с какви чувства напуснахте Бг?

Ами много смесени. Моето излизане от БГ трябваше е 6 години преди това...но поради откази за визи, бяхме разделени с мъжа ми 7 години. Когато най-после ми дадоха виза, вече ми се беше отщяло от всичко, бях си устроила живота в БГ както се казва...но, мъжа ми го нямаше. И ситуацията ми беше или да си остана в БГ с малкия сама, или да дойда тук. Изплаках си очите, въобще не ми се тръгваше. Като дойдох тук изкарах най-тежката депресия през живота си. За 6 месеца станах емоционално и физически развалина. Колкото ме съсипваха проблемите и раздялата ни предните години, това че оставих всичко, което ми струваше толкова много усилия в БГ ме досъсипа. Оттам ми започнаха здравословни проблеми и т.н. Прибрах се в БГ...и всичко си дойде на мястото. Просто явно не се бях " разделила" както трябва с БГ. Прибрах се в САЩ много щастлива, изпълнена с енергия и съвсем нов светоглед за нещата. Преди това бях просто един неспокоен дух, който си имаше " недовършени дела" и се връщаше на мястото на пресъплението Не можех да се успокоя и това е. А сега...7 месеца след връщането ми от БГ се чувствам прекрасно ( абе въобще не броя провръщането, гаденето, виенето на свят и припадъците от бременността, която въобще не ме правят щастлива в последно време, ама то е от друго  ). Така че до голяма степен според мен с какъви чувства напускаш страната зависи най-вече от това дали си в мир със себе си, когато го правиш. Ако не се бях прибрала в БГ, сигурно нямаше да изкарам дълго в САЩ.

Ето я и моята история
 Много си обичам БГ и все си мислех, че няма да емигрирам. Хората около мен обаче се пръснаха по света, а аз си оставах там и все по-вече си мислех какво правя в Бг, какво ми е бъдещето, шансовете за работа, нормален живот...Казах си обаче, че ако емигрирам, ще е на място, което си заслужава Моя приятел спечели зелена карта и набързо се оженихме и с голяма радост очаквахме мига на заминаването, имахме година за да го осмислим , да се подготвим финансово и психически. Тръгнах с големи надежди и мечти, но най-вече с моя съпруг, начало на семеен живот и то на едно ново и непознато място. Доволна съм от избора си(и на мъжа и на държавата  ).

Ами, на майтап стана "емигрирането". Тръгнах, zаЩото роzовото ми бъдеЩе в Бг иzведнъж не иzглеждаШе толкова роzово. Беше ми тъжно и си поплаках в автобуса. Беше ми тежко, че оставям мама и тати сами. Все си спомнях раzплаканите им лица на гарата.
Но освен родителите си и няколко приятели, друго не остана zад гърба ми. Сега се връщам с удоволствие zа няколко седмици, но се прибирам също с удоволаствие ибратно у дома.