Преди и след „Каква е вината на Фатмагюл?” (Fatmagul'un Suçu Ne?) – Тема 160

Bir Bulut Olsam
(„Ако бях облак”)
обсъждане на филма във форум на bg-mamma

Не можеш да ме спреш да те обичам.
Не властва заповед над любовта.
Сърцето, знам, се учи да обича...
но влюбено, не мога да го спра!
За теб то бие в този огнен ритъм!
Кръвта ми кипва, щом не си до мен!
В любов, която даже Бог отрича,
ще бие то до сетния ми ден!
*
Филмът е по-скоро символ и призив. Той показва действителността в Турция през очите на турските жени, призоваващи за промяна.
Нарин е турската жена – крехка, уязвима, потисната, но здрава като стомана в сърцевината си, устойчива, осъзнаваща своята безизходица в традиционния свят, примирена със съдбата си и в същото време, съпротивяваща се мълчаливо на волята на господстващия мъж, присвоил си образа на тази съдба.
Мъжът, в който е въплътената традиция; мъжът, чиято душа се превръща в бойно поле на отношенията, основани на миналото и изискванията на бъдещето; мъжът, предизвикан от своята жена да се промени, или да загине, да изчезне като вид, е Мустафа Булут. Умен, своенравен, деен, способен да обича от цялата си душа и в същото време – ограничен от остарелите си разбирания за право и криво, за правилно и грешно, той се разболява. Неговата болест е родена от противоречието, което поражда у него инстинктивното му разбиране за това, че има нещо грешно в отношенията, които се опитва да поддържа и отношенията, които е правилно да гради. Този мъж изпада в криза всеки път, когато трябва да вземе решение относно това противоречие – да бъде справедлив и да отстъпи от желанията си или да прекрачи всяка справедливост и да наложи своята воля въпреки всичко и всеки. Болестта му е неговата съвест, която се стоварва като Божи бич върху него, за да го спре всеки път, когато е на границата да прекрачи всичко и от добър в същината си човек да се превърне в лош, не зачитащ никого и нищо властник. (Марица)
*
Аслан и доктора си приличат по желанието си да наложат контрол в  поведението на Мустафа. За мен тук е разковничето в целия сериал. Винаги някой искаше да наложи нещо над Мустафа.
И понеже Мустафа е възпитан в патриалхални ценности всички виждаме, че се съгласява с решението на родителите си, въпреки, че преди това въстава и прави куп глупости, накрая омеква и се подчинява.  Решенията за неговият живот са изцяло на родителите му. Никой не го разбира за Нарин, никой не иска да усети ранимата му душа и чистото му сърце. Никой не го е научил да обича и как да се държи с жените. Той е най-големият и първородният, на него се възлагат много надежди и му се вменяват отговорности.
Да, ама не! Характерът и възпитанието превръщат Мустафа в “неуправляем атом“,  защото той не разбира как трябва да обедини тези отговорности с дълбоко нежната си душевност, страдаща и плачеща за любов.
И това не е раздвоение на личността, която предполага лечение за психично болен човек. Това е непосилен товар, за който няма трасиран път. Затова поведението му наподобява прибоя. Интуитивно усеща всичко и всеки, но невинаги може да реагира адекватно, защото не знае как, а има голямо его. Накрая сам пожелава Нарин, най-чистото и невинно същество, което познава, да го научи да бъде добър. Той усеща празнотата у себе си и неправилното в поведението си към другите. Невероятен образ с невероятна игра и творчески екип, пресъздал историята. (Димана)
*
Оставам на мнение, че най-чистата душа, въпреки всичките дивотии, които сътвори, си остава тази на Булут. Той не направи компромис със своята най-голяма ценност - любовта си към Нарин. Бори се за нея до край. След това я уби - за доброто на другите и на самата Нарин.
Е, при такава саможертва, защо трябваше де бъде осъден на нелюбов, питам аз?
Справедливо ли е това? (Марица)
*
В 28 еп. Мустафа се предаде.
Така както се предаде, когато беше "хуманно подложен на лечение" в психиатричната клиника.
Но тогава - спасението му беше първо Нарин с идването си, после и появата на Нар.
Сега - когато Нарин твърдо заяви с поглед, с  поведение, че "отива" при доктора, че се "отдава" сама, доброволно - това е наистина краят за Мустафа.
Не знам  защо, но ми се струва, че ако не беше припаднал - куршумът беше за него.  (Марта)
*
В 29-и еп. Булут и сам го каза на брат си: „От тук нататък няма нищо, Яшар. Унищожихте ме.”
Булут се прекърши пред общата воля, предаде се. Изряза сърцето си, остави дупка там, където беше Нарин. Празнота, която няма да бъде запълнена никога. (Марица)
*
НЯМА надежда за Булут що се отнася до любовта към друга жена. НЯМА. И това за мен е просто ужасяващо за самия Булут. Представете си годините, които му предстоят в самота. Колко може да запълни душата на един мъж посвещаването на деца и някаква кауза? Бъдете реалисти - това може да носи пълно удовлетворение на една жена, макар и в изключителни случаи (майка Тереза, например), но не и мъж. Те просто имат друго мислене и други приоритети. Тук говорим за емоции, не за обществена полезност и значимост. А емоцията любов е отнета на Булут. Няма я и няма да я има. Друга, достойна да бъде обичана в обкръжението му няма. Твърде висок е идеалът му за любов - изисква безгрешност от страна на любимата. (Марица)
*
...никой не разбра, дори не се опита да разбере М.Б. и неговата силна, страстна и безрезервна любов и накрая ни оставиха да гадаем щастлив ли е или нещастен и как ще се развият взаимоотношенията в този триъгълник. Защото никой, ама никой, не е срещал любовта в този чист и неподправен вид. Представете си, както си вървите по улицата, да се сблъскате с извънземен. Така и с нашите герои - те са поразени, озадачени от чувствата на М.Б. и най-лесно е да го възприемат като душевно болен, просто защото е различен. Аз мисля даже, че М.О. не е знаела какво да прави с толкова влюбения М.Б. и е взела компромисно решение. Според мен още от началото на филма, той беше обречен, защото той е извън стандартите на това болно общество, стегнато в оковите на безброй предразсъдъци. Щастлив или нещастен, той си знае как ще се чувства в бъдеще, но аз съм доволна , че М.О. не го накара да се влюби или категорично да го свърже духовно с Асие. Така поне у мен остана, макар и малка надежда или поне удовлетворение, че Асие не превзе сърцето му. Не я харесвам тази героиня - простее ми. Нито за миг не бях на нейна страна, не я заобичах, не я съжалих. Не ми харесват методите й с които брани територията си, която между впрочем завоюва непочетено. (Милка Радева)
*
Можеше да има шанс Булут с Асие, ако тя беше почтена, чиста душа... но не би!
А преди малко за пореден път се убедих, че никога няма да се подобрят в интимен план отношенията му и с Нарин - тя го мисли за луд (АБО-27 краят: Лудостта на Мустафа няма да свърши.). Това, от което той се страхуваше поначало. (Марица)
*
... защо Мустафа говори и споделя с едно дете, с едно бебе, което може само да му се усмихва или да плаче? Защо оставиха Мустафа толкова самотен, толкова неразбран, дори най-добрия му приятел Асил му казва – „Когато си тук, всички се държат по различен начин.” Защо „го накараха” да страда от болест, чиито пристъпи го правят безсилен, омаломощен, смазан? Да не би пък образът на Мустафа да е символ на миналото, да се сбогуваме с миналото чрез образа на един прекрасен, силен, умен, смел, отчаяно и безнадеждно влюбен млад човек?
Както Сервантес се сбогува с добродушна усмивка с рицарското минало на Европа чрез образа на Дон Кихот, дали пък Мерал да не е решила да се сбогува с миналото на този обичан от нея край чрез терзанията и страданията на безнадеждно влюбения Мустафа Булут? (Дилеми)
*
Мустафа остана жив, силен, по-мъдър и по-добър. Той премина през болка и страдание, но порасна и прие, че не може да вземе любов насила. Не го виждам примирен, а смирен.
Уважава жените, осъзнава, че те правят от мъжете хора. Осъзнава приноса на доктор Сердар за добрите промени в хората и живота им. Мустафа е щастлив, че има син от Нарин. Приел е Асие за своя съпруга. Никога няма да я обича както Нарин, но живеят като семейство.
Това, че се отказва да иска любовта на Нарин, го приближава до нея. Тя приема неговата молба да бъде търпелива с него, да го направи по-добър, да започнат нова страница, чиста и правилна.
Сърцето на Нарин остана при Сердар. Тя изглежда като статуя, студена и твърда. "Кръвта, която познава очакването, знае как да стане камък."
В началото на преговора писах, че възприемам сериала като сблъсък на два свята, два мирогледа. На финала виждам, че носителят на новото идва, пуска зрънцата на бъдещето, и изчезва. Носителят на традициите, Мустафа, преминава през отричане, катарзис и възкресение. Той е животът, земята, негово е и бъдещето.
Сердар плати с живота си, за да стане един от тях. Получава се, че при сблъсъка новото не побеждава старото, а му вдъхва нов живот. Затова смятам Мустафа за образ, натоварен с много надежда. (Валентина)
*
... излиза, че имаме символ - носителят на новото, пришелецът, посява зрънцата на надежда за промяната към по-добър живот в душите на хората, но за да се превърне в част от тях, той самият става част от тази земя. Така животът му се превръща в част от техния, те си принадлежат завинаги.(Марица)
*
Мустафа има бъдеще. Но бъдеще с Нарин, от която иска да го научи да бъде по-добър. Призна, че е по-силната от него, каза, че ще уважава решенията й и й даде пълна свобода да го води. Това искаше и в началото, но когато не го получаваше, си го изкарваше на нея. Сега разбра, че тя трябва да води, защото го може и защото той харесва нейната воля, трудолюбие и хъс за новости. Оцени тези и качества, призна ги и поиска тя да му ги предаде. Много красиво и трогателно за мен. „Жените правят човек от мъжа.”
Всъщност истината за целият АБО и Мустафа е в тези негови думи, казани по уникално трогателен и молещ начин. Как да не си поплачеш на тези искрени молби за помощ. Властният преди Мустафа моли подчинената преди Нарин за помощ. Много мислен сценарий, страхотно и дълбоко познаване на човешката душа и мъдро поднасяне на нас зрителите е този сериал.
Разчепкахме го докрай и пак има много какво да разсъждаваме и споделяме. Това е Мерал. Благодарна съм й, че ме срещна с такъв сюжет и такива герои. Накара ме да мисля достатъчно дълго и дълбоко върху изконната нужда на личността от свобода и нейното зачитане. (Димана)
*
За мен финалът нарочно е отворен. Какво би се случило с участниците в тази сага само те ще знаят и изживеят, но жалоните са поставени. Мустафа се укроти, изкара от дълбините на душата си цялата любов на която е способен, а не само обсебващата към Нарин. Той стана това, което винаги е искал - да бъде добър човек.
Ние само можем да си мечтаем да е по истинската - любовната, което би било твърде възможно при тази промяна в поведението на Мустафа. Времето лекува всички рани. Ще излекува и техните.
Те ще почнат на чисто, както мъдро поиска Мустафа и тогава чудото само ще дойде.
Отново чувам жизнерадостния глас на Мустафа в епилога. Този път няма химери в мислите и чувствата, а реално отчитане на живота в неговите краски и НАДЕЖДА. (Дилеми)
*
Личи си, че Мерал Окай обича тази земя и тези хора /светла й памет/.
Бяхте писали за д-ра като символ на новото мислене, а МБ на старото. Да, това е борба между ново и старо. Защо М. Окай уби Сердар и не пожела да остави нищо физическо след него /можеше да има дете от Нарин/? Защото остави неговия дух, който донесе семето на промяната и това семе попадна и на място, което е като скалите в Дара - непристъпно, диво и нежелаещо промените на времето.
Новото трудно си проправя път през закостенелите разбирания на обществото, този процес е бавен и винаги има опасност за приносителя му.
Промените се случват, когато хората сами поискат да им се случат и самите те започнат да ги правят. Всичко привнесено наготово не води до нищо добро, носи повече вреда, отколкото полза. Докторът си отиде и остави всичко в ръцете на тези, които приеха новото и поискаха то да се случи. Те сами могат да продължат, това е тяхната земя, техните деца и те знаят вече какво да правят с живота си.
Сакралния въпрос - щастлив ли е МБ? Не зная, но важното е, че пак е цял. (Аниста)
*
Сега, след като съм  изчела горе-долу всички обсъждания на сериала и изгледах пак края, попромених леко предишното си мнение /при обсъждането му в другата тема/. Мислех, че децата са тези, които му помогнаха да се изправи. Сега вече си мисля, че смъртта на Сердар е ключовия момент. Досега не разбирах защо трябваше да умре доктора. Само заради това да остане МБ единствен баща на сина си?
Не. Той загина, за да живее М. Булут. В момента, в който умря Сердар, се роди новия Булут. М. Булут видя края на д-ра и това го разтърси из основи. Мината, която настъпи Сердар, избухна и в главата на МБ. Това е, което му помогна и го спаси. Излезе от транса, в който беше изпаднал /както когато беше в лудницата/. След сватбата на Нарин той живееше като насън. Смъртта на д-ра го излекува. Накара го да види и почувства болката на другите. Разбра, че светът не се върти около него, измъкна се от самосъжалението, в което беше затънал.
От тук нататък М. Булут можеше да започне на чисто - да скъса със старото си Аз, да разбере себе си и другите, да види себе си такъв, какъвто преди никога не пожела да признае, че е.
Чрез болката на Нарин той забрави за своята и вече не се приема за жертва на любовта си. Животът трябва да продължи и то по най-достойния за всички начин.
А Нарин - тя усети вече с пълната й  сила болката на МБ, която гореше сърцето му досега. Затова накрая не го отблъсна, но само за да споделят вече общи цели. Мъжът за нея ще остане завинаги Сердар дори да е само в облаците. /Да, Вале, и аз мисля същото за заглавието на филма - сякаш някой гледа от облаците и разказва, какво се случва./ (Аниста)