах госпожата дали плаче тя ми отговори - не - седи на едно столче и ви чака да го вземете - направо ми се прекъса сърцето като го чух  От друга страна аз започвах на ново място и то работа, която преди не бях вършила - с финансова и материална отговорност,с много закони и наредби, които трябваше да изуча, работа с 2 нови програми, едната от която под DOS.Та началото беше трудно и за двама ни.Сега ходи на градина с желание, но пък често ми боледува
Между другото много им бях набрала на тези в яслата, защото ми бяха наплашили детето - само като се стъмнеше навън и се пъхаше под масата и не искаше да излиза. Страх го беше да гледа към прозорците и все говореше за някаква "баба камба" В повечето ясли си позволяват да плашат децата, а в някои и да ги шамарят - използват момента, че децата не могат да говорят или не го правят добре и не могат да обяснят какво им се случва.А да не говорим, че синът ми знаеше всички тъпи сапунки как се казват , при положение, че у дома такива филми не се гледат.Лелките и госпожите си гледат сериалчетата и строяват децата покрай телевизора за да не се налага да се занимават с тях.

Ще си цитирам пост от 18 октомври 2008 год.
Не мога с цитат, защото темата е заключена и в архив:

За мен връщането на работа беше един от най-кошмарните периоди в живота ми.

Върнах се, когато дъщеря ми беше на 4 месеца. Въпреки уговорките за взаимни отстъпки и съпричасност, когато те налегнат служебните проблеми и се впуснеш в бесния ритъм, място за отстъпки дефакто няма и не би следвало да има.

Чувствах се на първо място безкрайно изтощена и на предела на физическите си сили, та аз още не бях осъзнала майчинството си, и не бях овладяла напълно процесите, който бяха настъпили в мен, или пък все още бяха в процес на пораждане.

Всичко това, съчетано с перманентно недоспиване, защото дъщеря ми се будеше нощем. Тук ми помогна мъжът ми, който пое нощното и ранно сутрешното хранене, за да мога аз да отспя, макар че подсъзнателно пак съм била нащрек, и съответно сънят ми е бил всичко друго, но не и здрав.

Детето ми липсваше и имах угризения, които се опитвах да преодолявам, обаждах се непрекъснато по телефона, за да се осведомявам, или пък бягах в обедните почивки, тогава, когато ми беше възможно, за да я виждам из градинките. Плюс е, че офисът ми е до дома.

Постепенно успях да овладея ситуацията на 100 %, но за това се иска време и положителна нагласа.

Сега сме tutti felici, това е животът!

Не съм чела темата и то не случайно.
Не ми се навлиза в спорове с никого.
Просто ще кажа за мен как стояха нещата.

Лека бременност, невероятно кротко и спокойно бебе. Ежедневие, изпълнено с почти нищо за правене, тоест нищо интересно или различно от това да гледам бебчето. Скука.
Исках много да започна отново работа. Започнах, когато синът ми беше на малко над годинка.
Смених си работата, за да имам нормално работно време. За мое щастие - получих много повече и до ден днешен - съм в същата фирма.
Детето се гледаше вкъщи от баба, с която живеем заедно.
Стана на 3 - тръгна на градина. Ходи година - не можа да свикне. Записах го на занималня - повече от доволен е - и аз покрай него.
Това е.
Няма сътресения, няма нищо страшно. Най-естествен ход на нещата от живота.
Далеч съм от идеята да света на сина си до пълнолетие.

И на мен ми се скъса сърцето като го прочетох, много живо си го представих, защото и моето е способно на такива неща - с влажни очички да седне на пейка без да помръдне, щото чакал баба си, която ще дойде в София след 3 седмици
Радвам се, че е останало зад гърба ви 

Ако сте сигурни, че мястото на детето не е вкъщи, а сред подобни и под вниманието на целенасочена педагог.дейност - тоест имате положителна нагласа - много бързо се минават и забравят тия моменти.
И на мен ми беше ужасно да го взимам вечер последен, облечен на входната врата с вперен поглед в пътечката, сутрин - с рев да отива и да се преструва на болен...Лошото при нас беше, че докрая не можа да свикне. Ако беше само адаптация, тоест до няколко месеца - ОК. Но аз прецених, че нещата просто така не са добре за него и намерих друг вариант.

Първоначално ми беше доста трудна адаптацията-аз тръгнах на работа, когато тя беше на 1г и 8 месеца, тя същият ден тръгна на ясла. Но работата ми е толкова психически натоварена, че започнах да забравям за нея, докато съм там целодневно, защото иначе никой няма да ме търпи, ако не свърша всичко както трябва. Ако е болна вече е друга тема-мисля я цял ден почти, но и с това се свиква и се претръпва ( това е така, защото често я оставях баба и да я гледа когато беше болна, не ми даваха болничен).
Тя нито ден не е плакала, нито да стои и да ни чака-адаптирала се веднага, тя си е доста социално дете и търси само деца да играе още от малка, не ни брои нас с баща и.