Не в този ред. "Супата на Кафка" много ми хареса. Препоръчвам на всички литературни маниаци.
Франсоаз Саган е много приятна класика.
- Публикувана: 14 авг. 2011, 02:32 ч.
- Последно мнение: 12 септ. 2016, 01:29 ч.
Последните пет книги, които прочетох # 2
„Оризовата майка” Рани Маника
Много интересна градация имаше във възприемането ми на книгата. В началото не ми хареса, подразних се от елементи, които срещнах в другата книга на авторката („Японският любовник), но постепенно започна да ми харесва. Допадна ми, че майката разказва от свое име, а после децата й и други герои също разказват в 1 л., ед. ч. Имаше динамика и свързаност и същевременно интересно представяне на едни и същи неща от различни гледни точки (чрез различните разказвачи).
Към средата чувствата и събитията станаха толкова образни, че на места сърцето ми се разтуптяваше. Героите, макар и деца на една майка, бяха толкова различни и реални. Неизбежното влияние на войната/окупацията беше представено много добре. Но в последната 1/3 интересът ми спадна рязко – героите се поизгубиха, пропуснаха се периоди от време... Когато започнаха да се появяват основно герои от трето поколение (че и четвърто), не усещах същата близост с героите като в средата на романа.
„Усмивка почти” – Ф. Саган
Някои типажи ми се сториха познати от предишни книги на Саган, видът усещания и любовни трепети също, но бързо ме завладя историята, внимавах да не изпусна нито една дума, когато героинята описва чувствата си, себе си, защото отново откривам, че Саган го прави неповторимо. Май имам късмет, че не съм попаднала на книгите й в много ранна възраст, а сега, за да ги възприемем по-пълноценно. Хубаво е да си спомням преживени и от мен неща, описани по такъв начин, че сякаш и сега ги изпитвам...
Усетих отново специфичните „комбинации” в героините на Саган - особена безгрижност, но и дълбоко себеусещане; специфична лека студенина, но и силни емоции... Сигурно ще си давам по една порцийка Саган от време на време, дано все така ми харесват и следващите книги.
„Мидълсекс” - Джефри Юдженидис
Голямото ми разочарование. Бях настроена за особената история на главния герой (хермафродит) , но доста голяма част от романа беше за поколенията преди него. Стилът ми се стори доста „схематичен” въпреки лекия хумор и самоирония.
Фактите за събитията в САЩ (в хода на развитието на историята) ми звучаха изкуствено вмъкнати. Интересно е на фона на какви събития се развива действието, но нещо и в това отношение не ми допадна. Случи се да я чета в период, в който нямах никакво време за четене, но книгата не ми липсваше.
Като свърших, разсъждавах не за романа, а за това защо не го оцених – бях чела само положителни мнения - не само от читатели, а и от любимия ми Салман Рушди??!!!
„Антихриста” – Амели Нотомб
Бях решила, че след „Изумление и трепет” (която ми хареса), ще пробвам пак Нотомб след дългото ми странене от нашумели съвременни автори с многобройни книги. Сега пак ми хареса – като глътка свежест, като концентрирано смислено съдържание в (само) 80 страници; с образ, който не само ми напомняше на мен, но и беше така жив в тези 80 страници (за разлика от главния герой, който не опознах в 700 стр. в предишния роман)... Абсолютно реалистичен образ със своите младежки противоречия и търсения. Като реален образ-отрицателен герой възприех Антихриста, но преди всичко като символ – не дори толкова на злото, а на предизвикателството, на това, което може да ни накара да преодоляваме „самоспирачките”, закостенелите убеждения... Баланса между способността да ценим себе си, но и да преодоляваме ограниченията в нас и да допускаме развитие...(Не знам авторката имала ли е толкова идеи в тези 80 странички, но аз за тези неща си мислех след прочита).
„Ние” - Евгений Замятин
Явно не ми върви с този жанр „антиутопия”. Водят тази книга, „1984” и Бредбъри за представители на този жанр, но през доста големи интервали от време съм опитвала и не се справям с изброените. Ужасно тягостно и смразяващо ми беше и с технологичния, тоталитарен и бездушен свят в „Ние”. До такава степен, че в един момент се изненадах, че има полове в такъв свят, че има пряка реч ... Чета редовно за ужасяващи неща като войната например, но от такива светове като в „1984” и „Ние” направо се вцепенявам – там, където няма личности, свобода, „Аз”-ове, творчество - не е за мен...
(Хм, в тази петица надделяха: две жени, две европейки, две френскоезични авторки??!!:)
Много интересна градация имаше във възприемането ми на книгата. В началото не ми хареса, подразних се от елементи, които срещнах в другата книга на авторката („Японският любовник), но постепенно започна да ми харесва. Допадна ми, че майката разказва от свое име, а после децата й и други герои също разказват в 1 л., ед. ч. Имаше динамика и свързаност и същевременно интересно представяне на едни и същи неща от различни гледни точки (чрез различните разказвачи).
Към средата чувствата и събитията станаха толкова образни, че на места сърцето ми се разтуптяваше. Героите, макар и деца на една майка, бяха толкова различни и реални. Неизбежното влияние на войната/окупацията беше представено много добре. Но в последната 1/3 интересът ми спадна рязко – героите се поизгубиха, пропуснаха се периоди от време... Когато започнаха да се появяват основно герои от трето поколение (че и четвърто), не усещах същата близост с героите като в средата на романа.
„Усмивка почти” – Ф. Саган
Някои типажи ми се сториха познати от предишни книги на Саган, видът усещания и любовни трепети също, но бързо ме завладя историята, внимавах да не изпусна нито една дума, когато героинята описва чувствата си, себе си, защото отново откривам, че Саган го прави неповторимо. Май имам късмет, че не съм попаднала на книгите й в много ранна възраст, а сега, за да ги възприемем по-пълноценно. Хубаво е да си спомням преживени и от мен неща, описани по такъв начин, че сякаш и сега ги изпитвам...
Усетих отново специфичните „комбинации” в героините на Саган - особена безгрижност, но и дълбоко себеусещане; специфична лека студенина, но и силни емоции... Сигурно ще си давам по една порцийка Саган от време на време, дано все така ми харесват и следващите книги.
„Мидълсекс” - Джефри Юдженидис
Голямото ми разочарование. Бях настроена за особената история на главния герой (хермафродит) , но доста голяма част от романа беше за поколенията преди него. Стилът ми се стори доста „схематичен” въпреки лекия хумор и самоирония.
Фактите за събитията в САЩ (в хода на развитието на историята) ми звучаха изкуствено вмъкнати. Интересно е на фона на какви събития се развива действието, но нещо и в това отношение не ми допадна. Случи се да я чета в период, в който нямах никакво време за четене, но книгата не ми липсваше.
Като свърших, разсъждавах не за романа, а за това защо не го оцених – бях чела само положителни мнения - не само от читатели, а и от любимия ми Салман Рушди??!!!
„Антихриста” – Амели Нотомб
Бях решила, че след „Изумление и трепет” (която ми хареса), ще пробвам пак Нотомб след дългото ми странене от нашумели съвременни автори с многобройни книги. Сега пак ми хареса – като глътка свежест, като концентрирано смислено съдържание в (само) 80 страници; с образ, който не само ми напомняше на мен, но и беше така жив в тези 80 страници (за разлика от главния герой, който не опознах в 700 стр. в предишния роман)... Абсолютно реалистичен образ със своите младежки противоречия и търсения. Като реален образ-отрицателен герой възприех Антихриста, но преди всичко като символ – не дори толкова на злото, а на предизвикателството, на това, което може да ни накара да преодоляваме „самоспирачките”, закостенелите убеждения... Баланса между способността да ценим себе си, но и да преодоляваме ограниченията в нас и да допускаме развитие...(Не знам авторката имала ли е толкова идеи в тези 80 странички, но аз за тези неща си мислех след прочита).
„Ние” - Евгений Замятин
Явно не ми върви с този жанр „антиутопия”. Водят тази книга, „1984” и Бредбъри за представители на този жанр, но през доста големи интервали от време съм опитвала и не се справям с изброените. Ужасно тягостно и смразяващо ми беше и с технологичния, тоталитарен и бездушен свят в „Ние”. До такава степен, че в един момент се изненадах, че има полове в такъв свят, че има пряка реч ... Чета редовно за ужасяващи неща като войната например, но от такива светове като в „1984” и „Ние” направо се вцепенявам – там, където няма личности, свобода, „Аз”-ове, творчество - не е за мен...
(Хм, в тази петица надделяха: две жени, две европейки, две френскоезични авторки??!!:)
"Фаренхайт 451" е антиутопията 
значи продължавам после с нея, благодаря 
1. "Къщата от хартия" - Карлос Мария Домингес.
Всеки, който обича четенето и книгите, ще хареса този мъник.
2. "Секунди" - Мишел Лебр
Приятна, но не успя да ме докосне. В момента даже не си спомням как точно свърши.
3. "Магазинът за самоубийци" - Жан Тъоле.
Забавна, отрезяваща, но финалът не ми хареса или поне не начина, по който беше поднесен. Любопитна съм как ще се справят с екранизацията.
4. "Една женска усмивка" - Никола Баро
Казали са хората, че не трябва да се преценява книгата по нейната корица, но аз не слушам. И после се разочаровам. Хубава е историята, но изключително елементарно представена.
5. "Сирена" - Триша Рейбърн
И тази си я избрах по корицата
Не беше лоша, но малко неясна. Авторката явно е решила да раздели една книга на три, но не се прави така. Нито героите, нито историите им бяха добре развити, не знам дали ще прочета втората част, когато и да излезе тя.
Всеки, който обича четенето и книгите, ще хареса този мъник.
2. "Секунди" - Мишел Лебр
Приятна, но не успя да ме докосне. В момента даже не си спомням как точно свърши.
3. "Магазинът за самоубийци" - Жан Тъоле.
Забавна, отрезяваща, но финалът не ми хареса или поне не начина, по който беше поднесен. Любопитна съм как ще се справят с екранизацията.
4. "Една женска усмивка" - Никола Баро
Казали са хората, че не трябва да се преценява книгата по нейната корица, но аз не слушам. И после се разочаровам. Хубава е историята, но изключително елементарно представена.
5. "Сирена" - Триша Рейбърн
И тази си я избрах по корицата
Не беше лоша, но малко неясна. Авторката явно е решила да раздели една книга на три, но не се прави така. Нито героите, нито историите им бяха добре развити, не знам дали ще прочета втората част, когато и да излезе тя.
Фредерик Бегбеде - "Почивка в кома" и "Любовта трае три години". Втората ми хареса повече от първата. За първи път чета автора (на доста реклама попаднах за него), но определено не е за мен. Не бих потретила.
Томас Кинкейд, Катрин Спенсър - "Хотелът на Ангелския остров" (The Inn on Angel Island) . И тази не ми хареса. Много клиширина, предвидими герои, развръзки...само защото рядко оставям книги, я дочетох.
Анна Гавалда - "95 паунда (43kg) надежда" (95 pounds of hope). Тази книжка е детска (10-12 г). Много приятно е написана и страшно ми хареса. Оставя едно такова позитивно чувство (след това надеждно заглавие, просто няма как).
Амели Нотомб - "Речник на собствените имена". Странна ми беше някак си. Това е първата книга, която чета от авторката. Изненада ме, имах други очаквания. Искам да прочета и други заглавия, хареса ми стила на изразяване на Нотомб.
Томас Кинкейд, Катрин Спенсър - "Хотелът на Ангелския остров" (The Inn on Angel Island) . И тази не ми хареса. Много клиширина, предвидими герои, развръзки...само защото рядко оставям книги, я дочетох.
Анна Гавалда - "95 паунда (43kg) надежда" (95 pounds of hope). Тази книжка е детска (10-12 г). Много приятно е написана и страшно ми хареса. Оставя едно такова позитивно чувство (след това надеждно заглавие, просто няма как).
Амели Нотомб - "Речник на собствените имена". Странна ми беше някак си. Това е първата книга, която чета от авторката. Изненада ме, имах други очаквания. Искам да прочета и други заглавия, хареса ми стила на изразяване на Нотомб.
„Сто години самота” - Маркес
Бях „погълната” от книгата, просто излята от майсторското перо на Маркес. Въпреки че не ми понася много да чета книги с над 3 поколения, тук въпреки леката умора (към средата) от безкрайните наследници с повтаряне все на еднакви мъжки и женски имена (не случайно), интересът ми се запази, дори отново се засили: освен обичайното „Какво ще се случи”, още по-интересно ми беше „Как ще го каже/опише” (Маркес). Направо издевателски силен език. Хиперболизираните образи и събития задълбочават чувството за тежест. Искаше ми се да си подчертая стотици думи и изрази – на места сякаш старомодни, но то и времето и мястото са си далечни... Образите не са типичните положителни и отрицателни герои като в други произведения.
По принцип винаги съм считала, че не обичам такъв тип книги, направо да кажа – „шантави” (с извинение
), но явно започвам да ги харесвам, ако са така добре написани. В началото имах усещането за сходни елементи и похвати със „Срам” на Салман Рушди. Но не се разочаровах, че Рушди е „вторият”, т.е. неоригиналният; за мен Рушди си остава достоен съвременен автор, докато при други съвременни писатели използването на магическия реализъм ми звучи тенденциозно и неубедително.
„Продавач на чудеса” - Маркес
Добър вариант за оставане в атмосферата на Маркес след „Сто години самота”. Приятно позната атмосфера – нищо не може да те изненада, знаеш, че пак си в Макондо или там някъде - отново странни отношения, изостаналост, непринуденост, копнежи; влажност, лепкавост и застиналост на времето ...
Не всички разкази ми харесаха, любими са ми „Монолог на Исабел, докато гледа как вали в Макондо”, „Погребението на Мама Гранде”, „Полковникът няма кой да му пише”.
„Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд
Не ми хареса (знам, че е много харесвана книга). Ужасен беше контрастът след Маркес и не можах да вляза в английската действителност от 19-ти век. Досадни ми бяха диалозите, безинтересна ми беше темата, леко отблъскващо ми беше всичко типично английско. Може би защото най-много в ученическите години съм чела английска литература и откриването на автори от всички други континенти сега е по-вълнуващо. Интересно, че като ходих в Лондон също останах с едно неприятно чувство...???!!!
„30 години в турските хареми” – Мелек ханъм
Винаги съм била любопитна да науча повече за Османската империя – особено за териториите й извън България. Този разказ „от извора” беше подходящ – по-различно е от типичното историческо четиво. От името на една жена от онези времена е още по-впечатляващо. Вижда се как и там сред аристокрацията е кипял живот, донякъде наподобяващ западния по стремежа за власт и имане, но спецификата на религията и манталитета определя и огромните различия.
На моменти беше прекалено мелодраматично и досадно с подробните описания на семейни и политически интриги, но съм доволна, че тази книга мина през мен.
„Речник на собствените имена”, Амели Нотомб
Стори ми се по-слаба от „Изумление и трепет” и „Антихриста”. Интересни теми засяга – отново оригинални и съвременни (харесва ми, че като в „Антихриста” героите са деца/девойки), на моменти разказва хубаво, но сякаш не е така добре написана . Все пак може да се възприеме като нещо малко и леко, но и като книга, предизвикваща размисли (особено краят)...
Бях „погълната” от книгата, просто излята от майсторското перо на Маркес. Въпреки че не ми понася много да чета книги с над 3 поколения, тук въпреки леката умора (към средата) от безкрайните наследници с повтаряне все на еднакви мъжки и женски имена (не случайно), интересът ми се запази, дори отново се засили: освен обичайното „Какво ще се случи”, още по-интересно ми беше „Как ще го каже/опише” (Маркес). Направо издевателски силен език. Хиперболизираните образи и събития задълбочават чувството за тежест. Искаше ми се да си подчертая стотици думи и изрази – на места сякаш старомодни, но то и времето и мястото са си далечни... Образите не са типичните положителни и отрицателни герои като в други произведения.
По принцип винаги съм считала, че не обичам такъв тип книги, направо да кажа – „шантави” (с извинение
), но явно започвам да ги харесвам, ако са така добре написани. В началото имах усещането за сходни елементи и похвати със „Срам” на Салман Рушди. Но не се разочаровах, че Рушди е „вторият”, т.е. неоригиналният; за мен Рушди си остава достоен съвременен автор, докато при други съвременни писатели използването на магическия реализъм ми звучи тенденциозно и неубедително.„Продавач на чудеса” - Маркес
Добър вариант за оставане в атмосферата на Маркес след „Сто години самота”. Приятно позната атмосфера – нищо не може да те изненада, знаеш, че пак си в Макондо или там някъде - отново странни отношения, изостаналост, непринуденост, копнежи; влажност, лепкавост и застиналост на времето ...
Не всички разкази ми харесаха, любими са ми „Монолог на Исабел, докато гледа как вали в Макондо”, „Погребението на Мама Гранде”, „Полковникът няма кой да му пише”.
„Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд
Не ми хареса (знам, че е много харесвана книга). Ужасен беше контрастът след Маркес и не можах да вляза в английската действителност от 19-ти век. Досадни ми бяха диалозите, безинтересна ми беше темата, леко отблъскващо ми беше всичко типично английско. Може би защото най-много в ученическите години съм чела английска литература и откриването на автори от всички други континенти сега е по-вълнуващо. Интересно, че като ходих в Лондон също останах с едно неприятно чувство...???!!!
„30 години в турските хареми” – Мелек ханъм
Винаги съм била любопитна да науча повече за Османската империя – особено за териториите й извън България. Този разказ „от извора” беше подходящ – по-различно е от типичното историческо четиво. От името на една жена от онези времена е още по-впечатляващо. Вижда се как и там сред аристокрацията е кипял живот, донякъде наподобяващ западния по стремежа за власт и имане, но спецификата на религията и манталитета определя и огромните различия.
На моменти беше прекалено мелодраматично и досадно с подробните описания на семейни и политически интриги, но съм доволна, че тази книга мина през мен.
„Речник на собствените имена”, Амели Нотомб
Стори ми се по-слаба от „Изумление и трепет” и „Антихриста”. Интересни теми засяга – отново оригинални и съвременни (харесва ми, че като в „Антихриста” героите са деца/девойки), на моменти разказва хубаво, но сякаш не е така добре написана . Все пак може да се възприеме като нещо малко и леко, но и като книга, предизвикваща размисли (особено краят)...
"Паднали ангели" - Лорън Кейт - 2/5
Мъка. Идеята, която авторката е искала да представи ми допадна, но беше представена толкова разхвърляно и непълно. В един момент се чудиш какво за Бога се случва, защо се случва и кои по дяволите са тези герои, изведнъж станали важни за развитието на книгата
Краят беше безумен, неизчерпателен и общо взето не много добре представен. Главната героиня - Лус, за мен е голяма смотла. Единствено Даниел ми беше що годе симпатичен (ама след някои моменти в книгата, особено края, се чудех що за идиот е 
). Все пак според мен книгата щеше да е по-добра, ако историята беше разказана през неговия поглед (поне щях да разбера повече за това, което се случва и предстои да се случи).
"Портите" - Джон Конъли - 4/5
Не знам дали книгата е писана с цел да е ужас (честно казано силно се съмнявам). След влизането на демоните от Ада в нашия свят съм се смяла толкова много, главно защото се предполага тези демони да са страшни, ама не бяха Добре ми се отрази тази книга.
"I want to bite" - Isaya Takamori - 4/5
Дадох 4/5 за тази книга, само защото краят не ми хареса. Като цяло книгата не беше лоша. Бих препоръчала тази книга само на яои фенове като мен.
"Дневникът на един дръндьо" - Джеф Кини - 3/5
Забавно неангажиращо четиво.
"Без дом" - Хектор Мало - 5/5
Страхотна книга. На толкова места ми се е свивало сърцето и ми са се насълзявали очите. Според мен книгата е много тъжна и не е подходяща за поредицата "Вечните детски романи", но както и да е. Бях гледала филма доста отдавна и имах добри спомени за него, затова реших да прочета и книгата, която както винаги се оказа по-добра от филма. Препоръчвам с две ръце.
Мъка. Идеята, която авторката е искала да представи ми допадна, но беше представена толкова разхвърляно и непълно. В един момент се чудиш какво за Бога се случва, защо се случва и кои по дяволите са тези герои, изведнъж станали важни за развитието на книгата
Краят беше безумен, неизчерпателен и общо взето не много добре представен. Главната героиня - Лус, за мен е голяма смотла. Единствено Даниел ми беше що годе симпатичен (ама след някои моменти в книгата, особено края, се чудех що за идиот е ). Все пак според мен книгата щеше да е по-добра, ако историята беше разказана през неговия поглед (поне щях да разбера повече за това, което се случва и предстои да се случи). "Портите" - Джон Конъли - 4/5
Не знам дали книгата е писана с цел да е ужас (честно казано силно се съмнявам). След влизането на демоните от Ада в нашия свят съм се смяла толкова много, главно защото се предполага тези демони да са страшни, ама не бяха
Добре ми се отрази тази книга."I want to bite" - Isaya Takamori - 4/5
Дадох 4/5 за тази книга, само защото краят не ми хареса. Като цяло книгата не беше лоша. Бих препоръчала тази книга само на яои фенове като мен.
"Дневникът на един дръндьо" - Джеф Кини - 3/5
Забавно неангажиращо четиво.
"Без дом" - Хектор Мало - 5/5
Страхотна книга. На толкова места ми се е свивало сърцето и ми са се насълзявали очите. Според мен книгата е много тъжна и не е подходяща за поредицата "Вечните детски романи", но както и да е. Бях гледала филма доста отдавна и имах добри спомени за него, затова реших да прочета и книгата, която както винаги се оказа по-добра от филма. Препоръчвам с две ръце.
Препоръчани теми