Отношение към осиновяването - в нашето и в западното общество...

Оф, не ми се сърдете сега 
Наистина ми се иска да сравняваме нагласи и наблюдения. Интересно защо чужбинските мами си мълчат. За мене самата е важно, не за да давам акъл, а защото децата ми така или иначе се сблъскват с две реалности, а и защото аз самата променям възгледите си под влияние на средата тук.  Понякога е добре да видим нещата от различен ъгъл.
Нарочно говоря за семейства около мене, а не за това, как ние лично сме отработили нещата. Тук масово се смесват термините 'приемни родители'  и 'осиновители'. Никой не ме пита какво мисля, те и не влагат нищо общо, но разлика не виждат. От друга страна, на никой и през ум не му минава да постави под въпрос принадлежността на децата към семейството. Те са си наши и точка. Освен това ние не сме типичен пример, защото повечето осиновени деца тук са китайчета или латиноамериканчета и веднага им личи, а нашите могат да избегнат обсъждането, като просто си затраят. Различно е. Например в БГ редовно ме питат, ама той знае ли? А тук съм длъжна по закон да ги уведомя. Такива работи. Лек ден на всички 

И за мен е странно, още повече наистина е интересно и не само интересно, но и полезно, защото не знаем след време къде ще учат, живеят децата ни и с какво като национални нагласи ще се сблъскат.
Но как да стане сравнение, като е видно, че дори в коя чужбина си  отглеждате децата е въпрос на дискретност/ много се надявам да не прозвучи зле и като любопитство, очевидно не ми е това целта/, а ние в уж "Задръстена от предразсъдъци" България си коментираме спокойно и градовете в които живеем и които с изключение на София са колкото едно село ,дори и по-големите.

Май няма да стане "лаф", за съжаление.
Интересна би била темата от лично наблюдение ,кой с какво се е слбъсквал като отношение в различните географски ширини.Иначе може да четем "нещо си" от "нета", за който се интересува, ама няма да има същата стойност, най-вероятно.

Благодаря ви много за споделените мнения! 

Темата напоследък изключително много ме жегнa, затова ми се искаше да я обсъдим с ВСИЧКИ вас - не само с чужбинските мами... Само така може да стане интересна дискусия, да има различни гледни точки,... без значение, кой - къде живее... Защото нашите усещания за тези неща не се делят просто по местоживеене... А и защо да се делим на групи. Аз лично не крия, от къде (от коя държава) имам впечатленията си. Иначе понякога се смятам за задръстена...    (но не от предразсъдъци.. )

В Германия, ако гледа човек от време на време телевизия, просто е невъзможно да не попадне на предавания от рода на доку-сапунките, които придружават осиновени в търсенето на техните БР. Повярвайте, участващите в тези предавания не са задължително хора с проблеми! Дори имах една колежка (германка), която направи сватбата си (индийска) под прожекторите на RTL. Гледала съм поне 4 - 5 такива истории (ако има говорещи немски, мога да потърся видеомтериали и да пусна линк)... Във всички предавания без изключение децата имаха видимо напрегнати отношения с родителите си (осиновителите), които от своя страна се опитваха да помогнат на децата си в търсенето на БР с каквото могат. Някои деца обвиняваха родителите си, други ги допускаха до себе си само до толкова, че им позволяваха да им купят билетите до друг континент (където са БР) и да финансират престоя им там... А ако имаха късмет да се срещнат с БР установяваха, че и тях не могат да почувстват точно близки... И си мислех - уж са много по-отворено общество, а ЗАЩО не ми изглеждаха щастливи...   

За мен темата е интересна. Благодаря на Чандра!

Обществените нагласи се формират в продължение на години, десетилетия, че и повече. В исторически аспект ние се сетихме да затваряме сиропиталища напоследък и то предимно под чужд натиск. Поне половин век преди това в България се строяха сиропиталища, и то в Гори Тилилейски - задължително извън големи населени места. Поне 2 поколения родители бавно и методично бяха убеждавани да си оставят децата ако имат проблеми. Имам жив пример с първи братовчед на мъж ми: Детето му е родено с проблем в небцето в устната кухина ("вълча уста") преди 33 години. Майката е посъветвана от "добри" лекари да го остави в институция, защото нямало да се справи, а и от детето нищо не ставало щото не се знаело и какви други проблеми ще възникнат. И го оставила тя, ама почти полудяла и след месец отишла да си го прибере на своя глава. Сега детето е прекрасен млад мъж с 2 висши образования, добра професия и чаровен дефект в говора. Колко ли деца като него са израсли по институции, където зорлем са ги доувредили?  

Освен за дечицата с проблеми нашата държава се правеше на приемна майка и на тези, чийто родители бяха и до ден днешен са склонни да ги оставят на държавно отглеждане като им писне от родителстването и искат да се почувстват по-свободни.

А през всичките тези години хората в западните общества мислеха как да закриват сиропиталища, как на всяко дете да се осигури отглеждане в семейни условия, развиваше се приемната грижа (макар и с всичките й недостатъци), организираха се SOS-селищата, въведоха се различни форми на осиновяване - отворено, непълно и т.н. За нас остава да отчетем предимствата и недостатъците и да тръгнем по утъпкания път... с надеждата, че в динамичното време, в което живеем, ще успеем по-бързо да разчупим стереотипите и предразсъдъците, предадени ни в наследство и лека полека ще стигнем до едно нормално общуване, без да се делим на "ние " и "те" (а и без да личат някакви разлики). Децата ни вече живеят в един много по-различен от нас свят - свят без граници, с все по-интегриращи се една в друга ценностни системи.

Ако с поне малко разум и мисъл за децата се подходи - възможно е голяма част от съществуващите в момента домове да продължат да съществуват без да се взима хляба на персонала в тях. Просто да сменят предназначението си - за нормални детски градини, за кризисни центрове за преживели насилие жени с деца например, за рехабилитационни центрове за деца и хора с увреждания или за нещо друго полезно.

Много хубав пост, Форест! Това също е един аспект от темата…
И за да внеса малко баланс в историческия преглед, бих искала да спомена и нещо от другата (тъмната) "страна на монетата"…

В Германия все още има много засегнати хора от така нареченото "насилствено осиновяване"  - изписано е доста по въпроса, снимани са немалко филми, съществуват и многобройни организации, подпомагащи търсенето на родители/деца…

По времето на ГДР е било разпространено принудителното отнемане на деца и настаняването им в домове или даването им за осиновяване на други семейства. Тази мярка се е прилагала предимно срещу бежанците (примерно, към ФРГ... Дори и само срещу онези, които са подавали заявление за напускане на страната); срещу родители, чиито деца са били занемарени; родители с уж съмнителен морал; политическите дисиденти и т.н…. - изобщо, срещу онези, които по една или друга причина не са били удобни на държавата… "Насилственото осиновяване в ГДР се определя също като организирано от държавата отвличане на деца" ["Die DDR-Zwangsadoption wird auch als staatlich organisierter Kindesraub bezeichnet." (Der Spiegel (1997): Kinder für Führer und Stasi, Nr. 25, S. 72–73))]... Едва след обединяването на Германия се правят промени в закона, след които които тези осиновявания могат да се анулират… За съжаление в момента нямам време да се разровя за статистики и цифри, но повярвайте ми, това е една много сериозна тема от историята на ГДР, която е актуална за доста хора и до днес… Ужасяващи са историите както на биологичните родители, чиито деца са били отнети, така и на осиновените деца и на осиновителите, които често не са знаели цялата истина за децата си...

Ако наистина обществените нагласи се формират в продължение на десетилетия, дали и този откъс от историята не е дал своето отражение…

(П.П. Четох, че е имало около 300 000  подобни "нерегулярни" осиновявания и в Испания, по време на диктатурата на Франко…)

П.П.П.В тубата се натъкнах на материалче с един случай на принудително осиновяване, което се е случило през 1990г.! (за съжаление на немски)
http://www.youtube.com/watch?v=yZPvjBj9fzA Обаче видеото в следния материал е по-интересно: http://zwangsadoptierte-kinder.de/

не че си мълча умишлено, ама се чудя какво умно да кажа просто няма с какво особено да съм полезна в дискусията, напрактика не познавам в детайли все още нагласите тук и не се интересувам специално от темата ...  горе-долу, поста на Маймуна обобщава наблюденията ми.

всъщност, приемни семейства не познавам. знам, че съществуват, даже преди 2-3 години имаше кампания за привличане, тъй като не били достатъчно, не знам по-какви причини ...

периодично попадам на осиновители, които го споделят с гордост почти веднага ... аналогично е и това, че всички, които съм срещала са осиновили международно и децата им са видимо различни и не може да се премълчи. както й това, че познатите ми българи се шокират като разберат, че детето вече знае, докато местните питат "вие вече почнали ли сте да говорите" ...  нямам идея законът какво казва обаче, длъжна ли съм, може ли да се мълчи ...

другата полезна разлика е, че напрактика детето няма (е, почти няма, щото не съм избегнала всички сънародници, все пак) къде да чуе глупости от какъвто и да е характер, свързани с осиновяване, гени, етнос и т.н., което е просто чудесно ... ние засега не сблъскваме реалностите, ще видим как ще дойде тоз момент ... не ми се иска да й обяснявам защо там някои хора еди какво си смятам за нормално ... тук и да има изцепки, са изолирани и не стигат до нея, а само до мен, а и могат да бъдат обяснение с лично скудоумие, виж ако е масирано, върви обяснявай ...

а, да, домове в нашия смисъл на думата няма, разбира се. имало е докъм края на 50те или 60те години в който са отглеждали наред със сираците и деца на самотни майки и други "кофти" родители (в общество със силно влияние на католическата религия, самотна майка е било нещо недопустимо) и разни други ... някои са осиновявани, някои просто са отгледани "правилно" от държавата и църквата ... това е драма, от която все още страдат засегнатите ... това обаче от десетилетия е изоставено ... за големите деца в криза има едни младежки центрове, в които могат да живеят и с години, но са за малко на брой деца, отчита се мнението им, с тях работят специалисти - педагози, психолози ... това са основно деца, които имат семейства, но е настъпила някаква криза и детето не може да живее в семейството си (родители в голяма грешка, сериозен конфликт между тях, дете е с проблемно поведение) - такова дете се счита, че не е в състояние да отиде директно в приемно семейство, а преди това трябва да се успокои, с него да поработят професионалисти, и едва след това да го настанят в приемното семейство. или пък детето е достатъчно голямо и само не иска да иде в приемно семейство и изкарва някоя друга година до пълнолетието си там ... такова нещо за малки деца не съм чула да има.

Щеше ми се темата да не е така едностранна - колко успешно функционират тези неща в другите държави и какво изостанало общество е българското... За добрия пример на Запада сме чели и чували достатъчно много и няма проблем да намерим дискусии или материали по темата, но на мене ми беше интересно, никакви слабости ли няма там? Нима може едно нещо да е само положително или отрицателно?

Пропуските в българската политика по отношение закрилата на децата ги знаем. В момента се влагат много средства за реформи в тази област (доколко опитите са успешни е друг въпрос)... За тези проблеми "две мнения" няма... Но честно казано не съм убедена, че обществото ни заслужава такава критика във връзка с това, дали е "изостанало, закостеняло" и т.н във възгледите си за осиновяването... Аз лично и в България също никога не съм била обиждана, никой не е поставял под съмнение дали дъщеря ни е част от семейството, не са ни говорили за гени, етнос и т.н... С подобни теми съм се сблъсквала само във виртуалното пространство, но както вече споменах, и в немските форуми не всичко е "цветя и рози"... Познавам осиновени българи на моите години, които също споделят, че не са имали проблеми в обществото на тази тема... 

Въпросът ми в крайна сметка беше, какви са и дали има само положителни или отрицателни страни в отношението към осиновяването: (1) в нашето общество и (2) в Западното общество и как това отношение ни се отразява на нас в личен план. Мислех си, че вероятно има какви поуки да си вземем от такава тема...

Но май наистина няма да стане "лаф"... Нищо - на мене онова, което ме предизвика да пиша, постепенно започна да ми минава...

Кажи какъв е конкретният повод, да го разнищим.

Аз не съм се сблъсквала с отрицателни нагласи, напротив.
Само ми беше странно, че в наши дни има изненадани хора около мен, на които се струва странно, смело, похвално или как да кажа по друг начин, че детето знае истината за произхода си.

Точно това ми се е случвало доста често. Или другото, което смятам за особено неприятно. Под сурдинка, съучастнически: "Той знае ли?", като че ли е терминално болен... Това в България.

Форест, подписвам се под всяка твоя дума.

Chandra, риалити-сапунките са винаги в търсене на сензация. При нас пък има едно предаване, което правят от години, много внимателно и тактично, та там виждам съвсем други отношения с родителите - и биологични, и осиновители. Те са и единствените, които си правят труда да покажат какво става след първата среща. Досега не съм чула НИТО един участник в предаването да каже, че съжалява за това, че се е срещнал с биородителите. Най-често се приключва с една-две срещи, макар че има и по-драматични случаи, събиране на братя и сестри от различни семейства. Никой досега не е скъсал с осиновителите си по повод на търсенето или в резултат от намирането. Просто го обясняват като естествен процес, като необходимост да сложат всичко на мястото си. В някои случаи, по-старото поколение, осиновените деца са почнали да търсят след смъртта на осиновителите, за да не ги наранят. Но говоря не точно за риалити-програма, има цяла армия психолози, която работи с тези хора зад кадър и нищо не излъчват пряко. Има начини  да се направи качествено. И ние гледаме вкъщи, обсъждаме. Би било добре да има такива неща и в България, но това изисква време.
Най-голямата, най-фрапиращата разлика е посочена от Форест - държавата тук не се наема да стане приемен родител на всяко дете, оказало се неудобно на родителите. Детето си остава тяхно.
По отношение на контакта с биородителите при дългосрочна приемна грижа - едно е да се установи, че е вредно за детето да живее в определена среда, друго е да се лиши от всякакви контакти. Пример - майка със сериозни психични проблеми, лабилна, самата тя знае, че представлява заплаха на моменти, но си го обича, а и детето си обича майката. Какво лошо да се виждат на определени интервали, в безопасна за детето среда? Нещата не са само черни и бели. Бежанци с неуреден статус, които за нищо на света не искат да си вземат децата в Афганистан примерно и ги оставят тука, това са трагедии... съвсем не толкова рядко срещани.
Освен това сравнително често се случва следното - дете в пубертета, без разлика дали е осиновено или не - в конфликт с родителите до степен да не може да живее с тях, се поема от близки приятели и живее известно време у тях, един вид неформална приемна грижа. 2,3, че и повече години, всички са наясно кой какъв е и в един момент нещата си идват на мястото. Някак си не са склонни  да драматизират толкова. Възхищавам се на тези родители, които трезво гледат на ситуацията, без да се чувстват провалени в ролята си. Всичко тука е 'фаза в развитието', а фундаментът си остава. Точно с тази си увересност те наистина допринасят това да се случи в дългосрочен план.
хайде да не си приказвам самичка 

Чандра, ще се върна тия дни, идва дълъг уикенд, да изчета изначало всичко, щото чета на верев и може би не съм уловила поантата на темата ...

но пълноценен лаф може да стане само при наличие на добра основа, факти за дискусия - затова си приказвате самички един вид ...
аз не ги познавам чак в такава степен още, че и кирливите ризи да им знам. но си знам нашите и някак ме боли, че трябва да правя разлика пред кого споменавам за осиновяването ... и някак по подразбиране не го тръбя, а го сподалям само в определен контекст, пред определени хора ... не може да не ми прави впечатление как "местните" са много по-открити ... плюс, че с тези, с които съм си говорила, осиновители или не, не съм чула нито една странна реплика като коментар, отнасяща се за нас или за други ... докато със сънародници, ами имам списък на бисери ... и най-невинното е възхищението за куража ми да кажа на детето си ... факт.

скоро си говорех с една по-възрастна, но по-прясна от мен мама на две китайчета ... голямото е с година по-малко от моята. именно тя ме попита първо почнахте ли вече с обясненията и как приема детето, пита ли ... интересува се за себе си жената, но не й е хрумнало, че аз може да си трая та, оплаквах й се аз, че България не е отворена тук, а и като цяло международното осиновяване е скъпо и иска не малка финансова подготовка, а аз може и да остарея през това време, а нейният спонтанен отговор беше - винаги можеш да станеш приемен родител ...

Не съм съгласна с написаното от теб. Винаги ми е било интересно мнението, че чужденците са студени, а ние по чувства сме по-различни, по-топли. Според мен всеки един човек, независимо къде живее и към коя култура принадлежи, изпитва едни и същи чувства, но израза им е различен. Всяка една жена, която иска да бъде майка (или е майка) притежава един и същ вид любов към детето си. Западната майка няма веднага да тича след падналото дете, но това означава ли, че по-малко го обича. Жената, която иска да осинови дете (в Холандия), по-малко ли обича децата от българската майка? Майчината любов е еднаква. Ужасно е да мислим, че едно западно семейство
' плащат луди пари за да се сдобият с рожба от третия свят, която да ги спаси от самотата... ".  Със сигурност една холандка иска да дари любов на едно същество, а не мисли "спасение от самотата", защото не е гаранция, че няма да си самотен при наличие на дете (дори и при биологично твое).

Имам в класа си китайче, което говори за майка и баща (холандци) и в същото време казва "ние китайците'. Най-нормалното нещо на този свят. Разбира се, много от тези деца преминават през различни кризисни фази, въпроси, търсения, но те не се определят от географската ширина, според мен, а са си човешки неща. Истината помага да се приемат нещата нормално. По времето, когато моя приятелка се възстановяваше от криза, защото най-добрата й приятелка й беше прошушнала, че е осиновена, работих за едно датско семейство, което беше довело детето си, за да види родината си. Контраста за възприятие "осиновен" беше огромен. За съжаление, не в полза на България.

Не казвам, че западното общество е перфектно и трябва да сме като тях, но е факт, че някои черти, които има нашето общество, не са много хубави.Една от тях са един вид нездравословно любопитсво и месене в живота на другите.

Светкавичка, чух това изречение от германка по повод осиновяването тук. Това беше една от причините да отворя темата за нагласите на различните общества... Просто предвид спецификите в България и на Запад подобна реплика трудно може да се чуе в родината... Но и предаванията, за които споменах, са ме замисляли... Знам, че се търси комерсията, но нима това не е така с почти всички телевизионни продукти?... И дали подобни предавания в България ще изглеждат по същия начин? Въпросът е, кои разсъждения и чувства се извеждат на преден план... Материалите, които съм чела, форумните мнения и т.н., също са ме замисляли в известни аспекти...

Маймунка, много ще се радвам, ако цитираш предаването, за което говориш... Мисля, че може да е полезно за някои от нас, а от друга страна и дискусията няма да е толкова обща...

Иначе по отношение на отвореността/откритостта на обществото към осиновяването аз също имам не по-различен положителен опит от този на Велла и на Маймуна... и бих могла да напиша нещата едно към едно като тях... Но вероятно защото сме от скоро заедно с дъщеричката си, списък с "бисери" нямам и от българските ни познати... В Германия има някои положителни неща (от рода на безплатни консултации с психолози по развитието, организирани безплатни групи за игри с други деца и родители), които обаче се дължат на това, че се работи много за интересът на детето като цяло (не само на осиновените деца)... Тук и лекарите за деца са напълно безплатни и медикаментите за лечение на деца, които са изписани с рецепта, не струват стотинка. Идеята е, че децата трябва да имат достъп до здравеопазването независимо от това, в какви финансови отношения живеят родителите им...  

Пак казвам, отворих темата, за да осъждаме... а не за да поставяме двете общества в двете крайности...

И понеже ставаше въпрос за личните преживявания, ще ви разкажа едно такова. Имам приятелка (германка), която също е мислила за осиновяване и беше с нас през целия път до срещата с дъщеря ни и след това, вълнувала се е и е тръпнала заедно с нас, а в момента децата ни (нейната дъщеричка е биологична) си играят заедно (който има фейсбук профила ми е виждал немалко техни снимки)... Тя преди много време ми каза, че е по-добре тук да не споделям, че госпожицата е осиновена. Шашнах се, повярвайте ми. На въпросът ми "защо" тя отговори, че отношението към нас щяло да бъде различно...   - Не по-лошо или по-специално... просто различно... Мислено я обвиних, че самата тя не е отворена към тези неща, след като ме съветва подобно нещо (с времето започнах да я разбирам). Иначе и за нея не стои въпрос, дали един ден ще кажем на дъщеря си и ще има ли тайни...

Kalinka, къде точно прочетохте, че някой се съмнява в любовта на майките или че определя чужденците като цяло като "студени"?

Моя близка роднина е омъжена за чужденец и има три деца. В семейството им се говори немски. Те в началото живееха в Китай, после в Германия... А децата, странно защо, смятат всичко немско за тяхно, напр. винаги са за немските футболни отбори (не за български или за тези на таткото) и т.н.... и далеч не биха казали "ние българите".... Светът е шарен...

Аз не съм запозната, но вероятно процедурата ако е твърде оскъпена там,впечатлява хората.Ако сумите са непосилни, ако човек, както се казва ги "отгладува" тези пари, може и да му е тегаво.Може и наистина да се чувства като в ситуация да си е купил "несамотата".Да, зле звучи, но ако е самата истина, вероятно хората са откровени.Оттам- и реакцията на околните, те предполагат, че сумите са непосилни и един вид изразяват съпричастие може би.

Тук не може да се чуе такава реплика, поради факта, че човек рядко е самотен, ние сме комуникативни по природа и по народопсихология.Едно дете може да е огромно желание, но рядко е сламка за спасение от самота.
Имаме и огромната привилегия процедурата да не струва много, всъщност едни пари за документи, които и да е човек притеснен материално, може да ги планира.

По въпроса за "бисерите".
С ръка на сърцето трябва да заявя, че които и каквито "бисери" да съм чула, никога не са били от зло сърце, никога от лоши чувства.Но като цяло и аз не съм чула особени бисери.

Само съвсем кратичко да вметна, че сумите не са непосилни за западните стандарти. Това променя нещата. Една част са 'нормални' разходи за дете, друга се приспада от данъци. Така че този аспект не е толкова изразен. По-скоро има друго, поради зачестилите скандали в 'даващите'  страни като Китай и Индия, хората се притесняват, че стават съучастници в търговия, която се върти там с техни пари. Това е голям проблем и измества темата, но голяма част от отрицателните нагласи се пораждат от това.
Колкото до това, да не се отнасят с детето различно, ами да, нормално е, човешко е да се търси обяснение в някоя по-особена черта на детето. Ние също много внимаваме с кого споделяме, защото това е личен избор на детето. Те сами си избират на кои приятели, на кои учители и познати, да кажат.

_{за предаването, като се видя с време, ще взема да преведа някой епизод, обещавам}

По мои наблюдения голяма част от германците (само за тях имам впечатления и някак хич не ми се искаше да обобщавам..) си правят сметката на всяко пени и въпросът не е в това, с какви средства разполагат... Явно манталитетът е различен... По-скоро в България бих чула, че "20 000 евро не са пари", отколкото в чужбина. А като конкретен пример за отношението към парите в Германия мога да дам една позната (не бедна), която направи проблем от това, че са вдигнали таксата за детска градина на детето и с 5 евро...

Да, според мене това е една от причините за отрицателните нагласи... Но не само родителите се притесняват, а и осиновените деца се питат и фантазират, дали случайно не са били отвлечени с цел осиновяване, което също не се отразява добре както на отношенията им с родителите, така и на общата настройка към осиновяването...

Всъщност, това е пример за една от причините, поради които може да се каже, че има разлика в отношението към осиновяването в "даващите" и в "приемащите" държави...

Тук осиновяват предимно семейни хора, което означава, че го правят от същото огромно желание за дете... А понякога подтикнати от най-различни мотиви осиновяват и семейства с биологични деца...