Честна пионерска .... :-)

Е това ми хареса.

Jizzlobber Това твойто явно цели да ме обиди ама ъ ъ
Значи няма какво да ти се обеснява нещо щом имаш свое мнение,че и оценки раздаваш и сравняваш някакво си  домашно с порицание...Пък и не съм отишла на съботника по някаква си причина,а не щото не ми се е ходило..

Трябваше май да се напише строго забранено влизането на антикомунисти тук

е по-върла антикомунистка от мен няма, аз съм тъмносиня от ден първи след промените...хахаха
и не, не целя да обиждам, извинявай, ако така си се почувствала.

Зае..те  политическите страсти, мацки.
Аз, и няколко другарки всеки ден след даскало ходехме да мушнен по една от споменатите пастички (от 43 ст.) + скаличка + кадаифче на паметника Левски. 

 Спомням си каква мъка ми беше да измисля мотиви, защо искам да стана пионер и колко безмислено ми се струваше. Чудех се, на другите не им ли прави впечатление и дали аз или те нещо не са в ред. Бях преписала от някой, че искам да следвам примера на Седемте ястребинчета и Митко Палаузов, но дотам, а мотивите трябваше да са няколко, не само един...

 Много лъжи завършваха с "... Честна пионерска". Ей така, за тежест, за достоверност. Да не мислите, че случайно Влади Въргала, ползва същия израз, когато лъже някого.

Не знам дали в големите или в малките градове са били по-комунисти. Но си представете да живеете в града на Димитров, построен по призива на Партията в чест на любимия ни вожд. Седнеш, станеш - бригади, бригадирско движение, срещи със строители на града .... Писала съм нам си колко доклада, спомени от дядо и баба и какво ли не. Поне веднъж годишно. Та освен патронния празник на училището и всички там соц. празници, ние се занимавахме и с историята на града.
Но пък имаше и много забавни неща. Да поръча училището (или съвместно с още едно) цял влак, който да ни заведе до Мъглиж и там да приемат пионерчетата. Но отива цялото училище. И за тези които не ги приемат си е просто екскурзия.

Спомням си, как в класа ни беше дошъл преподавателят от един кръжок по художествено слово, който след промяната стана театрален кръжок. Търсеше деца с артистичен талант. Няма да забравя учителката какво стихотворение беше подбрала - стихче, в което родина, партия и майка кърмилница странно се преплитаха в едно. Изтъпани ни пред дъската с още 3 деца и ни каза да вложим възможно най-много чувство в рецитацията. Разбира се, на прима виста беше избрана отрядната на класа, Данчето, тъй като успя да изкриви най-много лицеви мускули, декламирайки за партията. После същата тази отрядна ни беше препоръчала с още една приятелка на преподавателя, защото виждаше хляб в нас, пък и ние наистина обичахме да разиграваме разни пиески и пр. Та отиваме ние с Мариетка, подготвени с тежката артилерия. Тя с "Обесването на Васил Левски", аз със "Сватбата на Антон". Преподавателят се хвана за главата. Човекът очаквал да чуе някакви басни, нещо детско, лековато и весело, ама ние по примера с партията, бяхме решили, че нещо сериозно и драматично трябва да се избере.
Аз си спомням, че когато започнаха онези истории със звеневите, отрядните итнн, баща ми ме предупреди, да не възлагам много големи надежди, че мога да бъда избрана, защото те с майка не членуваха в партията, а само в ОФ. Баща ми навремето, при положение, че е бил пълен отличник, не го приемат в желаното учебно заведение заради клевета. Някаква съседка изкарала дядо ми фашист и готово...

Минз, по пастичките сигурно тъгуват в "Събирам забравени спомени"
Имаше едни средногорки/ витошки, много вкусни. Сега се опитват да ги докарат, ама нещо не им се получва. И тригуните не бяха лоши. Просто , като изявен пордотин, не мога да не се разпиша по този въпрос

Кадаифа не знам, но едни мазни пирожки имаше, чудни просто, чудни.Стиснеш ги те чак капят.Много ги обичах.Пак с резливата боза.

Ехаа, чак такъв сериозен подбор  
/При нас - зайците, се избираше по успех - отличникът-отряден председател, спортистът-физкултурни дейности, и т.н./

Аз най-обичах триъгълните банички с истинско сирене по 0,13 стотинки бяха.
Имаше и едни сладки рула, розови, такива, поръсени със захар по 0,35 ст.
Масленките ги обожавах, те бяха по 0,5 ст. и едни плодови млекца в малки пликчета продаваха, ако ги помните.

Хм, и при нас не е имало такъв подбор, нашите даже бяха разтропани, говореха не каквото трябва и доста е доносвано срещу тях, писах нагоре.Пък все ме бутаха да ставам някаква.

Сутрин ведрината само в студените дни беше гадна, в останалите си беше ок.Но са ни скатавали пък в студените дни, сега се сещам-чат-пат ни пускаха направо да влизаме.Нашият клас бе "добър" като цяло, то май и от това зависи-не е имало парадиране с възможности, родители, членове, Либии, и Корекоми.Някак наистина си бяхме равни, аз, от чисто детска гледна точка, докато не станах Достатъчно голяма-така и не разбрах кой какъв е точно/с какви родители/.Много си ходехме на гости децата също така.И то сами.2-3 клас, след училище.Кефехме се, защото да-един имал игра от Кореком, друг-шоколад, трети показва видео и гледаме филм-така всеки намазваше от това, което нямаше и реално огромни липси не сме усетили.

Не знам, може да ми се смесват нещата. Но не си измислям, че покойният ми дядо беше наклеветен като фашист. Както вече казах, много се радвам, че не бях пионерче за дълго време и че не успях да стана комсомолче. Леле, как звучи само това последното...

Аз си спомням "проверяващите" на входа на училището. Косите на момичетата трябваше да са вързани, на момчетата - с точно определена дължина. Ако имаше отклонение, следваше "настригване". Отрязваха кичури от косата на такива места, след които нямаше как да не се подстрижеш. Помня и как не ни пускаха вътре и с джинси (капиталистически дрехи, щото). Няма да забравя, как преди всеки Великден ни предупреждаваха в училище "да не се излагаме и да не влизаме по църкви" - и там се навъртаха проверяващи. Вземали са ми яке с "нашивка" на метъл група. Такова не беше добре да слушаш, ако имаш амбиции да вървиш нагоре - (следване, кариера) а аз имах конкретни планове. То и без това да се добереш до касета десети презапис беше истинско геройсктво. Помня романтичните опашки за банани. Опашките за книги обаче бяха наистина тъжно нещо. Заглавия като "Птиците умират сами" и от сорта, неща, които сега предизвикват у мен усмивка, тогава беше почти невъзможно да се купят. И това беше върхът на западноевропейската литература, до която бяхме допуснати. Най-любимият ми спомен е режимът на тока. По различна схема - два часа има - два няма, четири часа има - два няма. Обикновено се случваше през зимата.

А топ-споменът ми е как хора без брак по закон нямаха право да живеят заедно. Та, когато майка ми и баща ми "се взеха", нямаше как да се оженят веднага и заживяхме под един покрив "нерегламентирано". Тогава изхвърлиха баща ми, шеф на цял завод за "специална електроника", от партията. Съответно, всякакви работни места бяха затворени за него. Стана миньор в уранова мина. За  6 месеца, от гъстата му, къдрава коса не остана почти нищо.

Та като говорим за "режими" и това, че всеки си имал своите ограничения, аз сравнявам ограниченията на западноевропейската демокрация с този на талибаните, например. И почвам да осъзнавам, защо след падането на СССР, забравени от бога нации като литовците, латвийците и естонците дръпнаха толкова напред и икономически, и културно, а ние сме си още на опашката. Осъзнали са тези хора какво са живели и дърпат с резки движения в обратна посока.  
  

По повод поста на Saule се сетих, когато почина единият ми вуйчо. Много, много млад. Баба настоя да го опеят в църквата. Тя нямаше какво да губи на тези години. Така или иначе, за нея като майка, най-скъпото е било загубено.
Тогава другият ми вуйчо, виден партиец в малкото градче, остана навън. Не влезе в църквата.
Дали е имало някакви последствия за него, не зная.
Единият ми дядо, на баща ми баща му, на едно партийно събрание се изказал, че не за този начин на живот се е борил и той, и останалите му другари. И че Партията започва да налага класово разделение м/у народа. Веднага е изключен от всемогъщата майчица. Но той не страдаше. И без това беше с прогресивно мислене и беше природно интелигентен човек.