Аз не бих могла да докажа, че няма нещо. Който твърди, че имма случаи на прекратяване на осиновяването през последните 5 години - нека цитира съдебната практика...
Аз не съм юрист и нямам намерение да търся из "съдебните практики", какъв е процента на разсиновяванията у нас. Не ми и трябва. Знам, че социалните (поне преди година-две) говореха за "бум в разсиновяванията"... Но всъщност мисля, че при такъв тежък въпрос статистиката (като сухи цифри) далеч не е важна... Аз лично знам за два случая, които по един или друг начин са ми вземали съня... Сега, преди няколко дни, научих случайно за трети. Прочетох за него в едно списание – в немския Щерн. Там, в броя от 7.02.2013г., в цели осем страници, е разказана съдбата на едно немско семейство и момичето, което са осиновили седем годишно от България...
Статията е озаглавена: "Кошмарът-осиновяване: Как мечтата за собствено семейство се превърна най-напред в разочарование, след това в отчуждение и накрая в отхвърляне". Лично мене ме заинтригува не само това, че в чужбина е разсиновено българско дете, а и факта, че това дете до четвъртата си годишнина е отглеждано в дома, в който беше и нашата дъщеря. Понеже са цитирани имена, разпознах това на психоложката (която познавам лично) и т.н.
Много неприятно ми стана, че ситуацията в България е представена по не особено лицеприятен начин. Пише, че адвоката от българска страна (Георги Кременлиев), "който носел тъмни очила", поискал от кандидатите най-напред 4000 евро, а след това още веднъж 5000 евро, като за това не им е издал квитанция (фактура). Единственото, което кандидатите знаели за детето е, че то: "е на седем години, обича да танцува и да пее, подредено е, весело и добро е и че носи очила". Като отишли в дома (в Стара Загора, дом "Незабравка" – мястото, където детето било настанено след 4 годишната си възраст) се оказало, че детето не носи очила. Персоналът обяснил, че тъкмо се били счупили. Бъдещите родители завели детето на двама специалисти – очни лекари, като единият лекар предписал на малката пациентка седем диоптъра (минус) а другия – единадесет... Хората купуват очила на детето, но нямат чувството, че то вижда по-добре. Те имат 4 дни, които да прекарат с новата си дъщеря, но понеже не получават много подкрепа в дома, понякога дори се чудят, как да прекарат времето и да "убият часовете"... Семейството е притеснено и несигурно, то не знаело нищо за момичето – доста "дифузна" била информацията за това, какво е преживяло, как и кога е попаднало в дома и подобни... И накрая разколебани кандидат-осиновителите поискали време за размисъл. Тогава адвокатът много се ядосал. Помолил ги поне да попълнят документите да са готови в случай, че се решат на положителен отговор. В Германия посредническата агенция също повлияла на решението на кандидатите, припомняйки им, че не са в първа младост (52г. и 57г.), че можело това да им е последния шанс, дали биха могли да си позволят нови финансови разходи и т.н. и т.н...
И тъй, хората осиновяват детето. Всичко минава през съда без тяхно присъствие, без дори да са в България. Те, обаче, явно са били особено неподготвени за предстоящото. Щерн взема интервю от управителката на дом "Незабравка" Радина Стоянова, която си спомня добре тези кандидат-осиновители и разказва за тях: "Други кандидати идват с фотоалбуми с бъдещия дом на детето, снимки на роднините, носят подаръци, пълна подготовка.. А тези двамата пристигнаха и външно и вътрешно напълно неподготвени, знаеха малко и бяха доста дистанцирани".
Само няколко дни след пристигането на момичето в Германия то бива изпратена на училище. Новото семейство дори записало детето на училище преди то да дойде в Германия. Те не са потърсили например преводач, не са си купили един немско-български речник поне... Не са посетили консултант, терапевт или друг специалист – никого. Просто са изпратили на първи учебен ден малката изплашена душичка: "с цветна рокля, огромна училищна фуния [обикновено пълна с бонбони и дребни подаръчета] и разстроено, объркано лице". Момичето постоянно бягало от училище, било проблемно... и понеже имало само 5% зрителна способност, било изпратено в друго училище – за деца с намалено зрение. В къщи детето се хранело много бързо, гълтало без да дъвче; било твърде активно, скачало насам-натам, изследвало всеки бутон на уред, всичко ново; светвало и изгасвало лампите стотици пъти;... веднъж нарязало пердетата... И само месец след осиновяването родителите не издържат, обаждат се в младежките служби и ги молят да приберат детето обратно. Онова, което ми се стори особено тъжно, е началото на статията. Тя започва така:
"Те не са виждали малкото момиченце от онзи ден през октомври преди две години, когато с ръце и крака му показват, че ще си тръгва. Детето танцувало на масата от щастие, опаковало ученическата си чанта и една кукла, оставило зад себе си детската си стая с розови балдахинчета, бели мебели и всички играчки в нея и радостно се качило в колата на Младежката служба, която го отвела. Вероятно е предположило, че ще си отива в къщи. Тогава е било на седем. Еберхард и Лола Л. (57 и 52 годишни) гледат след колата, докато тя изчезне. Последното, което виждат, е малката ръчичка на момичето, която зад прозореца на колата прави движения подобни на махане..."
И тъй, в последствие детето попада при приемно семейство (немско), което досега не е отглеждало деца, а има много кучета. (Проблемът с езиковата бариера си остава) Кучетата и момичето не се разбират особено добре, момичето бунтовничи отново и приемното семейство издържа точно два дена.
Прехвърлят момичето в трето приемно семейство, този път хора с опит (отгледали 4 родени деца и около 20 приемни), но те пък имат намерение след две години да се пенсионират. Там детето остава цели две години. Приемната майка обяснява дори, че се е налагало да дъвче храната и да я изплюва пред момичето, за да покаже, какво трябва да се прави при дъвкането...
Сега детето е в дом, някъде в южна Германия. В дом със заключени врати. Вече е десет годишно. Само на десет, а толкова разкарвано насам-натам... Ужасно е!...
Мислех си, нали международното осиновяване се прави с цел защитаване интереса на детето. Или става въпрос просто за едно легално печелене на пари?... Защо никой не е обяснил на тези хора (разсиновилите детето), какво да очакват, как да се подготвят, на какво да обръщат внимание... След уж шестмесечен доклад, курсове и прочее, защо никой не е установил предварително, че семейството вероятно няма да се справи, ами дори напротив - положителното решение за осиновяване е повлияно и от българския адвокат и от немската посредническа организация... Къде е бил следосиновителния контрол (естествено, в Германия), имало ли е такъв, защо социални не са реагирали научавайки, че детето е изпратено директно на училище, че не посещава терапевт, че има езикова бариера...
Аз като дойдох в Германия като възрастен човек и с осъзнато взето решение също имах период на носталгия въпреки, че разбирах езика и контактувах с близките си в България,... представям си ситуацията на това момиче...
П.П. Ако някой има желание да погледне броя на Щерн, може да ми пише на лични и ще му го изпратя по електронна поща в PDF-формат
и не ми остава време да превеждам материали, още повече, че приемното родителство не е "моята тема"... (Между другото, понеже не съм сигурна, че съм разбрала правилно, исках да те попитам, вие не осиновихте ли вашето приемно дете?)
