Как да се справя с това?

sunny_kid, убедена съм, че тук почти всяка жена е изпитвала това, което и ти в момента Не знам дали има подходящи думи, с които да те успокоя. Такива от типа "ще стане, не се тревожи, не го мисли" и тн, лично мен винаги са ме дразнили и никога не са ми помагали.
Важното за мен е човек да не пада духом и след всеки неуспех да има нов план за действие. Иначе рискуваш да потънеш в униние, самосъжаление и вякакви други негативни състояния.
Колкото до приятелките - разбирам те чудесно. Аз лично много години живеех с усещането за вселенска несправедливост по този повод- защо някои забременяват едва ли от веднъж, а други се борим с години и резултат няма. Но с годините осъзнах едно - това, че една жена може да забременее от раз, а друга много по-трудно, не са двете страни да една и съща монета да имаш дете. Просто едни хора могат, други не и това е положението. Откакто приех така нещата вече не ме дразнят бременностите около мен, напротив радвам им се. Много е важно в тази борба да имаш колко се може повече съюзници и хора, които те подкрепят. Да, жените без репродуктвини проблеми няма как да ни разберат, но това не занчи, че ние не можем да споделяме с тях и да получаваме подкрепа. В крайна сметка и ние не можем да разберем какво е да имаш дете , но изслушваме техните разкази Аз споделям с моите две приятелки всичко около АРТ.И двете са с деца вече, даже едната я чакаме сега да роди второ. Да, вълнуват ни различни неща в този момент, но те винаги са насреща и изслушат всичко, което имам нужда да им кажа и ме подкрепят. Затова споделяй и не се чувствай непълноценна, че имаш такъв проблем.
А колкото до отчаянието... всеки се справя по своему. След неуспешно инвитро при мен преди месец ме напусна и мъжът ми и с това плановете ми за деца , процедури и надеждата да имам скоро дете отидоха меко казано в кофата. Но няма полза от отчаяние, а само от план как да се справиш със ситуацията Пожелавам ти успех!

Ами какво да ви кажа момичета.. и аз не знам къде ще му излезе края. В главата ми е пълна каша и не знам има ли смисъл от бодри думи от рода на "гледай напред, горе главата". В началото може би работи, но след 3-4-5-6 години си парцал. Бодрото настроение ми държи 1 час, после се сривам, после пак се надигам за ден, и пак дупка. Срам ме е от приятелите ми че се държа странно. Започвам да страня от тях, като едновременно с това пък ги обвинявам че не ме подкрепят достатъчно. Много разнопосочни чувства ме владеят. В началото споделях с всички всякакви подробности от процедурите, но после забелязах че не им е много интересно и спрях - особено когато и собствената ми майка явно не внимава и веднъж не знаеше на пункция ли съм или на биопсия / нали защото за мен пунцкията е нещо много важно и хубаво - след нея има трансфер и надежди.../ та хем се ядосах, хем ми стана смешно, хем се уплаших че съм се фокусирала прекалено.  Най-лошото при мен обаче е че почвам от няколко месеца да цикля върху това дали има смисъл двама души да живеят общ живот без деца. И все ме тегли към отговор "не" и сега мисля колко време да дам на опитите ни , след което всеки да продължи по пътя си /ние сме от 8 г. заедно, ходим по клиники от 5/Очите ми се пълнят със сълзи и в тоя момент, страшно ще ми е мъчно за провалените ни надежди и за самия човек, но всеки проект трябва да има край - успешен или не. Това въртене в кръг от цикъл в цикъл ще ми разпадне психиката и личността въобще  и в този ред на мисли какъв партньор бих могла да бъда , и какъв приятел и как колегите ми да разчитат на мен. Аз  вече дори не мога да се зарадвам на добрите новини и успехите на близките ми.

А, а на въпроса както е озаглавена темата "как да се справя с това" отговор нямам. Ще се навъртам тук , дано чуя нещо което да ми е от полза.

Едва ли някой тук може да даде точна рецепта за това. Всички тук минаваме по трънливия път на стерилитета, някои вече са го извървели. И на мен ми минаваха такива мисли как се живее без дете, но мъжа ми ми се накара едно хубаво, каза че заедно ще преодолеем и това, че по един или друг начин ще имаме детенце-инвитро, осиновяване-няма значение. Обичайте се, подкрепяйте се и баналното- мисли позитивно не оставяй негативните мисли да те водят ! 

това, според мен е най-важното, поведат ли те негативните мисли нанякъде връщането е трудно 

Много правилно казано. 
При мен се случи същото!
Leisi BB, това е ужасно неприятно, което ти се е случило с мъжът ти! Пожелавам ти да срещнеш наистина стойностен човек, който ще те подкрепя по трудния път и ще бъде готов на всичко за теб   

Здравейте, момичета! Благодаря ви за топлотата и съпричастността, знам, че на никоя от нас не и е лесно. И всеки има моменти на възходи и падения . Това, което ме кара да се чувствам безпомощна е факта, че няма проблем, а не става и не става! Така съвсем се обърквам, защото не ми остава дори надеждата, че като се реши проблема, може и да стане.

Leisi_bb разбирам те чудесно за усещането за " вселенска несправедливост ", аз също се дразня от съвети от сорта на " не го мисли и ще стане ", защото след години опити е невъзможно да не го мислиш. Съжалявам за мъжа ти, надявам се, че ще откриеш човека, с който заедно ще сбъднете мечтите си 

LUBADIM И аз се чувствам по същия начин - започвам да си представям, че се разделям със съпруга си, защото явно не ни е писано да създадем семейството, което бленуваме....И че може би всеки поотделно може да има деца, а просто сме несъвместими, или че това, че не се получава е знак, че не трябва да сме заедно и неща от този сорт....Но в следващия момент си казвам " Аз обичам съпруга си и ще се боря за него, за мечтите си и за семейството си, напук на съдбата или каквото е там"! Трябва да се бориш, особено, ако човека си заслужава!

valen85 и ivankaka браво на мъжете ви!!! Вие поне имате достойни хора до себе си! Аз също, де 

Та, момичета, благодаря ви! Радвам се, че тук можем да си говорим. Тъй като съм нова във форума, има ли инициативи за срещи, на които такива като нас, могат да се срещат и да обменят опит? Ако е така, би било страхотно....

sunny_kid, "неизясненият стерилитет" не означава , че няма проблем, а че не е открита причината в рамките за задължителните базови изследвания Ние бяхме година и половина с тази диагноза. Правехме процедури и в тях изникваха все нови и нови неща - задържане на фоликули/кисти, високо ФСХ, та накрая бившият ми мъж , който беше много време с перфектна спермограма гръмна 4% по Крюгер и висок % ДНК фрагментации. Аз не знам вие към какъв подход за справяне сте се насочили, но не забравяй, че освен изследванията и самите реп.процедури имат диагностичен характер. В този ред на мисли се оказа, че моят ИЯР всъщност не е това , а е някакво много рядко срещано състояние на организма, при което се секретират високи нива на ФСХ по условие без това да влошава качеството им количеството на яйцеклетките.
Вчера забравяих да кажа, че за справяне с емоционалните проблеми, свързани със стерилитета, много помагат посещенията при психолог или в групи за взаимопомощ. Аз самата съм психотерапевт , но тази година ходих при психолог, които работи с жени с такива проблеми.Не казвам, че ми помогна много, защото психологът е по-ниско стъпало като умения от психотерапевта, но пък е полезно понякога да се поговори със специалист

Напълно съм съгласна с Leisi BB- според мен няма такова нещо като "неизнянен стерилитет", винаги има причина и рано или късно изкача някое скрито зайче от някъде! Колкото до това да се консултираме с психолог и аз съм си го мислила, но засега разчитам на "психолога" вкъщи, пък след време ще видим. Надявам се нещата да се наредят както искам. Пожелавам на всички ви същото На двойките с "неизяснен стерилитет" скоро да намерят причината и най-накрая и ние да влезем в кръгла форма 
 Приятен ден на всички!

sunny_kid    и с причина и с "неизяснен стерилитет" борбата със стерилитета е изтощителна и емоционална. Може би е добре да споделиш със най-близките си , с които можеш да споделяш, че има трудности и не се получават толкова естествено нещата колкото би следвало, така ще станат по толерантни към темата и по внимателни в подпитванията , а ти ще се освободиш от натоварването, че не можеш да ги зарадваш. Може да се стигне и до крайности : напр. свекърва ми много притеснително ми предложи приятелка от пейките пред блока да ни занесат лични вещи в някаккъв манастир да се осветят,помагало,  ми да с радост се съгласих и тя е щастлива,че е съпричасна с нашата кауза... пък ние си дерзаем в дебрите на класическата медицина..... А, дали има смисъл от борбата която ни обременява и ни се отразява на психиката, от там и на околните - съпруг, приятели , колеги.....трябва позитивно наистина да подхождаме, без драми и да се вкарваме във филми....  а как да го постигнем и аз не знам 

Да, момичета, прави сте - " неизясненият стерилитет" не означава липса на проблем. Ясно е, че след като толкова време не става, проблем има....Само че засега не съм го открила, явно ще е нещо рядко или екзотично  .
Борбата наистина е трудна и емоционално изтощаваща, но се надявам да си заслужава и всяка от нас да усети онова, което кара една жена да се чувства истинска и пълноценна...

 Като чуя някоя свекърва какви ги върши се развеселявам. Сещам се за моето свеки, което много обичам, че и тя извади тежката артилерия. Реши да ме води на Кръстова гора/помагало/. Отидохме! То красота, то чудо... но не и моето, както разбирате. Не съжалявам, благодарна съм й, че опитва да помогне с каквото може. Дали обаче всички свекърви са като нашите polletkyky? Някои са родени да бъдат свекървещици!
Иначе е хубаво да споделиш с близките си и едно голямо успокоение, когато срещнеш разбиране от тяхна страна.
Въртим, сучем, изтриваме си клавиатурите и още нямаме отговор на въпроса "Как да се справя". Дано се включи някой, който вече се е справил/ако това е възможно/

Не съм се справяла.  Това не е нещо с което човек може да се справи. Упреквам се сега, че до такава степен се бях вкопчила в мечтата, че останах сляпа за всичко останало около себе си. Но в крайна сметка е важен резултатът. Нашата борба има цена. Много сълзи, много болка, много надежда, много вяра. Без вяра не става. Никакво предаване и никакво униване. Няма начин, да няма начин! Всяка от нас ще успее! Една по-рано, една по-късно. По един или друг начин. Боли. Няма как. Важното е вярата да остане 
Успех момичета!!!

1,5 години откакто се надяваме за бебче и 1 месец стана вече от както разбрахме, че сме за ин витро. Родителите моите и неговите знаят, както и на работа шефа. Казах и на най-близките ми приятели и  срещнах голяма подкрепа. Първоначално ме беше много срам и се чувствах като раково болна, имах чувството, че всеки ме гледа със съжаление, а аз съм толкова горделива..... Но човек е такъв в очите на хората, какъвто той сам се чувства и показва. С гордо вдигната глава съм отново и с много позитивизъм. И най вече успявам да се справя с целия негативизъм благодарение на мъжа до мен. Той е страхотен и не намирам промяна в отношението му към мен...поне засега. Дали ще успеем или не...божа работа. Само знам, че това, което зависи от нас ще го направим, ще се борим със зъби и нокти. След години като остареем в случай, че сме сами, искам да си кажа:" спокойна съм че аз дадох всичко от себе, Господ така реши....... "
Горе главата и не всичко зависи от нас, важното е да дадем всичко от себе си , да се борим за нашите мечти, да не угасват надеждите ни, защото когато човек много, ама много силно иска нещо, цялата вселена му помага това да се случи