Детето ми се превръща в звяр...това нормално ли е?

Донякъде е вярно, не съм съгласна, обаче, че "цялата работа" е в това. Става въпрос далеч не само за "поносимост", а най- вече за лични виждания кое е допустимо и кое- не е, става въпрос за лично възпитание, за преценка кое може и на какво следва да се научи едно дете. Както и за лично разбиране в кои периоди това е подходящо, т.к. често е налице както прибързване /прекомерност в изискванията/, така и забавяне /закъснение в придобиване на полезни и необходими навици/. И двете са вредни, толкова по- вредни са, колкото по- голямо е разминаването.
Пример- 1.Детето Х, на 6 години, е дресирано да се подчинява на нареждането на родителя какво да облече и не му минава през главата мисълта, че може да иде и да си извади от шкафчето нещо по избор. Майката е склонна да викне и плесне автоматично при отказ. Резултатът често може да е фрустрирано дете, с комплекси и страхове. То може да изглежда в очите на майка си добре възпитано. За околните може да е чудесен обект за изпитване на собствения им стремеж да подчиняват някого. Детето ще страда, да, определено.
2.Детето У, на 6 години, е склонно да се тръшка и крещи затова, че днес няма нова пола и със старите вече са го виждали в градината /случай от личната ми практика/. Майката е склонна да се върти на пета и да преговаря с часове. Резултатът често е разлигавено дете, непоносимо за околния свят, без придобити навици за определяне на едни нормални граници и със стремеж за самоналагане. То може да изглежда в очите на майка си свободно отгледано дете с лично мнение по всеки въпрос. За околните е отврат. Бъдещата изолация и проблеми са също сигурни, като в пример 1, само че са от по- различен характер.

Ако за на Дими майката е О.К. той на 5 години да дере и бие, да взема играчките на околните, то за мен това е недопустимо и в случая не става въпрос за изнервеност и различен праг на психическа нетърпимост, а за моето лично схващане какво може да научи едно пет годишно и какво е задължително да научи и овладее на тази вързаст. Ако говорим за здрав и нормално развит за възрастта си индивид.

Има милиони различия в тези родитески възприятия, вкл. и във възприятията на собствените деца- има хора критични и самокритични, има самовлюбени /влюбени в резултата от поведението си- децата си/ и заслепени хора, обективни и субективни и т.н. и всичкото това- в много различни степени и модификации.
Има хора, които целят да отгледат "идеални деца" с дресура /което си е жива крайност и като такава не се вижда толкоз често чак/, както и хора, за които децата са вечно прави, идеални, сами по себе си, /нищо че тези деца създават куп проблеми и на околните и на себе си след време/- което също е крайност.
Междинните състояния са много повече и те са неимоверно много, едни клонят малко или много към тези крайности, други са по- балансирани. 

Има нещо такова. Аз се разпознах в горното  

И когато ни гостуват приятели с деца, които правят всички тези магарии, плюс, че им посягат, изпадат в истерии, треперят чак, абе, всички познати екстри, и се започва едно галене, молене, лигавене, от което детето започва да пищи още повече, да се върти като пумпал и да се чуди кой да удари... и когато това продължава с часове, не само, че не го разбирам, но моите нерви са тотално опънати и се заричам повече да не ги каним, честно  И не знам как някои майки издържат подобно нещо всеки Божи ден, по няколко пъти на ден, в продължение на години 

издържат го с любов

Е, аз като не толерирам подобни истерии, това означава, че не обичам детето си ли?  Не може ли да се намери правилния подход и подобни изблици да бъдат спестени и на двете страни? Не мисля, че детето се радва на тези си кризи, макар че не го осъзнава.

Повтарям, защото подобни приказки като в тази тема ме шашкаха и знам какво е на авторката.
И защото знам, че един съвет от опит й е много по-ценен, отколкото непрекъснатото "Това никога няма да позволя" и "Моите никога не са правили така"

Все едно да вляза в тема за детските страхове за да пускам мъдри съвети или да пиша "Грешката си е ваша", нямам опит, съответно не мога да кажа какво да правят.

А не съм се чувствала безсилна, защото прочетох достатъчно, консултирах се и с лекар и приех, че това е просто период, който ще отмине. И защото си падам малко темерут, ако това се брои за авангардно - ок.

Блонди, на София въобще не й пукаше, че не толерирам истериите, никаква връзка няма. И не ги свързвай винаги с агресия

 
  Ами зависи колко големи са, защо го правят, и прочие... Всъщност много рядко има дете, дето ще седне да пищи и се гърчи ей така от злонравие, или да прави напук на майка си. Обикновено искат нещо, ако, разбира се, изключим и физиологичнита причини, които са всъщност уважителни. На рождения ден на малката, например, едно дете опищя света и щеше да ни избие - в крайна сметка се оказа, че искало да вземе плюшеното животно на клоуна -  то беше като някаква мангуста, и честно казано, и аз исках да го взема.

    Детето, не знам дали се радва на тези кризи, но много родители ги драматизират повече, отколкото заслужават. За много деца те са като буря и светкавици, след което следва въздух лъхащ на озон и слънчево време... Аз не вярвам, да съм единствената майка тук, на която детето след детска, където е било "най-доброто дете" понякога да е толкова напушено, че само да чака искра, и да я предизвиква, защото "Ами плаче ми се, пък"
   В края на краищата, говорим за малки деца, все пак...

Далеч съм от идеята, че съм превъзпитала детето си, но факт е, че ужасният период при нея продължи около година (от 1г.10м докъм 3), а вече дори и аз не мога да я позная. Станала е кротка, сговорчива, можеш лесно да я убедиш да сътрудничи. Разбира се, има си своите моменти на драма, но с времето се научих или да ги предвиждам, или да го пресичам е начална фаза.

Преди това беше някакво чудо - изпадаше в истерия и се тръшкаше по няколко пъти на ден. Не ми се навлиза в подробности, защото ми се изправя косата, като си помисля за онзи период.
В 90% от случаите реагирах спокойно, но твърдо. И винаги придружено с много говорене и обяснения. Мъжът ми ми се караше, че само дудна и й надувам главата.  

Понякога се е случвало да ми писне и да я оставя да се тръшка, ако положението го позволява или я грабвах и я отнасях нанякъде, далече от дразнителя . Приятелките ми с малки деца цъкаха и клатеха глави, а една жена веднъж ме заплаши, че ще извика социалните, защото детето се късало от рев от половин час (всъщност около 5 минути), легнало на стълбището пред входа.

Може би просто порасна или моето обилно говорене си е пробило път до мозъчето й, но детето в момента е просто мечта - обичливо, общително и весело.

Извинете ме за дългия пост, май прекалих.   Само ще добавя към авторката - отпусни малко каиша, защо всичко, към което детето посегне, да е забранено? Какво ще стане, ако му дадеш дистанционното? Ако си сигурна, че ще го счупи, просто махни всичко, което не желаеш да пипа от полезрението му. Естествено, че ще е изнервен, ако непрекъснато чува НЕ!

Аз споделих опит, но сега ще се опитам да дам съвети, както е помолила майката.
Това, че детето говори като възрастен и може да каже всичко не означава, че е чуто и разбрано. Истеричните пристъпи може да намалеят, ако се опитате да му влезете в положението.
Няма проблем да оставите детето, да прави каквото поиска, стига да не пречи на останалите да правят те каквото искат и разбира се да не наранява никого, вкл. себе си. Мога да посоча примери по желание.  Какво се опитвате, да го спрете да прави? Какво толкова прави?
Предлагам да потърсите книжки за възпитание на деца. Без значение какво ще си купите. На пазара се предлагат различни автори, психолози и не само, но теориите им за отглеждане на деца в повечето случаи изключват "СТРАХА", като метод за постигане на желания от родителите ефект. Ще се изненадате какво може да се постигне без наказания, лишения и бой!
За вървенето за ръка - и другите са го казали - стискайте здраво, вървете далеч от уличното движение, разхождайте се в паркове, където може да бяга на воля, без ограничения.
За крясъците - вие крещите и то крещи. Постарайте се вие да не му викате (когато ви издържат нервите, разбира се). Чай от мента - успокоява и е приятен за пиене. Лъжичка мед - също. Витамини от групата В. Помолете личния да ви изпише и консултирайте с него невъздържаността на детето. Това е свързано с чупенето и трошенето. Може пък просто да изучава какво има вътре в нещата, но не сте дали подробности. Тук се включва и тръшкането по улиците. Ако тръшкането ви притеснява само, защото хората ще кажат нещо - не си струва да си хабите нервите. Щом се тръшка значи иска нещо. Питайте го, но съм сигурна, че в повечето случаи то си е казало. Ще се потъркаля и ако не му покажете че това ви притеснява, след 5 мин. всичко ще е наред. Само накрая ще си изперете мръсните дрехи. Колкото повече детето вижда, че ви къса нервите, толкова повече се подавате на манипулации. Когато осъзнае, че не ви пука за неговите безсмислени истерии, истериите ще спрат. Първо установете причината за истериите.
За играчките, всеки както иска и според възможностите. Аз купувам само с повод и на празници. Книжки купувам между другото.
За хапането и удрянето - аз също имам такива проблеми понякога. Психолозите казват, че трябва недвусмислено да покажете, че това поведение е недопустимо, че няма да го допуснете. Ясен, твърд тон, НО БЕЗ ДА ГО УДРЯТЕ ВИЕ. Във възпитанието е най-важен личния ви пример - вие удряте - удря и то. И още нещо - не му слагайте етикет "лошо дете". Детето със сигурност още е добро просто има неразбран проблем. Но ако му казвате че е лош, със сигурност ще се опита да оправдае очакванията ви. Казвайте му, че е добър и винаги възнаграждавайте с прегръдка, целувка и похвала доброто му поведение. Показвайте ми искрената си радост, когато е постъпил добре. Така ще му внушите, че е добър и ще поиска още повече да се гордеете с него.
В крайна сметка нищо няма да се случи още утре. Трябва да сте последователни и търпеливи. Чайче от мента и за вас, също ще свърши работа.

не, няма такава корелация Но и не може когато детето е в криза, да му "теглиш един бой", че другия път да си знае. По- скоро трябва да се подхожда с малко повече уважение и доверие към децата и чувствата им. Аз съм от майките, които не вярват, че могат да моделират детето, вярвам, че единствената ми задача е да го пазя, за да може да върви по своя си път, не по моя

Боже, тази тема се изпълнила с врачки - седят пред мониторите и редят ли, редят умозрения  

Една от любимите ми форумски концепции е, че децата, които не крещят, не хапят и не се търкалят по земята, са емоционално потиснати. Такова гениално заключение би могло да се роди само в клиширан мозък, който не вижда по-далеч от собствените си ганглии. Жалко, че този мозък дори не подозира съществуването на паралелна реалност, в която и децата, и родителите се държат различно. И в която няма насилие, насилствено моделиране, казарма, дресировка, стрес, нелюбов, неразгръщане и прочее лигава мелодрама, а точно напротив. Да се съмняваш в тази реалност означава сам да ограничиш житейския си периметър и да се задоволиш с доста по-малко, отколкото хипотетично можеш да имаш. Убеждението ми по въпроса произхожда не само от собствения ми опит, за щастие, и не само от собствените ми деца (адски досадна тенденция е някой да стисне детенцето си и да го развява насам-натам като отрядно знаме), но и от достатъчен брой практически живи наблюдения. Тоест говоря за реално съществуваща опция, която всеки би могъл да използва или да не използва. Само че ако реши да не я използва, няма право да твърди, че тя не съществува. Смешно е и буди съжаление.

Добре де! Нали това е питането... Защо вашите деца не се тръшкат? Никога не са се тръшкали ли... или са се тръшкали, а вие сте успели да овладеете това и вече не се тръшкат? Момичето това иска да знае. Дайте примери за това, как вие овладявате кризите на детето, ако има такива? И как възпитавате, та не сте допуснали да има кризи, ако сте на мнение, че това е ваша заслуга, а не е просто благия нрав на детенцето?

Да, хайде, молим, кажете я Тайната! 

Добре де! Нали това обясняваме вече години наред и примери даваме, но насреща се опонира с всевъзможни измислици и идат заключения, че сме бездушни роботи, които отглеждат травмирани потенциални убийци. Не знам за Джуди или Блонди например, но мен подобни теми започнаха да ме демотивират, защото в болшинството се търси всъщност не отговор или алернативен съвет, а утвърждение на досегашния модел на възпитание (очевидно неработещ). И накрая става така, че ти, който си се справил с коментираните проблеми, или си малоумен насилник, или лъжеш, или децата ти са си просто така родени

   А по-конкретни практики за включилите се наскоро във форума?  Един, или повече примери, при който конкретно тръшкане или неизпълнение на дадена родителска команда е получило определена реакция - каква именно е тя, това е, което мисля интересува авторката.


   

Е, има ги и в тази тема- и аз писах и Блонди писа, и Елизабет също.
И не е тайна, т.к. във всяка подобна тема, в която съм участвала и бъда запитана, пиша конкретно "ние какво правим". И тук съм го сторила.
Примерът с няма да те хващам за ръката- твърдо отстояваме и аз и съпругът ми, че това ще стане. Ние не сме привърженици на многобройни и сложни обяснения при 2 годишните, понеже от тях ползата е нулева /проверено у нас на два пъти лично, в поръдлажение на дълги периоди/.
Казвам- трябва за ръка, защото... колите са опасни... ще те смачкат. Детето избира коя ръка ще хване или за кого ще се хване /у нас е редовно, и това писах- ако аз подам ръка, се хваща за баща си, ако той подаде- за мен, но нищо от това, важното е да се хване/. Ако не ще- хващам го и вървим така, ако и да се дърпа или хленчи. И това се прави и когато съм само аз с него и когато е само с баща си или с бавачката- обсъдено е предварително, не подлежи на коментар и уговорки. И да седим и да се дърлим- все едно, това е целта и трябва това да стане.

Същото е като да не се ходят сами на терасата /откритата/ и тем подобни, които не търпят различно отношение и решение.
Имаше една тема за как опазваме децата от високите етажи. Слава Богу, не сме на такъв, но аз пак се боя и там също писах подробно и конкретно ние какво правим.
Лично аз нямам вяра на 2, 3 и горница дете, че ако днес върви редом с мен след секунди няма да се втурне след някоя котка. Затова- ръката с малкото дете и толкоз.

Също тъй конкретно, в тази, точно, тема писах, че децата ми не ги гледат баби, за да не се развалят добрите навици, което и у нас и у познати е честа последица от редовно и дълго посещение в Бабин дом. Наемали сме бавачки, които спазват нашите правила. Нямам нито една приятелка или позната, която да не ми се жалва, че като си вземе дечинята след седмичен /само/ престой, те са "невъзможни". С моите такива проблеми нямам поради тази причина, но това го писах вече. Не знам защо трябва да го обяснявам пак.
хххххххххххххх
В многобройни теми съм писала конкретно. Аз не си падам по разни книжлета, преписвани до откат от пореден майстор- стратег, който се опитва да каже, как е открил топлата вода с възпитанието, но с различен словоред от първоизточника, от който преписва.

Същото се прилага в редица други изисквания- иска на люлката, обаче трябва да си ходим и "трябва", значи "трябва", както казва Чебурашка, причини- различни. Денонощието не служи само задоволяване на нуждите и капризите на едното ми дете. Имам и друго, имам работа, други ангажименти, съпруг и т.н. И винаги ще е така. Та казвам с думи прости, че трябва да си ходим, понеже /причината- съвсем на кратко, опростена до макс/. Не щем. Пак така 1-2 пъти и нарамвам детето или го поемам за ръка- според зависи. Тръвдо е- щом трябва, значи трябва.
Ако не трябва, ако не е наложително, хич и няма да го водя диалога- седим, докато детето се измори и само не поиска да си идем или стане от раз с първото "Хайде да си ходим.". Това не го обсъждам, това не подлежи на коментар.
Иска от магазина нещо си- същата работа. Ако твърдо намирам, че не може, не следва, няма нужда, скъпо ми е и т.н. казвам в прав текст и обяснявам /пак така/. Следва пазаруване на това, за което сме влезли и заминаване.
Тръшканици и истерии нямаме. Децата не са нито изтормозени, нито неглижирани, нито дресирани. Но знаят от навреме, че има ясни правила, знаят кой ги определя /що да ги лъжа, навред в живота е така и да им създам лъжливото усещане, че светът се върти около тях не бих, от обич към тях не бих/.

Когато са били малки и са решавали, че им е време да крещят за нещо, а аз знам, че нещото няма как да се случи, ги оставям да се навикат, понеже в такъв момент не могат да ме чуят и като се изморят- казвам каквото имам да казвам. Ако има други хора то съм наясно, че те не са длъжни да ни търпят. Изваждам хлапето и по- далеч. Не продължи много. Явно схванаха идеята- крещенето не им носи дивиденти. То не води до лигавене и цунки.

За всичко друго, що не е изрично забранено, важи гражданскоправният принцип, че е позволено.
И така действаме у нас за забранените неща. Толкоз. Може да отнеме един ден, може да отнеме година- все едно, правилото е неизменно. Има императивни и диспозитивни правила и в правото и в живота. И на две да си- ще схванеш бързо и лесно, ако нямаш някакви ментални увреждания. И няма да истерясваш сред плаващите пясъци на неясните правила: днеска може- утре не, мама тъй- баба инак, вкъщи едно- навън- друго.