Мъдри и добри, 134 арабски мами споделят радости и тревоги

Слалом по берберските земи. На ски в Мароко?!
От Надежда Чипева
http://www.capital.bg/light/mesta/2010/02/26/865150_slalom_po_berberskite_zemi/

Мароко е страна на контрастите и изненадите - невъзможно е човек да остане безразличен. Попаднали сме в арабското кралство на Мохамед VІ като част от общо двеста журналисти скиори, които всяка зима се срещат в различни краища на света за състезания по слалом и ски бягане. Събитието за пръв път се провежда на такова екзотично място. Досега срещите на SCIJ (Международен ски клуб на журналистите) винаги са били в типични планински държави с традиции в алпийските спортове. Но опасенията, че Северна Африка не е място за ски, се стопяват още с първия поглед от Маракеш към величествения заснежен Атлас.

Все пак има нещо сюрреалистично в това да се появиш сред маракешките палми с калъф за ски и скиорски обувки в раницата. Скрит в сенките на слънчевите сукове в Медина – приказната стара част на червения Маракеш, притиснат от безброй улични продавачи на изящни предмети, килими и огледала, мисълта да щракнеш крак в автоматите на ските някъде на заснежените склонове е леко налудничава.

Точно това обаче ни се случва – след два типично африкански дни в Маракеш керван от 36 джипа с натоварен ски багаж отгоре ни извозва към Висок Атлас. Запътили сме се към земите на берберите – този древен местен народ днес съставлява около 30% от населението на страната.

Мароканците са се погрижили за нашата психика. Пътят е малко повече от час, обаче ако го минем наведнъж, не е ясно кой как ще поеме бързото редуване на климатични пояси и на различни светове. Затова спираме често – пием уханен ментов чай, опитваме крехки бадемови сладки и се радваме на сърдечно берберско посрещане с усмивки, музика и танци.

С приближаването към планината от полупустинята навлизаме в зелените долини на реките, с маслинови горички и кактусови гъсталаци. Но и с тучни ниви по терасираните урви. Средиземноморската флора бързо се измества от ябълки и орехи, после от странни иглолистни видове...

Някъде в подстъпите на планината, на границата между пустошта и гората, пак прекъсваме пътя, за да обядваме в изграден с много мерак екологичен туристически комплекс. Нарича се "Тер д’Аманар" и се намира в провинция Ел Хауз. Френският стопанин на тези сто декара ни посреща с прясно изпечен хляб и най-вкусния зехтин на света. Маслините, а и всички други продукти са отгледани в близките села. Освен крехките меса с подправки, приготвяни неизменно в тажин, и уханния кускус, тук забележителни са и зеленчуците – те преливат от истински слънчев вкус. Комплексът предлага всякакви берберски занимания и спортове – от тъкане на килим с традиционен стан, през езда, до вихрено преминаване по система от въжета над дълбоко, спиращо дъха дере.

Укаймеден, или "Място за среща на четирите ветрове", е сборен пункт за ски удоволствия на по-благоденстващите мароканци. Не е за вярване, но само на 70 км югоизточно от субтропичния Маракеш, на повече от 2500 м надморска височина зимата властва пълноправно. Стигнали сме целта - Атласките планини и по-точно Висок Атлас, който разделя атлантическата западна част на Магребската страна от пустинята Сахара.

Най-високият ски курорт в Северна Африка и най-големият в Мароко, Укаймеден предлага пет прилични писти, три-четири хотела, частни вили, два-три ски гардероба с нелошо оборудване, много усмихнати бербери, дневна ски карта за 100 дирхама (по-малко от 10 евро) и понякога доста сняг през януари и февруари – такава е местната ски реалност. Дори ратракът е там и утъпква трасетата – чисто нов и купен от испанската Сиера Невада. Точно в Укаймеден ще срещнете и най-добрите марокански скиори. Само не се заблуждавайте, че това е единственото място за ски в Мароко – не, има още две – по на север, в Среден Атлас, и още по на север, в хребетите Ер Риф, успоредни на средиземноморския бряг.

Световната икономическа криза е попречила на малкото симпатично курортче Укаймеден да се превърне в африканския тигър на ски туризма. Планираните преди две години инвестиции са били в размер на повече от един милиард долара, като с участието на дубайски инвеститори е трябвало да бъдат изградени много нови лифтове и писти, снабдени с модерни оръдия за сняг, както и 11 луксозни хотела и най-високото в света голф игрище.

През цялата година оттук тръгват катерачи и планинари, за да покоряват върховете на Атлас – най-горе в небето сред тях е Тубкал (4167 м). Гледан от връх Джебел Атар (3260 м), докъдето стига най-високият и единствен лифт, този Тубкал напомня на Вихрен. Изобщо всички планини на света си приличат, особено когато са снежни и обвити в облаци. Измеренията в Атлас обаче са други. Необятно е, чукаресто, а скалите са наситено розово-червени, тук-там ерозирали до черно. Недалеч от звездата на местното хотелиерство, хотел "Клуб Лука", камънаците предлагат дори изложба на праисторически рисунки – от човек с антени до древно животно с огромно виме.

За западняци мястото е може би ексцентрично, но за нас, които помним Пампорово преди трийсетина години, е съвсем близко и родно. Също като в Родопите е пълно с летни кошари за овце и кози – схлупени каменни колиби, подобни на причудливи скални образувания. И жените по околните села са, разбира се, забрадени. И от планината лъха същата безнадеждна вековечност. Човекът и магарето са в същото близко съжителство.

Привечер, почти по тъмно, в ниските каменни кошари, на две крачки от пистите, местен ски инструктор се прибира в сякаш необитаема от десетилетия берберска къща землянка, сраснала със склона. Изненадата ни е огромна, когато разбираме, че в тези колиби кипи живот.

Берберските села, през които се катери и слиза пътят в планината, всъщност са онова, което остава в паметта завинаги. И мъжете – всеки облечен в джелаба (дълга роба с качулка), застинали като вкаменелости край пътя, децата с неизменно боси крака и огромни черни очи, жените – царствени, загадъчни... Как му се иска на човек да остане още три, пет или дори трийсет дни... и поне малко да разбере какво мислят тези хора, как протичат дните им, как се честват празниците им. Сателитни чинии тук-там придават извънземен вид на излизащите от скалите каменно-кирпичени къщи, съвсем хармонични в пълното си еднообразие.

Да караш ски в Мароко безспорно е незабравимо преживяване, но причина за това е най-вече допирът с един различен свят – светът на Шехеразада и приказките от 1001 нощ, ароматът на стотиците подправки, фиксиращите погледи на тъмните берберски очи и цялата магия на червената мароканска земя.

„Баркли Тауърс” — имението на сър Мортимър и лейди Уигъм — било на два часа с влак от Лондон. Потънал в мисли за Амелия и в първата глава на „Стрихнин в супата”, Сирил не усетил как минало това време. Толкова се бил вглъбил, че разбрал къде се намира едва когато влакът потеглил от Баркли Реджис — гарата, на която трябвало да слезе. В последния момент успял да скочи на платформата.
А тъй като бил взел експреса от пет часа, не само пристигнал в „Баркли Тауърс” навреме за вечерята, но дори сварил и животворните аперитиви.
С влизането си в гостната установил, че къщата съвсем не била претъпкана с гости. Освен-лейди Басет и себе си заварил само някаква невзрачна двойка на име Симпсън и един висок красив мъж със загоряло лице и пронизващи очи. Това, както му прошепнала домакинята, бил Лестър Мъм — прочутият изследовател на Африка и ловец на диви зверове.
Вероятно потискащото присъствие на цели двама изследователи и ловци на диви зверове накарало Сирил да последва съвета на Амелия, и то колкото се може по-скоро. По всяка вероятност близостта на лейди Басет му стигала, за да скъса с дотогавашния си въздържателен живот. Само един поглед към нея му бил достатъчен, за да припне чевръсто към подноса с коктейлите.
Три чаши на един дъх, и той вече се чувствал определено по-свеж и далеч по-храбър. Вечерята си оросил тъй обилно с бира, вино, шампанско, старо бренди и портвайн, че при поднасянето на десерта установил със задоволство как стеснителността му се била изпарила безследно. Станал от масата с достатъчно самочувствие, за да поиска от десетина лейди Басет и ръцете на десетте им щерки.
Споделил с иконома, ръгайки го дружески в ребрата, че ако лейди Басет се опита да му погоди някакъв номер, той много добре знаел как да се справи с нея. Не че заплашвал, обяснил на иконома, а просто споделял, че знае как да постъпи. Икономът казал: „Много добре, сър. Благодаря, сър” — и с това инцидентът приключил.
 
Сирил възнамерявал — подтикван от приповдигнатото си властно настроение — веднага след вечеря да спипа майката на Амелия някъде натясно и да я обработи както се полага. Но взел, че заспал в пушалнята, а след това бил въвлечен в богословски диспут с представител на прислугата, случайно срещнат в коридора, поради което се добрал до гостната чак към десет и половина. А след като нахълтал с весел вик: „Я да видим къде е лейди Басет!”, установил с раздразнение, че жертвата му се била оттеглила в покоите си.
Ако настроението му е било малко по-малко приповдигнато, тази новина би подействала на ентусиазма му като студен душ. Ала спиртното гостоприемство на сър Мортимър било тъй щедро, че Сирил само кимнал единайсет пъти, за да покаже колко добре е разбрал, след което направил справка и бил осведомен, че въпросната дама е настанена в Синята стая. Така че се насочил бързокрило натам с весело „ойларипи!” на уста.
Открил Синята стая, фраснал вратата и влетял вътре. Лейди Басет се била подпряла удобно на купчина възглавници. Пушела пура и четяла книга. А книгата, както установил Сирил с изненада и неприязън, била, представете си, „Стрихнин в супата”. Тази гледка го втрещила.
— Виж ти! — възмутил се той гръмогласно. — Да пукна на място! Мога ли да знам с какво право сте ми задигнали книгата?
Лейди Басет извадила пурата от устата си и повдигнала вежди.
— Какво правите в стаята ми, господин Мълинър?
— Не, не мога повече! — разтреперил се от самосъжаление Сирил. — Човек се разорява, за да си набави нужната криминална литература, а разни там… само го чакат да обърне гръб, за да му свият книгата!
— Тази книга е собственост на дъщеря ми Амелия.
— Добрата стара Амелия! — сърдечно откликнал младежът. — Като нея втора няма.
— Взех я да я чета във влака. А сега бихте ли ме осведомили какво правите в стаята ми, господин Мълинър?
Сирил се плеснал по челото.
— Ами да! Сетих се! Тя спомена, че сте я взели. Нещо повече — спомних си още едно обстоятелство, което напълно ви оневинява. Като стигнах гарата, нещо се поразбързах и взех да хвърлям багажа по платформата — бях се пообъркал. И какъвто съм пън, взех, че забравих моя „Стрихнин” в купето. Мога само да се извиня.
— Можете не само да се извините. Можете да ми кажете също така какво правите в стаята ми.
— Какво правя в стаята ви ли?
— Точно така.
— Ами как да ви кажа — отпуснал се Сирил на леглото й. — Питате какво правя в стаята ви, така ли?
— Три пъти ви зададох този въпрос.
Сирил притворил очи. Неизвестно защо мозъкът му бил като обвит с памук и не особено услужлив.
— Ако възнамерявате да спите тук, господин Мълинър, кажете ми го направо, за да знам как да постъпя.
Последната фраза засегнала някаква струна в паметта на племенника ми. Изведнъж си спомнил защо се намира там. Отворил очи и ги впил в събеседницата си.
— Лейди Басет — започнал той. — Доколкото ми е известно, вие сте изследовател на дивите пространства.
— Да.
— И по време на изследванията си сте прекосили безброй джунгли в далечни страни?
— Да.
— Я ми кажете тогава, лейди Басет — докато досаждахте на обитателите на въпросните джунгли, не ви ли впечатли нещо? Намеквам за факта, че Любовта е навсякъде — да, да, дори в джунглата! Любовта, неподвластна на географски граници, на националност и животински вид, омайва всяко живо същество. Така че независимо дали си африкански туземец, американски естраден композитор, ягуар, шивач или муха цеце, ти неминуемо търсиш партньор. Затова ви питам: защо един вътрешен архитект и проектант на декоративни градини да не си го потърси? Вас питам, лейди Басет!
— Господин Мълинър — промълвила съквартирантката му, — вие сте куку!
Сирил махнал широко с ръка и паднал от леглото.
— Може да съм куку — покатерил се той обратно на мястото си, — но колкото и да спорите с мен, не можете да отречете факта, че обичам дъщеря ви Амелия.
Настъпила напрегната пауза.
— Какво казахте? — изкрещяла неочаквано лейди Басет.
— Кога? — попитал разсеяно Сирил, защото тъкмо се бил унесъл, гъделичкайки другарчето си по петата, доколкото му позволявало дебелото одеяло.
— Добре ли чух… дъщеря ми Амелия…
— Сиви очи, среден ръст, червеникава коса — опитал се Сирил да опресни паметта й. — Дявол да го вземе, не може да не познавате Амелия! Цял Лондон я знае. А от мен да знаете, мисис… как ви беше името? Ние с нея ще се оженим, ако успея да получа разрешение от майка й. Кажете ми сега като на стар приятел — какви са според вас шансовете ми?
— Бих казала — никакви.
— Ъ?
— Предвид факта, че аз съм майката на Амелия… Сирил премигнал, искрено изненадан.
— Брей, дявол да го вземе! Вярно бе! Не ви познах. Тук ли бяхте през цялото време?
— Тук.
Погледът на Сирил станал строг.
— Какво правите в леглото ми? — попитал той.
— Това не е вашето легло.
— Чие е тогава?
— Моето.
Сирил свил безпомощно рамене.
— Трябва да ви призная, че всичко това ми звучи твърде… как да ви кажа… Предполагам, че ще трябва да се примиря с вашата версия, но — повтарям! — вижда ми се съшита с бели конци! Възнамерявам да разследвам случая из основи. И още нещо — главатарите са ми много добре известни! Желая ви лека нощ.
Горе-долу след един час Сирил, който междувременно се разхождал замислен по терасата, още веднъж се отправил към Синята стая да иска обяснение. След като бил обмислил обстойно подробностите, той внезапно установил, че един от въпросите не бил изяснен задоволително.
— Вижте какво… — започнал.
Лейди Басет вдигнала раздразнен поглед от книгата си.
— Вие нямате ли си спалня, господин Мълинър?
— А, имам си. Настаниха ме в Стаята над крепостния ров. Само че искам да ви питам нещо.
— Е?
— Не разбрах — мога ли, или не мога?
— Какво?
— Да се оженя за Амелия.
— Не. Не можете.
— Не?
— Не!
— Е, тогава лека нощ.
 
Оттеглилият се в Стаята над крепостния ров Сирил Мълинър бил един навъсен и огорчен Сирил Мълинър. Той най-сетне осъзнал горчивия факт. Майката на любимото момиче отхвърляла кандидатурата му за зет. Ама че кофти работа, рекъл си Сирил, докато си събувал обувките.
След което живнал. Животът ми, казал си, може и да е разбит, но затова пък ми остават още цели две трети от „Стрихнин в супата”!
Тъкмо бил стигнал до мястото, където инспектор Моудц наднича през открехнатата врата на мазето и, поемайки рязко въздух през зъби, се отдръпва ужасен назад. Всичко било тъй обещаващо! Сирил тъкмо да се насочи към нощното шкафче, където, както предполагал, прислужникът бил поставил книгата след разопаковането на багажа, когато по гръбнака му пробягала ледена тръпка и стаята затанцувала пред очите му.
Той за пореден път си спомнил, че книгата му останала във влака.
Темата на отчаянието е най-безжалостно експлоатирана от поетите. Те не са пестили усилия, за да ни запознаят с цялата гама на чувства и острата душевна болка на изгубилите родители, съпрузи, деца, газели, пари, слава, кучета, котки, гълъби, любими коне и дори копчета за ръкавели. Но все още никой поет не е възпял най-неописуемата мъка — мъката на човека, лишен внезапно, точно преди лягане, от криминалния си роман, и то след като го е преполовил.
Сирил направо не смеел да мисли за предстоящата нощ. Мозъкът му и без това вече се мятал насам-натам като ранена змия и търсел обяснение за странното поведение на инспектор Моудц. Хорейшоу Слингзби е автор, на когото можете да се осланяте — той ще поднесе на читателя какво се очаква от него. Никога не би погодил гаден номер в началото на следващата глава с изявлението, че инспекторът бил погледнал ужасен, защото внезапно си спомнил, че е забравил да пусне писмото, което жена му му дала сутринта. Щом като надничането през вратите на мазетата ужасява един инспектор на Слингзби, значи, е видял нарязан на парчета труп или поне отсечена ръка.
Сирил злочесто изстенал. Какво да прави? Какво да прави? Изключено било да си набави дори блед заместител на „Стрихнин в супата”. Библиотеката на неговите домакини не криела тайни за него. Сър Мортимър Уигъм имал праволинейни селскостопански вкусове, докато съпругата му проявявала предпочитание към екзотичните религии. Библиотеката им изцяло се съобразявала с вкусовете им. По рафтовете й Сирил можел да открие томове по вахаизъм, прекрасно подвързана в кожа „Селскостопанска енциклопедия” и „Моите години в слънчев Цейлон” от преподобния Орло Уогърбъри… Ала нищо, което да погъделичка интереса на Скотланд Ярд, никакъв, кървав труп, който човек да прегърне с удоволствие.
Тогава — да се върнем на въпроса — какво да прави?
Внезапно отговорът го осенил и той подскочил.
Нощта вече доста била напреднала. Лейди Басет сигурно спяла в този късен час. А „Стрихнин в супата” вероятно лежал върху нощната й масичка. От Сирил се искало само да се промъкне на пръсти и да си го вземе.
Колкото повече обмислял това свое хрумване, толкова повече то му допадало. Пътят към стаята на лейди Басет бил добре отъпкан от него. Топографията на самата стая също не криела вече загадки за моя племенник. Напоследък бил прекарал там по-голямата част от живота си. Можел да докопа жадуваното четиво и със завързани очи.
Речено-сторено. Надянал си халата и забързал по коридора. Отворил вратата на Синята стая, затворил я безшумно зад гърба си и затаил дъх, обладан от онези силни чувства, които ни спохождат при завръщането в мили родни места. Ето я добрата стара стая, същата като едно време. И макар мракът да бил непрогледен, на Сирил всичко му било ясно като бял ден. Знаел отлично къде е нощното шкафче и се отправил натам с крадливи стъпки.
Начинът, по който племенникът ми се промъквал към целта си, силно би напомнил на лейди Басет за игуанодон; дебнещ плячката си. По отношение на техниката си Сирил се отличавал от игуанодоните само в едно отношение — едва ли тези славни зверове се препъват в шнурове и събарят с гръм и трясък прикрепените към тях нощни лампи.
За Сирил препъването не представлявало проблем. Тъкмо бил напъхал книгата в джоба на Халата си, когато кракът му се омотал в провесения шнур, лампата върху нощното шкафче подскочила чевръсто с шум, равностоен на изтърван сервиз за двайсет и четири души, треснала на пода и се превърнала в пудра.
В същия миг лейди Басет, която гонела на балкона досаден прилеп, влязла в стаята и щракнала ключа.
Да кажем, че племенникът ми бил силно изненадан, значи нищо да не кажем. Подобно нещо не бил изживявал от онзи паметен ден, когато, едва седемгодишен, се промъкнал до кухненския бюфет за буркана със сладкото и с един ловък замах съборил върху главата си три лавици с мляко, масло, туршия, сирене, яйца, кейк и месни консерви. Чувствата му в този миг осезателно му напомнили за силните усещания, изпитани като малко момче.
Лейди Басет имала недоволен вид.
— Пак ли вие? — попитала тя.
Сирил кимнал, като същевременно се опитвал да й се усмихне успокояващо.
— Здравейте — поздравил той.
Този път домакинята открито изразила недоволството си.
— Няма ли да ме оставите поне малко сама, господин Мълинър? — сурово рекла тя. — Вярвайте ми, аз съм жена със свободни разбирания, но не споделям тези съвременни схващания за общи спални.
Сирил опитал примирителен тон.
— Аз май наистина все влизам тук.
— Да, наистина — потвърдила лейди Басет. — Сър Мортимър ме предупреди, че тази стая била спохождана от призраци, но ако знаех, че става дума за вас, господин Мълинър, щях да отседна в най-близкото ханче.
Сирил навел глава. Упрекът бил напълно заслужен.
— Признавам, че поведението ми търпи критика. Като смекчаващо вината обстоятелство ще изтъкна само голямата си любов. Не съм ви дошъл просто на гости, лейди Басет. Нито, за да убия времето. Наминах, за да повдигна още веднъж въпроса за женитбата ми с вашата дъщеря Амелия. Казвате, че не може. Защо да не може? Хайде, отговорете ми, лейди Басет!
— Имам други планове за бъдещето на Амелия — високомерно отвърнала майката на любимото момиче. — Дъщеря ми няма да се омъжи за безгръбначен мекотел продукт на съвременната парникова цивилизация, а за силен, мъжествен индивид с орлов поглед и железни юмруци, който скита неуморно из неизбродимите джунгли. Не че искам да ви засегна, господин Мълинър — продължила тя по-любезно, — но трябва да признаете, че сте един плазмодий и нищо повече.
— Да призная! — разпалено възразил Сирил. — Та аз дори не знам какво значи „плазмодий”!
— Плазмодият е мъж, който не е видял слънцето да изгрява отвъд долното течение на Замбези и няма да знае как да постъпи, ако го нападне разярен носорог. Мога ли да ви попитам какво бихте направили, господин Мълинър, ако ви нападне разярен носорог?
— Вероятността да попадна в един и същ социален кръг с разбеснял се носорог е твърде проблематична — отвърнал Сирил.
— Или да вземем друг пример от ежедневието — продължила събеседницата му. — Да предположим, че минавате през грубо скован мост над бурна река в екваториална Африка. Мислите си за туй-онуй и сте страшно разсеян. От това ви състояние ви изважда странен звук и изведнъж забелязвате, че от клоните над главата ви се е провесил гигантски питон и протяга към вас смъртоносните си зъби. В същия миг откъм противоположния край на моста се е задала кръвожадна пума. Зад гърба ви двама туземци са вдигнали към устните си тръби, с които ще духнат към вас отровни стрели. А долу в бурните разпенени води се зъби алигатор. Как бихте постъпили в този случай, господин Мълинър? Сирил се замислил.
— Ще се притесня — признал той. — Няма да знам накъде да гледам по-напред.
Лейди Басет се изсмяла гръмко и презрително.
— Ето ни, видяхте ли! А Лестър Мъм няма и да се замисли!
— Лестър Мъм ли?
— Ами да! Човекът, който ще се ожени за дъщеря ми. Малко преди вечеря ми поиска ръката й.
Сирил се олюлял. От удара, нанесен тъй внезапно и неочаквано, усетил, че костите му се втечняват. И все пак, казал си той, това можеше да се очаква. Тези ловци на диви зверове много държат един на друг.