...

Най-трудно преживях (дори все още преживявам) смъртта на дядо ми, макар от тогава да изминаха повече от 26г. и половина.
Разбира се, всяка загуба на близък е трудна... Но явно неговата загуба в била в мой много труден период от живота... Бях тийнеджърка... И му бях любимата внучка.
Аз едва след някой "знаков" сън се успокоявам. В него те ми дават знак (дори миризма съм усещала), че там където са, са добре и да престана да се тормозя за тях. Едва след това идва примирението и притъпената болка.
Ти не ги ли сънуваш? Не ти ли дават "знаци"?

Аз пък все се питам, какво ли би било ако моят мил дядо не си беше отишъл на 42 години....Тогава бях на две и помня погребението му.....Животът ми щеше да е друг...много по-добър, сигурна съм в това....
Паси, 

Искам да споделя една малко по-различна гледна точка.
Израснала съм без баби и дядовци - и четиримата са починали много млади, изобщо никога не съм ги познавала. Никога не съм знаела какво е това да отидеш при баба и дядо за лятната ваканция или да споделиш празник с тях.
Благодорно завиждам на тези от вас, които са имали късмета да бъдат близо до и да растът бидейки близо до баба и дядо. За мен това е непознато чувство и често съм се чудела какво ли ще е да имам баба с която да споделям или дядо който да ме учи на разни неща.
Та в този ред на мисли, предпочитам 100 пъти да бях имала баба и дядо, да имам хиляди спомени с тях и после да ги загубя и да преживявам загубата им, но все пак да има някъв спомен от тях в сърцето ми, отколкото никога да не съм изпитвала това чувство да имаш баба и дядо.
Така че и аз като Котьо Тръмп ще кажа: радвайте се на спомените си, защото наистина сте богато наградени с чудесни баби и дядовци.
Едва ли спомогнах с нещо на пасинет, отправям искрени съболезнования към нея!

Паси, аз изпитвам след толкова години чувството за загуба по отношение на баба ми и дядо ми. Никога не го преодолях. Сега се усещам, че дори тук пиша за баба си повече, отколкто за когото и да било друг. Просто никога не успях да се разделя с тях, през цялото време са с мен.
Аз не мога да ти кажа, че ще ти мине. На мен не ми мина.
Има, предполагам неща, които времето не лекува.
Май не бях много от полза.
Много съжалявам за загубата ти, Паси.
Как да се примириш с фактът, че си загубил толкова обич.

Аз не. Нито веднъж не ги сънувах, след като си заминаха. Чак е странно.
Но преди седмица имах да кажем не операция, а интервенция с пълна упойка. Обикновено излизам от упойка рязко и идвам напълно в съзнание. Този път обаче си отворих очите, видях анестезиолога, погледах го и изведнъж той се превърна в дядо ми. Стоеше в характерната си поза, усмихваше се... После пак се свестих. Остана ми страхотно чувство, нещо сякаш се намести и оттогава се чувствам някак... ами, наместена (като обратното на разместена). 

Моите съболезнования за загубата, Пасинет. Не знам дали ще ти помогне, но ще ти дам един съвет от личен опит, дано съм ти поне малко от полза. Отдай се на мъката си, скърби и плачи колкото имаш нужда и когато ти се плаче. Не потискай чувствата си, героизмът и стискането на зъби според мен са излишни в подобни ситуации. Болката от загубата никога няма да изчезне, но ще намали интензитета си с времето. Изживей мъката си и все някога болката ти ще намалее. Неизживяната болка боли все повече и повече, така че изстрадай загубата си и ще ти олекне. Иска ми се да напиша, че времето лекува, но не вярвам в това. То просто прави болката по-поносима, нищо повече. Не мога да ти предложа утеха, то никой не може всъщност, но като напълно непознат ти изпращам прегръдка, и се надявам времето да бъде милостиво към твоята болка

Много добре те разбирам. Аз също трудно се справих след загубата първо на баща ми после и на мама. На всеки РД, на всеки празник на децата ми домъчнява, че не ги виждат как растат, че децата нямат истински баби/дядо, че аз нямам родител, на кого да се похваля и да се оплача и кого да гушна ... не минава болката, липсата особено когато живееш в същия дом, който е пълен със спомени и живи картини, но с времето новите спомени, новите случки и емоции изместват по малко миналото. Вярвай ми, Пасинет, че ще е малко по-леко след време, а сега си поплачи. прегръщам те силно и ти желая кураж.

Съжалявам за загубата ти.
Аз също бях привързана към моите баба и дядо. Те са ме израстили. Познато ми е.
Последната ми жива баба почина малко след като се омъжих. Бях привързана към нея. След смъртта й се упреквах, че покрай еуфорията около сватбата и пр., не съм и отделила нужното внимание в последните й дни, може би защото вече не живеех в къщата при нея.
Сънувам я. Дори в критичен момент от живота ми на сън ми каза нещо добро, което после стана наяве .
Знам, че не е лесно.   Ще живеят с добрите си дела в сърцата ни.

Това е, Ази  Чувствам се ограбена душевно, колкото и да е егоистично такова чувство! Загубих безусловна обич, всеотдайност и подкрепа...

Pasinet, на мен ми се струва, че е нормално по една друга причина. Колкото по-голям е човек, когато преживее загуба, толкова по-трудно минава през това, защото повече мисли, повече се вглежда в живота.

Azzy и аз като теб доста често пиша тук за липсата на моето бабче. скоро я загубихме, но едва ли ще престана да мисля за нея, почти всеки ден плача. на приятелят ми баба му ми разказва за нейната баба и се разплака.тя е жена на 70 години и още не е забравила таи мъка от загубата н а нейната баба. разбрах че за скъп човек времето не лекува. времето си върви със своите радости и проблеми. именно когато изпитам радост се натъжавам, че не мога да я споделя с нея. не знам как ще се омъжа един ден, как ще излезна от вкъщи,  а баба няма да може да ми се порадва. остана ми дядо, живеем в една къща с него и искам дълго време да ми е жив и здрав, за да се радва на правнуци.
и в момента се разплаках, но си мисля че баба е винаги с мен. те винаги ще ни помагат. това е естествения ход на живота, но мъката е голяма.

Pasinet, приеми моето съчувствие и виртуална подкрепа.!
 Много хубави неща са ти написали момичетата, всеки от своята изстрадала душа.
Истината е че всеки тъгува различно и дори най-близките хора изживяват мъката си различно. Така беше и в моето семейство. Остави душата ти да те води, тя знае най-добре, ако ти се плачи - плачи, ако ти се разговаря с баба или дядо-прави го, ако ти се ходи на гроба-ходи, просто прави това, което ти идва от сърцето.

Всеки тъгува и изразява мъката си различно и само, който е познал такава мъка може да разбере.
но...
има етапи в справянето с мъката и човек трябва да премине през тях, за да се изправи отново.Това се:
-отричане/не можеш да приемеш случилото се за истина, все ти се струва, че не е вярно/
-гняв/питаш се защо точно на мен, на тях?защо добрите хора си отиват, а лошите живеят дълго/
-вина / дали сторих всичко, ако бях направила.....и т.н
-примирение/смирение- така е било писано, такъв е живота , не е по силите ми да променя житейския ход на нещата
-приемане - Смъртта е част от живота, а може би ново начало/зависи от гледната точка/
както когато детето се ражда -от към утробата е край, но всъщност е ново начало за друг вид живот

Може да съм го написала мн.лаишки.Опитах се да не пиша много емоционално, но това са естествените етапи през които човек преминава , за да преодолее болката

После....никога не спира да боли, мъката идва най-неочаквано на приливи и отливи, но вече си силна с това, което си научила---  Смъртта е част от живота. Тя е най-естествения край на всяко начало и е  начало за нещо ново някъде там....във Вселената

ПРЕГРЪЩАМ ТЕ...
Пиши ми ако искаш на лични/ако имаш нужда да споделиш/

Аз загубих баба си преди 2 години. И докато четох темата пак се насълзих. Липсва ми, когато остана сама със себе си и се замисля за живота си. Не съм била идеалната внучка, но сега усещам липсата и. Дядо като почина нищо не усетих, но баба...Колкото и да е грубо за майка си толкова не бих тъжила, но това е, защото майка ми освен да ме роди, не съм видяла нищо от нея, а баба ми беше тази, която ме изгледа и изхрани, лишаваше се и се ядосваше с мен. Винаги бях нейния център на внимание, дали съм си научила, дали съм се нахранила. Благодарение на нея бях старателна в училище и бях отличничка, от нея придобих качества, които сега са ми полезни. И не виждам как тази липса би избледняла с годините. Друго щеше да е да ме види, когато се дипломирам и ако дай боже се оженя и някой ден имам детенце. Не отричам идеята, че ни виждат от някъде - иска ми се да е истина, пък дано да се гордее с развитието ми.
Така че, авторке, няма какво да направиш освен да си спомняш с любов за загубения човек.

И моите баба и дядо починаха преди доста години, но още ми липсват. На селото им ходя само ако ми се налага, иначе не мога...
Всеки път очаквам да ме посрещнат, да се видим, да поговорим...и винаги ми е много криво след това...

Явно сме цяло поколение, гледано от баба и дядо.... Дядо ми почина преди 25 години, баба ми... преди 40 дни.... През целия си живот съм се страхувала да не я загубя..... Особено след като почина дядо ми. Няма да забравя колко ми беше тежко тогава. Дори последните години съзнателно се опитвах да се отдръпна от баба защото е имало моменти, когато съм била толкова зависима от любовта си към нея, че имах чувството, че ако си отиде ще легна до нея, а това би обезсмислило нейния живот ... Е, може би съм успяла поне малко, поне да не ми липсва така осезаемо в ежедневието, защото целият ми живот е преминал с нея... Усещам обаче, че още не мога да осъзная, че е истина, тя толкова обичаше живота и толкова се страхуваше от смъртта, не мога да приема и начина, по който си отиде, не мога да приема и бездушието у хората, и липсата на емпатия.... Имам някакви други спомени, за някакви други хора, по-добри.... Правя си равносметка какво му се случва на човек през живота - губи тези, които са го обичали най-много и които е обичал най-много, с всеки един от тях си отива частица от душата ти, докато не останеш празен, безразличен към всичко и не легнеш и ти до тях.... Знам, че  животът и беше пълноценен и стастически не кратък, но за човек, когото обичаш и Вечността е само миг... Благодарна съм, че беше толкова дълго до мен.... След нея остана един празен дом, без стопанин, без уют, без топлина. Майка ми и баща ми (да са живи и здрави!), но нямам какво да си кажа с тях. И така..... Няма утешителни думи в този случай, просто чакаш с времето болката да си издълбае нейното си място в душата ти, и тогава сякаш се носи по-леко... Благодаря за темата, и аз няма с кого да говоря за това, хората не са на такава вълна, изобщо не са на емоционална вълна, била с положителен и отрицателен знак, просто са осакатени откъм емоции... повечето...
"Да, моята люлка ме люлее още, но онази, която ме е люляла я няма вече".....