Че то там скоби не се искат. 
- Публикувана: 19 юли 2012, 10:07 ч.
- Последно мнение: 4 авг. 2012, 17:05 ч.
Кафене на езиколюбителите
Къде попаднах! Ще се мерим кой как не може да смята ли? 
Странното е, че мога да пресметна цял трансформатор, електическа верига, квото още се сетите, обаче не мога да деля десетични дроби! Бог да поживи елките. (и дано баба не чете тук, че съм срам за математическата част от семейството)
Странното е, че мога да пресметна цял трансформатор, електическа верига, квото още се сетите, обаче не мога да деля десетични дроби! Бог да поживи елките. (и дано баба не чете тук, че съм срам за математическата част от семейството)
На мен ми дай да превръщам тангенс в котангенс
Леле, какви са тия мръсни думи, които употребяваш?
"Хипотенуза" винаги ми е звучало като нещо желирано и тресящо се. Може би щот се римува с "медуза" 
Хипотенуза - хипопотам, облечен в медуза!
Хипотенуза - хипопотам, желиран в медуза!
Хипотенуза - хипопотам, женен за медуза!
Хипотенуза - хипопотам, глътнал медуза!
Хипотенуза - хипопотам, женен за медуза!
Супер!Атти, страхопочитам те.
И така, както ви бях обещала, разказвам историята за шоколадовите бонбони, заради които Ники ме покани на гости.
След като Ники беше така любезна (или, както пише майката на Емил от Льонеберя в своята тетрадка – „либезна”) да ме покани на гости, аз стегнах сюткейсите и бегом към аерогарата. Тъй като директен полет нямаше и се наложи да се прекачвам, доста си повисях в разни чакални. Накрая все пак успешно се добрах до летището на Бужумбура, където в главата ми забиха десетки тържествени камбани и в един глас запяха „Ей, начи, разгеле!”.
Всичките ми сетива се изостриха и ме обзе лека треска при мисълта за това колко съм близо вече до заветните бонбонки в хладилника на Ники. Така де, нека сме честни – умирам си за шоколад и в момента, в който тя ме покани на гости (беше вече споменала за въпросните бонбони в хладилника си) аз просто нямаше как да не приема. Мдам, лакомията не мори, а мъчи...
Ники ме посрещна и след няколко разменени прегръдки и целувки натоварихме моя багаж в едно такси и потеглихме към нейната къща.
Докато пътувахме аз се въртях и оглеждах като обран евреин. Красота! Палми, цветя, спокойни усмихнати хора... Ееееххх, рекох си, ваканция! А онова малко трънче все ме боцкаше и ми нашепваше „...и шоколадови бонбонки, не забравяй шоколадовите бонбонки!”.
Оказа се, че Ники живее в разкошно имение с голяма градина и басейн. Беше ми отделила огромна спалня с баня към нея. След като се освежих и си починах от безкрайните полети и висенето по летищата, двете излязохме в градината и се настанихме на удобни шезлонги край басейна. Ники беше приготвила екзотични коктейли за разхлаждане и разни други благинки. Искрено й се възхитих. Брей, казах си, каква страхотна домакиня е! И това мое заключение се потвърди многократно през време на престоя ми при нея.
Няма да се впускам в подробности относно пребиваването си при Ники, защото това ми писание ще се превърне в роман, а ще се спра само на случката с прословутите шоколадови бонбони.
И така...
Първата вечеря (на която Ники чудесно се погрижи за скромната ми вегетарианска особа) завърши с еклерова торта с баварски крем (рецептата била наследство от времето на германската колонизация на Бурунди в периода 1899-1926 година). Излишно е да уточнявам колко прекрасно-топяща се в устата беше тази торта и колко прелестно-ароматен беше нейният крем! Обаче, да му се не види, мен все ме теглеше към обещаните шоколадови бонбони и това си е. Вероятно в суматохата и суетенето покрай пристигането ми Ники беше забравила за тях.
Легнах си обаче сън ме не лови. Като оцъклих едни ми ти очи като чинийки за кафе и така до два часа посред нощ. А мислите ми все към хладилника се отнасят. И все за тая реплика на Ники ме подсещат:
Лежа и се чувствам като хероинов наркоман с остро изразени абстинентни симптоми – потя се, треперя, по гърба ми мравки лазят. Ох, викам си, сърце юнашко не трае (лакомията пък хич), ще се ходи в кухнята, няма начин. Надигнах се от леглото и на пръсти се промъкнах в коридора. Тихо, тихо слязох до долния етаж и още по-тихо отворих хладилника. В този момент отправих мислена благодарност към този, който все още не беше дал на съвременното общество хладилници с аларми или с писукащи при отварянето им врати. Че голям срам щях да бера, ако туй чудо се беше разпищяло по нощите.
Поприведох се, за да надникна по-добре и да видя кое къде е и – ето ги! В чудна златиста картонена кутийка! ЖДНБ! Замалко да се гътна от прекалено възторгване! Протегнах треперещата си ръчица към кутийката и я извадих. Със затаен дъх отхлуууупих внимателно капака и в този миг ме връхлетя небивал пристъп на тахикардия. Ма направо в брадичката ми се удари сърцето! Взирах се в прелестните кръгли бонбони, в шоколадовата им глазура, която меко сияеше на светлината на отворения хладилник, вдишвах аромата на какао, ликьор и бадеми, ноздрите ми лекичко потрепваха от удоволствие, подготвях се да запозная вкусовите си рецептори с това великолепно творение на шоколадовото изкуство. Напъхах една бонбона в устата си и примижах. По небцето ми избухна експлозия от кадифен крем-кафе, толкова плътен, толкова уханен, с една едва доловима горчива нотка, която подразни задната част на езика ми и изпълни цялата ми уста с прелестното си ухание. В сърцето на бонбона имаше навити на руло вафлени корички с пълнеж от ситни парченца карамелизирани орехи, така прекрасно хрупкави и така разкошно съчетаващи се с вкуса на кафето.
Следващият бонбон се оказа с пълнеж от мек млечен карамел. Усетих го как полепна по зъбите ми като някакъв вълшебен еликсир. Примляснах лекичко и карамелът слепи езика за небцето ми и изпълни ноздрите ми с аромат на нещо далечно, забравено в детството ми – топло мляко или домашно масло може би. През съзнанието ми за частица от секундата се мерна усмихнатото лице на баба и тавата с домашните й сладки – парещи, кръглички, ухаещи на стопено масло и карамелизирана захар.
Последва бонбон от тъмен шоколад с вишнев ликьор и цяла вишничка без костилка. Горчивината на шоколада чудесно се съчета със сладостта на ликьора, а алкохолът едва осезаемо погъделичка гърлото ми.
... Не знам колко време съм стояла така, но в един момент бонбоните свършиха. Ръката ми напипа празните картонени гнезда в кутията и аз отворих очи. Мдам, нито един не беше останал. Ама нито един. Затворих гузно хладилника и погледнах пръстите си – бяха покафенели от стопения шоколад и прахообразното какао, с което някои от бонбоните бяха покрити. И тъкмо пристъпих към мивката, за да се измия, когато Ники неочаквано влезе в кухнята. Била ожадняла.
- Защо са ти черни пръстите? – попита ме тя.
- Мииии, аз такова... – запелтечих объркано и трескаво заобмислях какво да отговоря. – Реших да ти измия малко газовите котлони. – За да подчертая думите си грабнах първото, което ми попадна, случи се гъбата за съдовете, и се извърнах към печката.
- Моите котлони са стъклокерамични, а не газови – каза Ники и изви веждите си в дъгичка.
- Да де – припряно рекох аз, - това исках да кажа. – След което с огромно усърдие затърках котлоните с гъбата.
Ники все повече взе да се обърква.
- Ама аз чистих вчера преди да дойда на летището да те посрещна...
Не се обърнах към нея, защото лицето ми вече пламтеше от срам, но стържейки гладката повърхност, отвърнах:
- Ами одеве чух шум и слязох да видя да не е влязъл крадец. Един мармот тичаше нагоре-надолу из кухнята и разсипа нещо тука отгоре, та си викам, чакай да помогна малко, не може тая кочина да остане до сутринта и Ники да я види...
- Мармот ли? СБСМ! В Бурунди мармоти няма! Да не е избягал от зоопарка?
Тя грабна метлата с дълга дръжка, която кротко си висеше на кукичка в кьошето, и се огледа трескаво наоколо.
- Може и да е избягал – съгласих се аз. – Пък и гладен е бил – гледай, изял е всичките шоколадови бонбони.
- iSic!!! Че как е отворил хладилника, неговата кожа мармотска?!!
- Ми те са хитри гадинчици – заобяснявах аз, спомняйки си как навремето мислех да ставам зоолог, - особено нахитряват в зоопарковете.
Ники върна метлата на мястото й.
- Язък. С тия бонбони мислех да те черпя. Нали заради тях те поканих да ми дойдеш на гости.
- А, нищо – зауспокоявах я аз, дискретно измивайки пръстите си, - не се притеснявай, не съм за едните бонбони.
И в този миг носът ми започна да растееееее, растееее, растеееее....
- Да де, ама все пак... Нищо, утре ще отидем да вземем други от магазина.
И отидохме да си легнем.
Колкото до бонбоните, наистина купихме други. Но тях ги ядох легално, ако мога така да се изразя. Пък Ники си взе от оръжейния магазин лютив спрей против мармоти и свирка-мармотогон. За всеки случай, така ми каза.
След като Ники беше така любезна (или, както пише майката на Емил от Льонеберя в своята тетрадка – „либезна”) да ме покани на гости, аз стегнах сюткейсите и бегом към аерогарата. Тъй като директен полет нямаше и се наложи да се прекачвам, доста си повисях в разни чакални. Накрая все пак успешно се добрах до летището на Бужумбура, където в главата ми забиха десетки тържествени камбани и в един глас запяха „Ей, начи, разгеле!”.
Всичките ми сетива се изостриха и ме обзе лека треска при мисълта за това колко съм близо вече до заветните бонбонки в хладилника на Ники. Така де, нека сме честни – умирам си за шоколад и в момента, в който тя ме покани на гости (беше вече споменала за въпросните бонбони в хладилника си) аз просто нямаше как да не приема. Мдам, лакомията не мори, а мъчи...
Ники ме посрещна и след няколко разменени прегръдки и целувки натоварихме моя багаж в едно такси и потеглихме към нейната къща.
Докато пътувахме аз се въртях и оглеждах като обран евреин. Красота! Палми, цветя, спокойни усмихнати хора... Ееееххх, рекох си, ваканция! А онова малко трънче все ме боцкаше и ми нашепваше „...и шоколадови бонбонки, не забравяй шоколадовите бонбонки!”.
Оказа се, че Ники живее в разкошно имение с голяма градина и басейн. Беше ми отделила огромна спалня с баня към нея. След като се освежих и си починах от безкрайните полети и висенето по летищата, двете излязохме в градината и се настанихме на удобни шезлонги край басейна. Ники беше приготвила екзотични коктейли за разхлаждане и разни други благинки. Искрено й се възхитих. Брей, казах си, каква страхотна домакиня е! И това мое заключение се потвърди многократно през време на престоя ми при нея.
Няма да се впускам в подробности относно пребиваването си при Ники, защото това ми писание ще се превърне в роман, а ще се спра само на случката с прословутите шоколадови бонбони.
И така...
Първата вечеря (на която Ники чудесно се погрижи за скромната ми вегетарианска особа) завърши с еклерова торта с баварски крем (рецептата била наследство от времето на германската колонизация на Бурунди в периода 1899-1926 година). Излишно е да уточнявам колко прекрасно-топяща се в устата беше тази торта и колко прелестно-ароматен беше нейният крем! Обаче, да му се не види, мен все ме теглеше към обещаните шоколадови бонбони и това си е. Вероятно в суматохата и суетенето покрай пристигането ми Ники беше забравила за тях.
Легнах си обаче сън ме не лови. Като оцъклих едни ми ти очи като чинийки за кафе и така до два часа посред нощ. А мислите ми все към хладилника се отнасят. И все за тая реплика на Ники ме подсещат:
Розе, разкошни са, ама съм скрила едни баш такива от себе си в хладилника... защо ми ги напомни? 
Лежа и се чувствам като хероинов наркоман с остро изразени абстинентни симптоми – потя се, треперя, по гърба ми мравки лазят. Ох, викам си, сърце юнашко не трае (лакомията пък хич), ще се ходи в кухнята, няма начин. Надигнах се от леглото и на пръсти се промъкнах в коридора. Тихо, тихо слязох до долния етаж и още по-тихо отворих хладилника. В този момент отправих мислена благодарност към този, който все още не беше дал на съвременното общество хладилници с аларми или с писукащи при отварянето им врати. Че голям срам щях да бера, ако туй чудо се беше разпищяло по нощите.
Поприведох се, за да надникна по-добре и да видя кое къде е и – ето ги! В чудна златиста картонена кутийка! ЖДНБ! Замалко да се гътна от прекалено възторгване! Протегнах треперещата си ръчица към кутийката и я извадих. Със затаен дъх отхлуууупих внимателно капака и в този миг ме връхлетя небивал пристъп на тахикардия. Ма направо в брадичката ми се удари сърцето! Взирах се в прелестните кръгли бонбони, в шоколадовата им глазура, която меко сияеше на светлината на отворения хладилник, вдишвах аромата на какао, ликьор и бадеми, ноздрите ми лекичко потрепваха от удоволствие, подготвях се да запозная вкусовите си рецептори с това великолепно творение на шоколадовото изкуство. Напъхах една бонбона в устата си и примижах. По небцето ми избухна експлозия от кадифен крем-кафе, толкова плътен, толкова уханен, с една едва доловима горчива нотка, която подразни задната част на езика ми и изпълни цялата ми уста с прелестното си ухание. В сърцето на бонбона имаше навити на руло вафлени корички с пълнеж от ситни парченца карамелизирани орехи, така прекрасно хрупкави и така разкошно съчетаващи се с вкуса на кафето.
Следващият бонбон се оказа с пълнеж от мек млечен карамел. Усетих го как полепна по зъбите ми като някакъв вълшебен еликсир. Примляснах лекичко и карамелът слепи езика за небцето ми и изпълни ноздрите ми с аромат на нещо далечно, забравено в детството ми – топло мляко или домашно масло може би. През съзнанието ми за частица от секундата се мерна усмихнатото лице на баба и тавата с домашните й сладки – парещи, кръглички, ухаещи на стопено масло и карамелизирана захар.
Последва бонбон от тъмен шоколад с вишнев ликьор и цяла вишничка без костилка. Горчивината на шоколада чудесно се съчета със сладостта на ликьора, а алкохолът едва осезаемо погъделичка гърлото ми.
... Не знам колко време съм стояла така, но в един момент бонбоните свършиха. Ръката ми напипа празните картонени гнезда в кутията и аз отворих очи. Мдам, нито един не беше останал. Ама нито един. Затворих гузно хладилника и погледнах пръстите си – бяха покафенели от стопения шоколад и прахообразното какао, с което някои от бонбоните бяха покрити. И тъкмо пристъпих към мивката, за да се измия, когато Ники неочаквано влезе в кухнята. Била ожадняла.
- Защо са ти черни пръстите? – попита ме тя.
- Мииии, аз такова... – запелтечих объркано и трескаво заобмислях какво да отговоря. – Реших да ти измия малко газовите котлони. – За да подчертая думите си грабнах първото, което ми попадна, случи се гъбата за съдовете, и се извърнах към печката.
- Моите котлони са стъклокерамични, а не газови – каза Ники и изви веждите си в дъгичка.
- Да де – припряно рекох аз, - това исках да кажа. – След което с огромно усърдие затърках котлоните с гъбата.
Ники все повече взе да се обърква.
- Ама аз чистих вчера преди да дойда на летището да те посрещна...
Не се обърнах към нея, защото лицето ми вече пламтеше от срам, но стържейки гладката повърхност, отвърнах:
- Ами одеве чух шум и слязох да видя да не е влязъл крадец. Един мармот тичаше нагоре-надолу из кухнята и разсипа нещо тука отгоре, та си викам, чакай да помогна малко, не може тая кочина да остане до сутринта и Ники да я види...
- Мармот ли? СБСМ! В Бурунди мармоти няма! Да не е избягал от зоопарка?
Тя грабна метлата с дълга дръжка, която кротко си висеше на кукичка в кьошето, и се огледа трескаво наоколо.
- Може и да е избягал – съгласих се аз. – Пък и гладен е бил – гледай, изял е всичките шоколадови бонбони.
- iSic!!! Че как е отворил хладилника, неговата кожа мармотска?!!
- Ми те са хитри гадинчици – заобяснявах аз, спомняйки си как навремето мислех да ставам зоолог, - особено нахитряват в зоопарковете.
Ники върна метлата на мястото й.
- Язък. С тия бонбони мислех да те черпя. Нали заради тях те поканих да ми дойдеш на гости.
- А, нищо – зауспокоявах я аз, дискретно измивайки пръстите си, - не се притеснявай, не съм за едните бонбони.
И в този миг носът ми започна да растееееее, растееее, растеееее....
- Да де, ама все пак... Нищо, утре ще отидем да вземем други от магазина.
И отидохме да си легнем.
Колкото до бонбоните, наистина купихме други. Но тях ги ядох легално, ако мога така да се изразя. Пък Ники си взе от оръжейния магазин лютив спрей против мармоти и свирка-мармотогон. За всеки случай, така ми каза.
еклерова торта с баварски крем (рецептата била наследство от времето на германската колонизация на Бурунди в периода 1899-1926 година). Излишно е да уточнявам колко прекрасно-топяща се в устата беше тази торта и колко прелестно-ароматен беше нейният крем!
Ваш'та леля!
В този момент отправих мислена благодарност към този, който все още не беше дал на съвременното общество хладилници с аларми или с писукащи при отварянето им врати. Ще голям срам щях да бера, ако туй чудо се беше разпищяло по нощите.
И да ти кажа, извадила си късмет. Не само, че можеше да се разпищи, ами да те обади и в социалните мрежи.
