Симптомите, които сме пропуснали :-(

Като изключим разликата във възрастта , всички екстри , до една , ги имаше нашия БНД !

Браво , Tintina !     

Ние май сме от малкото, при които промените не настъпиха с появата на детето. Напротив - изначално си бяха сбъркани нещата при нас. Всъщност, изобщо не мога да кажа, че БНД се е променил особено с времето и това е довело до раздялата ни, напротив - все същият си е, дори той ме е предупреждавал (в моментите на началното ми опиянения), че е еди-какъв съм, та си бях наясно. Ако не друго, поне винаги (почти) е бил честен.
Ако го нямаше детето, щяхме да се разделим по-рано и то не защото сме стояли зорлем заедно в името на детето (понеже нито аз, нито той вярваме в тая работа), а защото детето наистина си сплотяваше - даваше ти теми на разговор, нещо, над което да се посмеем и пр.

Такаааа.....симптомите:
-ревност, ужасна....даже и ако разговарям с мъж;
-не бяхме двойка, ами тройка,четворка и т.н.
Ние + приятелите му или родителите му, или който и да е. Сега като се замисля, решение взето само от нас двамата няма, или ако е имало то е търпяло корекция еднолична след намеса на приятелите му. Това много ме дразнеше - НЕ БЯХМЕ двойка. Нямаше интимност.
-А иначе, когато се появи детето, в най-трудното той беше до мен и ме подкрепяше. Аз бях на първо място,а не приятелите му. Но....година време, след това пак минах след софрите и песните...Три пъти седмично той беше по сбирки...И това беше началото на края. Явно тогава се е появила и другата. Удари ме, най-вероятно за да освободи живота си от мен. Е, успя, добре ме е опознал все пак...
-алкохола....най-важния симптом...и агресията, която не е следствие от пиенето.
Агресията...вече бременна, преби майка си пред мен...
абеееееееееее......роман да напиша....

Toва е ... отвратително, ужасно ме потресе!      Най-вече защото аз самата имам син и не мога да си представя някой ден детето, което съм гледала с толкова любов и което е част от мен, да ми посегне. Как се стига до там? Къде е грешката, къде е проблемът? Вродено ли е това, заложено в човешките гени, или някъде някоя брънка във възпитанието се е скъсала? 
Малко офф топик стана, но моля ви, дайте мнение.  Особено ти, кеа, защото на теб се е случило и познаваш такъв човек (съболезнования за което и честито, че вече не си с него). Какво, според вас, го е направило такъв?

Ми ....много съм мислила. И пиенето му, и агресията му, според мен не са паднали "отгоре". Проблемът на моя БНД, според мен е започнал някъде около 6 -тата му година, когато се е родил по- малкият му брат. Живяла съм в това семейство има, няма година. Факт е , че брат му е толериран. Аз, като страничен наблюдател, го заявявам най-отговорно.Майка му, просто не се е справила с ревността на големия, а напротив - задълбочила я е . От там , той чисто и просто се е превърнал в комплексиран социопат. Това естествено не е оправдание за агресията и пиенето. На колко други хора животът се е стекъл кофти, нали?Ама нито са се пропили, нито са побоиници.
Иначе БНД има потенциал много,но....многоточието не ща да бъда аз...
Лошото е, че родителите никога не осъзнават това "делене". Те казват: 5 лева съм дала на единия, 5 и на другия.  Дааа, ама НЕ....  Има неща дето нямат количествено измерване, не са 5 ябълки, круши или квото и да е. От тези неща най-боли и най-деформират психика и характер. Неизмеримите....

Каквото и да е , за мен няма такава причина , която да оправдава насилието на деца ( пораснали )над майка ...

Хепи, да ти кажа в момента виждам такова ярко демонстрирано поведение при една от съученичките на щерка ми. Неизвестно защо се толерира по-малкото дете, а другото тотално се пренебрегва. Щом моята дъщеря го е виждала, а и детенцето й се е оплаквало, че я оставяли сама и какво ли не. От сега го виждам това дете колко е агресивно....Нищо, че е момиче...имам гадното усещане, че в по-големи години ще бъде още по-агресивна и неконтролируема. А всичко, което искала е да й обръщат малко внимание.....
Така, че понякога може би за някои хора пренебрегването в детството води до яка агресия в следващите години....Не съм психолог, ама има връзка между нещата май 

Да , но това ми звучи като отмъщение ...
До характер си е , не всички пренебрегвани деца стават агресори и то към собствената си майка ...

Как можах да пропусна... То не беше молене, не беше говорене, не бяха сълзи, не бяха крясъци, и никакво проумяване, че не съм му предмет и собственост...

И при мен така. Нали то по книга общуването е в основата, но да има насреща ти човек когато говориш...

Всъщност аз до ден днешен много го уважавам, не е лош човек, но аз в началото на връзката ни го убедих, че винаги ще съм до него... и той взе, че ми повярва. Тук въпросът е кой е по-голям муньо, аз или той
Знам ли, откакто сме разделени няма приятелка, пък ако проима, може да си е осъзнал грешките (аз бях така добра да му ги посоча) и да се държи различно. Или пък тя да не приема нещата така, както ги приемам аз, а тези неща да й се струват нещо нормално. Всичко зависи от гледната точка, предполагам. Но спрямо него аз съм на максимата: "За теб бих направила всичко, но не и да се върна обратно".

Точно характер е. Аз съм пренебрегваната, дори не искам да си спомням по голямата част от детството си, но това не ме е направило агресивна, напротив - аз съм много много страхлив човек.
По темата - не съм пропуснала никакъв симптом, просто се подведох от фантазиите и грандиозните му планове. Той беше голям мързеливец, не го скри, напротив, с гордост ми го демонстрира и непоправим лаладжия. От години не знам нищо за него, но при положение че 30 г. е живял „на гръб“ ( нечии ) едва ли последните 5 г. ще се е променил. 

Вече съм на мнение , че хората не се променят (нито аз , нито той се е променил) просто си свалих "розовите очила "...
Един от първите симптоми ...бе че си позволяваше да пие доста често , но тогава влюбени и някакси винаги намирах оправдание ( нерви, вечери с наши приятели , радост, тревоги...до безкрай вече 6 години)

Да, имаше я разликата във възрастта (14 и половина), но другите неща наглед бяха добре. Може би прекалено добре. Имаше някаква несигурност, някаква плахост, която според мен се дължеше на влиянието на майката-даскалица. Взех го, отдалечих го от майката и като че ли изкарах на повърхността друга личност, по-уверена, по-независима.

Харесвах тази нова личност, самата аз пораснах и нещата вървяха добре, докато не забременях и не се роди детето. Тогава се прояви основната разлика. Когато аз се изправя пред нова ситуация, се адаптирам и я отигравам, ставам нова личност, адекватна към ситуацията. Станах много добра майка.

Той обаче реши, че отговорите са някъде в миналото, а именно у неговата майка, неговите традиции и вярвания. Стагнацията се върна с пълна сила. Не можа да приеме промяната, не и в душата си: иначе на повърхностно ниво го играе татко, но не усещам дълбоката промяна. Все едно още е дете, което си играе на родител, въпреки възрастта.

Склонността към инертност и стагнация промени погледа му към моята личност. Вместо свежо момиче с амбиции, с дух, той започна да вижда брутално чудовище, което не го обича, а само го използва заради парите и великия му наследствен имот. То и детето затова съм го родила, ей така да се пробвам, дето се вика...

Това беше основният симптом- стагнираното поведение, мислене. Мислех, че е преходно, не очаквах, че е толкова дълбоко залегнало в личността му.

Другият симптом, който пропуснах е, че и аз щях да се променя- не само защото бях във възрастта на най-драматични промени, между 20 и 30, но и защото от малка знам, че никога няма да бъда напълно завършена, винаги ще владея метод, с който периодично да разрушавам рамките си, за да не ми е скучно. Това е непоносимо за хора като бившия.

Като видях тази тема, веднага се сетих за бившия ми съпруг. Не е баща на детето ми, не успяхме да стигнем до там. Много мога да изпиша. Кога се появиха проблемите: малко преди сватбата и се задълбочиха след нея.

Конкретно: много често му се променяше отношението към различни хора. Хора, за които е казвал, че са му близки и са му приятели, изведнъж се оказваха хора, които не иска да вижда и им се цупи. Други, за които е казвал, че не може да ги понася и са такива и онакива, изведнъж му ставаха близки и започваха да се виждат всеки ден. Когато съм го питала в някакви конкретни случаи, той или ми се нахвърляше с обвинения в ревност (защото повечето бяха жени, но не ревността ми е била мотива да попитам защо тази, която уж не можеше да трае, сега ни е всеки ден на гости по негова покана), или измрънкваше някаква безумна причина (за един негов колега, който уж му беше приятел, а после изведнъж му стана неприятен ми каза, че закъснял два пъти за работа и затова не го харесвал). Сърдеше ми се, че съм си говорела със сервитьорката в едно заведение, което посещавахме често (не че кой знае какви разговори сме водили) - човек не трябвало да се държи приятелски с обслужващия персонал  

Преди да започнем да живеем заедно (което беше 2-3 месеца преди сватбата; изобщо цялото нещо малко прибързано се случи и може би щяхме да си спестим разходите по брак и развод, ако бяхме изчакали малко, но той настояваше и аз се поддадох) бяхме говорили на някои теми - основно битови и имахме някакви уговорки. Впоследствие се оказа, че нищо не е такова, каквото съм си мислела, че ще бъде. Котката ми му пречеше и се оказа, че никога не я е искал (а когато говорихме каза, че няма проблем да си я взема с мен); пречеше му че пуша (а пушех само на терасата, а и той много добре знаеше, че съм/бях пушачка); бяхме говорили да си делим домакинските задължения - за цялото ни съвместно съжителство един-единствен път пусна прахосмукачка и след това 3 седмици подред обясняваше на всички как бил принуден да чисти, защото аз нищо не пипвам.

Дразнеше се от работата ми и от това, че я харесвам и съм отдадена на професията си. Дразнеше се и от повишенията ми и ме "съветваше" да отказвам или да отида да работя другаде на по-ниска длъжност.  


Мога да напиша роман на тази тема, но сигурно ще стане досадно. В заключение - изтърпях го 8 месеца и след това си събрах нещата и се изнесох. Разведохме се година по-късно.