Не знам откъде да започна , искам първо да се извиня за дългия пост.Та, аз съм на 22 и съм дете на разведени родители.От 17 годишна работя издържам се изцяло самостоятелно. Живея в собствено жилище което ми е подарък от дядо,всичко си плащам сама, правя ,и започна да ми тежи понякога, като се прибера започвам да плача нервите ми не издържат.
Преди 4 години срещнах човека в които сега съм безумно влюбена, но той не го усеща точно по този начин. Бяхме разделени за 6 месеца и от ,обичащия любящ мъж, не остана и помен. Обърна се палачинката. Искаше да има дете от мен сега не иска, сега аз искам той не иска.
Безкрайно ми е тъжно , и немога да проумея как наистина както той се изразява тази "ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ" ,може да си отиде така мълчаливо и студено.Вечерите в които е при мен , все едно времето спира и искам да остана в ръцете му.Побърква е мисълта ,че евентуално няма да е баща на мойте деца...
Въпроса ми е
Как се справяте със самотата, обичате ли да сте сами?Не само физически , но и психически?
Достатъчна ли е мисълта за някой някъде, че го има и тн...?
Какво правите когато наистина нямате повече нерви и търпение?