Надя, tan, Desiiitta, Jane2013, Дени, Ганушка, Ани, Илда, Снежи, Верче, tweety19821, ppbambucha, missence, Ива, Наде, Кали, DANI )), Милена, 
хубав ден и за вас! 
Илда, ФЕмир и Тойгар... са страхотна комбинация, благодаря!
Кали, чудесни предложение и от теб, благодаря!
Нещото което малко ме притесни в момента е свързано с комуникацията по между им, с общуването им.
Като цяло бих казала дори, че това бе проблема от който и където тръгваше всичко между тях, той бе и повод, причина, бе и спирачка, пречка за тях и отношенията им, които от своя страна повлияваха на връзката и любовта им в посока далече по-различна от желанията и на двамата.
Наистина на пръв поглед нищо обезпокоително, двама души усмихнати от обичта си, от това, че са заедно, казват, че една усмивка казва повече и от 100 думи...спор няма.
И ако изключа тази сцена и този миг от всичко между тях, така е, в случая сякаш нищо друго не бе нужно, два погледа, една среща на очите и любовта която виждаха те освен в себе си и в сърцето на човека до тях.
Липсата на думи обаче в случая не е само удачно предаване на емоцията между тях, за съжаление тя е неумението да се сподели, да се изговори усещането, чувството.
И не само на онова което свива сърцето, но и на онова което го отваря и препълва от щастие.
Не знам защо живеем с този модел, че няма нужда да казваме, изговаряме, дори и да повтаряме колко сме щастливи и доволни, че обичаме някого?
Че трябва само да го показваме, така, че да се усеща вместо и да се чува?!?
Само защото така било по-истинско, по-искрено...и още не знам какво...ПО...???
Аз определено не мисля, че е така, особено като правило...не.
Има ситуации и ситуации, има моменти и моменти, всеки си е специален и си изисква специално отношение и що се отнася до боравене и използване на думи или не в него, за да бъде споделен в неговата пълнота, значение и ценност.
Общуването далеч не е само в думите, разбира се, че и всички невербални средства намират своето място, но за разбирането, за правилната и точна интерпретация и тълкувание на споделения миг/и не само/ на намерения, на нагласи, на потребности, на очаквания нашите и на човека отсреща... думите имат огромно значение, защото са като мост по който преминава мисълта и стига до другия.
Трябва да се споделят, изговарят на глас страховете, но не по-малко важно е да се споделят и изговорят и моментите в които сме щастливи и доволни, дори и само от мига.
Езика има толкова красиви думи за всяка наша красива емоция, думи така благозвучни, защото не са просто и само думи, те са вяра, те са надеждата, в тях е кодирана дори любовта.
Думите не са само значение, те са послания, те са приятно докосване на сърцето и ума ни със звук.
И двамата имаха този проблем с умението да общуват, да общуват ефективно, пълноценно, да споделят и с думи като по този начин да разкрият мислите си, не само това което ги притеснява, но и това което ги прави доволни и щастливи един с друг.
Предполагам и двамата го разбираха, Емир по мое мнение се опитваше да промени това, докато при Фериха, при нея за мое съжаление-не.
А най-лошото/и страшно/ в случая, че тя го наложи като модел в техните отношения и връзка, в тяхната любов.
И така в сцената, Фериха бе щастлива, това й щастие бе усетено от Емир, но по мое мнение беше нужно да бъде и изговорено с думи от нея. Още повече, че Емир толкова трудно се ориентираше само по нейните често сменящи се настроения, толкова често му се налагаше да мисли с хипотези, да отгатва какво мисли и какво иска тя?
След дългото и многократно повтаряне на нейното КРАЙ, нужно беше и сега да повтаря и не само веднъж...
до теб съм, обичам те, щастлива съм...
И ако за онова което я притесняваше/как да му каже истината/ мога да я разбера, имаше причини, ама и за мълчанието й в такива моменти уви, не мога...
Той и без думи сияеше само като види, че се усмихва, сигурно би полетял, ако и чуеше, щастието и любовта й в думите й.
Защото именно тази липса на думи в повечето случаи в нейните послания към него бяха причината той наистина да не я разбира колкото и да се опитваше всеки път когато го поставяше в ситуация "шах и мат"
Така и той сам влизаше в нейният "лабиринт на мълчанието".
И именно не само това й неумение да споделя, липсата на модел, на практика, на опит да се споделя, но липса й на старание, на желание да промени това видях в случая на тази премълчана радост и щастие от мига с него.
Тя не споделяше, ама не споделяше-НИЩО, лошото допълнително я натоварваше, а несподеленото хубаво я лишаваше от възможността да се опитат да я разберат и не само другите, ами и тя самата да се разбере.
И ето, че мълчеше и в случаите когато нямаше причина да мълчи, да премълчи.
Това нейното мълчание беше като модел в общуването й с останалите, сега и във връзката си с Емир беше такава. И ако нещо й пречеше наред с лъжите, то това бе премълчаването и на онези други истините които можеше да му каже, да сподели, да изговори-че го обича, че е щастлива до него, че усеща любовта и подкрепата му, която той за разлика от нея не само показваше осезаемо и видно, но и изговаряше силно, ясно и категорично.
За съжаление тя в повечето случаи тръгваше като от отправна точка, че няма да бъде разбрана, ама без да е опитала, без да е пробвала само го предполагаше сама, и защо...защото това й се бе случвало до момента...все не беше разбирана.
И често предпочитаният й отговор на реакция и поведение в случай на неразбиране беше...нацупва се, фръцва се и до тук, най-лесно казваше думата Край...е, ама бива ли така???
Възможно е и като любител на думите да съм по-критична към моята любимка-Фериха... 
Ама мълчанието й бе пагубно не само за всички останали около нея и преди всичко Емир и връзката им, а и най-вече за самата нея, затова и много ме боли от това, че идваше като причина от нея самата...
хубав ден и за вас! Илда, ФЕмир и Тойгар... са страхотна комбинация, благодаря!
Кали, чудесни предложение и от теб, благодаря!
Нещото което малко ме притесни в момента е свързано с комуникацията по между им, с общуването им.
Като цяло бих казала дори, че това бе проблема от който и където тръгваше всичко между тях, той бе и повод, причина, бе и спирачка, пречка за тях и отношенията им, които от своя страна повлияваха на връзката и любовта им в посока далече по-различна от желанията и на двамата.
Наистина на пръв поглед нищо обезпокоително, двама души усмихнати от обичта си, от това, че са заедно, казват, че една усмивка казва повече и от 100 думи...спор няма.
И ако изключа тази сцена и този миг от всичко между тях, така е, в случая сякаш нищо друго не бе нужно, два погледа, една среща на очите и любовта която виждаха те освен в себе си и в сърцето на човека до тях.
Липсата на думи обаче в случая не е само удачно предаване на емоцията между тях, за съжаление тя е неумението да се сподели, да се изговори усещането, чувството.
И не само на онова което свива сърцето, но и на онова което го отваря и препълва от щастие.
Не знам защо живеем с този модел, че няма нужда да казваме, изговаряме, дори и да повтаряме колко сме щастливи и доволни, че обичаме някого?
Че трябва само да го показваме, така, че да се усеща вместо и да се чува?!?
Само защото така било по-истинско, по-искрено...и още не знам какво...ПО...???
Аз определено не мисля, че е така, особено като правило...не.
Има ситуации и ситуации, има моменти и моменти, всеки си е специален и си изисква специално отношение и що се отнася до боравене и използване на думи или не в него, за да бъде споделен в неговата пълнота, значение и ценност.
Общуването далеч не е само в думите, разбира се, че и всички невербални средства намират своето място, но за разбирането, за правилната и точна интерпретация и тълкувание на споделения миг/и не само/ на намерения, на нагласи, на потребности, на очаквания нашите и на човека отсреща... думите имат огромно значение, защото са като мост по който преминава мисълта и стига до другия.
Трябва да се споделят, изговарят на глас страховете, но не по-малко важно е да се споделят и изговорят и моментите в които сме щастливи и доволни, дори и само от мига.
Езика има толкова красиви думи за всяка наша красива емоция, думи така благозвучни, защото не са просто и само думи, те са вяра, те са надеждата, в тях е кодирана дори любовта.
Думите не са само значение, те са послания, те са приятно докосване на сърцето и ума ни със звук.
И двамата имаха този проблем с умението да общуват, да общуват ефективно, пълноценно, да споделят и с думи като по този начин да разкрият мислите си, не само това което ги притеснява, но и това което ги прави доволни и щастливи един с друг.
Предполагам и двамата го разбираха, Емир по мое мнение се опитваше да промени това, докато при Фериха, при нея за мое съжаление-не.
А най-лошото/и страшно/ в случая, че тя го наложи като модел в техните отношения и връзка, в тяхната любов.
И така в сцената, Фериха бе щастлива, това й щастие бе усетено от Емир, но по мое мнение беше нужно да бъде и изговорено с думи от нея. Още повече, че Емир толкова трудно се ориентираше само по нейните често сменящи се настроения, толкова често му се налагаше да мисли с хипотези, да отгатва какво мисли и какво иска тя?
След дългото и многократно повтаряне на нейното КРАЙ, нужно беше и сега да повтаря и не само веднъж...
до теб съм, обичам те, щастлива съм...
И ако за онова което я притесняваше/как да му каже истината/ мога да я разбера, имаше причини, ама и за мълчанието й в такива моменти уви, не мога...
Той и без думи сияеше само като види, че се усмихва, сигурно би полетял, ако и чуеше, щастието и любовта й в думите й.
Защото именно тази липса на думи в повечето случаи в нейните послания към него бяха причината той наистина да не я разбира колкото и да се опитваше всеки път когато го поставяше в ситуация "шах и мат"
Така и той сам влизаше в нейният "лабиринт на мълчанието".
И именно не само това й неумение да споделя, липсата на модел, на практика, на опит да се споделя, но липса й на старание, на желание да промени това видях в случая на тази премълчана радост и щастие от мига с него.
Тя не споделяше, ама не споделяше-НИЩО, лошото допълнително я натоварваше, а несподеленото хубаво я лишаваше от възможността да се опитат да я разберат и не само другите, ами и тя самата да се разбере.
И ето, че мълчеше и в случаите когато нямаше причина да мълчи, да премълчи.
Това нейното мълчание беше като модел в общуването й с останалите, сега и във връзката си с Емир беше такава. И ако нещо й пречеше наред с лъжите, то това бе премълчаването и на онези други истините които можеше да му каже, да сподели, да изговори-че го обича, че е щастлива до него, че усеща любовта и подкрепата му, която той за разлика от нея не само показваше осезаемо и видно, но и изговаряше силно, ясно и категорично.
За съжаление тя в повечето случаи тръгваше като от отправна точка, че няма да бъде разбрана, ама без да е опитала, без да е пробвала само го предполагаше сама, и защо...защото това й се бе случвало до момента...все не беше разбирана.
И често предпочитаният й отговор на реакция и поведение в случай на неразбиране беше...нацупва се, фръцва се и до тук, най-лесно казваше думата Край...е, ама бива ли така???
Възможно е и като любител на думите да съм по-критична към моята любимка-Фериха...
Ама мълчанието й бе пагубно не само за всички останали около нея и преди всичко Емир и връзката им, а и най-вече за самата нея, затова и много ме боли от това, че идваше като причина от нея самата...
Ама целта оправдава средствата