Когато бях малка си водех дневник, но не от сълзливия емоционален вид (тези никога не са ме блазнили), а фактологичен дневник за това как минава денят ми. Пишех през лятната ваканция, когато бяхме на село, и тъй като там съм прекарала най-щастливите моменти от детството си, се радвам че съм писала, за да мога сега да чета и да се връщам в спомените - за животните, за необятните поля, за игрите на открито до мрак, за приключенията из реки и баири, за обичните баба и дядо. Едва ли бих си спомнила всичко това само по памет, а сега чрез тези дневници то е овековечено - частица история от щастлив период на живота ми. Това ми е много по-ценно от разни пубертетски терзания по момчета 
Вече не водя, едно поради липса на време, пък и нямам като че ли такава нужда. Явно съм се научила да говоря и има с кого. 
. Имаше ефект, не ми се караха само ми казаха , да си преговоря и да поискам да ме изпитат 
. След известна пауза си го прочетох и направо ми стана неудобно пред мене си какви глупости съм писала и повече не захванах. 
