В момента чета...17

Тя пропълзя обратно покрай ъгъла.
-Какво може да има там?
Тин Уин не отговори.Дали щеше да му повярва?Или щеше да му се изсмее?Нима имаше избор?
-Яйце.Мисля,че чувам сърцето на неизлюпеното птиче.
Ми Ми се засмя.
-Шегуваш се.Никой не може да чува толкова ясно.
Той не и каза нищо.Какво би могъл да отговори?
-Ако ми помогнеш,ще проверя дали си прав-каза Ми Ми след кратко мълчание.-Можеш ли да ме отнесеш на гръб?
Тин Уин приклекна и Ми Ми обви ръце около врата му.
Той се надигна непохватно и се изправи олюлявайки се.
-Много ли съм тежка?-попита тя.
-Не изобщо.
Не тежестта и го смущаваше,а не познатото чувство да носи някого на гърба си.Ми Ми залюля крака край хълбоците му и той протегна ръце назад да я хване.Сега нямаше свободна ръка за тояжката си и не познаваше земята пред себе си.Усети слабост в коленете.
-Не се страхувай,ще те водя.
Бе доловила  уплахата му.
Тин Уин направи малка крачка.
-Добре.Хайде още една.Внимателно,има камък,точно пред теб.Не е стряскай.
Тин Уин потърси камъка с левия си крак,изучи го и стъпи на земята след него.Ми Ми го отведе зад храма.С едната си ръка се опитваш да пази лицето му от клоните.
-Ето го.Още една крачка.Само още една.
Тин Уин усети,че тя се подпира с ръце на раменете му,надига се и се навежда напред.Сърцето му препускаше и трябваше да положи усилие,за да запази равновесие.
-Едно.Не е кой знае колко голямо.
-Сигурна ли си?
Тин Уин се опита да прикрие еуфорията си.След малко отново бяха приседнали до улицата.Не го свърташе на едно място.Ми Ми бе открехнала вратата.Бе внесла лъч светлина сред мрака.Изгаряше от желание да хукне нанякъде с нея.Да изследва всеки звук,всеки шум,който долови.Бе научил първата си дума.Вече познаваше туптенето на сърцето на неизлюпеното птиче и не след дълго щеше да се научи да разпознава пърхането на пеперуда,бълбукането,което звучеше навсякъде около него,дори когато наблизо нямаше вода,щеше да разбере  защо и при гробна тишина чува някакво шумолене.С помощта на Ми Ми щеше да разкрива загадка след загадка и накрая може би щеше да се появи свят,в който той ще намери пътя си.В който щеше да им място за него.
Как би могъл да се отблагодари на Ми Ми?Тя не му се присмя.Довери му се и повярва в него.Но защо отначало се поколеба докато беше зад пагодата?
-Ми Ми-попита Тин Уин,-защо не надникна сама в гнездото?
Тя хвана ръцете му и ги сложи на прасците си.Никога не бе докосвал толкова нежна кожа.По-нежна дори от мъха в гората,в който някога толкова бе обичал  да потрива бузи.
Пръстите му бавно се плъзнаха по краката и до глезените,които бяха слаби и неестествено изкривени.Ходилата и не помръдваха.Бяха сковани и обърнати нагоре.

Ми Ми си спомняше съвсем ясно кога за първи път чу за Тин Уин.Две години по-рано,когато един от братята и бе постъпил в манастира.Когато двете с майка и отидоха да го видят,той им бе разказал за сляпото момче,което паднало сутринта с тхабейк (паничка за дарения,най-често храна) в ръце.От страх да не разсипе храната,не пуснало паничката;паднало по очи и от носа и устата му потекла кръв,а за капак на всичко разсипало и ориза за деня в калта.Бил изключително непохватен заради слепотата си,но,удивително,в клас бил най-добрият.
Историята я бе натъжила,без сама да знае защо.Дали това нещастие и бе напомнило за нейните опити да направи няколко крачки с деформираните си ходила зад къщата,където нямаше кой да я види?Или за болката,когато бе успяла да стъпи на тях,преди да падне на прашната земя.
Запита се защо Тин Уин бе паднал,дали се случва често и дали го е превъзмогнал?Как ли се бе почувствал?Да лежи в праха,след като е разсипал храната на всички.Не можеше да не се сети за деня,в който бе играла на джамини  с приятели пред къщата.Другите деца се дивяха на стъклените топчета,които и бе дал един англичанин.Търкулваха  ги в малки вдлъбнатини и Ми Ми с гордост им показваше как се играе.Изведнъж едно от момичетата скочи и обяви,че му е скучно.Защо вместо това не си устроят надбягване?Който пръв стигне до евкалиптовото дърво,е победител.
Всички хукнаха натам.Ми Ми събра джамините,без да даде израз на чувствата си.Само веднъж бе задала въпроса „Защо?”.И знаеше,че никога няма да получи отговор.Краката и бяха прищявка на природата.Би било глупаво да търси причини или да се бунтува. Не можеше да се бори със съдбата.И въпреки това болеше.
По-лошо от болката бе неразбирането,което срещаше у семейството си в такива моменти.Обичаше родителите си и братята си повече от всичко на света,но фактът,че не могат да разберат напълно какво става с нея,бе почти толкова мъчителен,колкото болките в краката.Загрижеността на братята и бе трогателна.Редуваха се да носят сестра си до полето или  езерата,разнасяха я из градчето,до пазара или до роднини в отдалечени ферми в планината.Не приемаха това като жертва ,а като нещо съвсем естествено,като цепенето на дърва сутрин,носенето на вода или ваденето на картофи през есента.Не очакваха благодарност в замяна,разбира се.Все пак ,ако някога Ми Ми беше тъжна и плачеше без видима причина-нещо рядко,но не и необичайно,-те стояха до нея и не знаеха какво да кажат и какво да правят.На лицата им бе изписано недоумение.Сякаш казваха:”Правим всичко,за да живееш добре.Какво не ти достига?”.Ми Ми не искаше да изглежда неблагодарна,затова преглъщаше сълзите,когато можеше.Същото беше и с майка и.Ядана се възхищаваше на дъщеря си.Ми Ми знаеше това.Гордееше се със силата и достойнството,с което нейното Охлювче носеше недъга си.
И Ми Ми искаше да бъде силна, понякога единствено да не разочарова майка си.Но копнееше за миговете,когато можеше да си позволи да бъде слаба,когато не бе нужно да доказва нищо на никого.Нито на родителите си,нито на братята си,нито на себе си.
Няколко дни по-късно седеше на верандата на манастира и брат и посочи Тин Уин,докато метеше двора.
Ми Ми не можеше да откъсне очи от него.Бе смаяна от старанието,с което почиства мястото,което самият той не можеше да види.
Повече от всичко Ми Ми беше впечатлена от спокойните му премерени движения,тихото достойнство,което излъчваше.Сякаш бе благодарен за всяка крачка,която правеше, без да падне,за всяко движение,което му се удаваше,без да се нарани.Дали животът без зрение бе толкова лесен за него,колкото изглеждаше?И дали му костваше толкова големи усилия,колкото нейният ежедневен живот без ходила?
Може би той щеше да се окаже сродна душа?Няколко пъти и се бе искало да го заговори или да пропълзи пред него,за да се препъне в нея и така да забележи присъствието и.Беше се отказала.Не от срам,а защото бе убедена,че е излишно.Все някога щяха да се запознаят.Всеки живот  имаше предначертан ход,определен ритъм,Мислеше си Ми Ми...
Не се изненада онзи следобед в манастира,когато Тин Уин внезапно спря,докато вървеше  към кухнята,обърна се в страни сякаш попаднал на следа,приближи се и приклекна точно до нея.Тя го погледна  право в лицето и прочете в скритите му зад бялото перде очи нещо повече,отколкото можеше да долови в тези на родителите или братята си.Видя,че той знае какво е самота,че разбира защо понякога дълбоко в себе си човек плаче,дори в най-слънчевия ден,че за тъгата не е нужна ясна причина.Не се изненада и когато и каза,че чува ударите на сърцето и.Повярва на всяка негова дума.
Живееше от един пазарен ден до следващия,нетърпелива за пръв път  в живота си,броеше часовете и минутите,едва издържаше до следващата им среща.Копнежът и бе толкова силен,че след няколко месеца и се прииска да почака Тин Уин пред манастира след уроците му.Дали щеше да се зарадва,или щеше да я сметне за натрапница?Можеше да се престори,че случайно е минала с брат си.Когато го чу на верандата,че го чака,веднага дойде.Усмивката му разсея съмненията и.Радваше се не по-малко от нея.Седна и хвана ръката и,без да каже дума.От тогава се виждаха всеки ден.
Той неуморно я носеше през градчето и нивите,нагоре в планината и обратно.Носеше я в изпепеляващата жега по пладне и в най-страховитите порои.В неговото присъствие ограниченията на малкия и свят се изпаряваха.Двамата скитаха ли скитаха,сякаш тя искаше да навакса за всички години,през които хоризонтът и се бе простирал до градинската ограда.
През мусонния сезон,в дните,когато имаше опасност да затънат в калта,те оставаха в манастира и намираха убежище в книгите на Тин Уин.Пръстите му пробягваха по страниците и сега бе негов ред за извика образи пред очите и.Четеше на глас,а тя лежеше до него, завладяна от гласа,който бе неустоим.Ми Ми,която със собствените си крака не можеше да стигне до съседното село,обикаляше света.
Тя узна,че въображението и няма граници,освен онези,които само си наложи.В тези моменти Ми Ми разбираше,че не е сама и никога няма да бъде.Тя не беше бреме.Беше нужна на някого.