Тъкмо щях да попитам ако случайно човек успее да размотае кълбенцето и разбере защо ревнува така ужасно, ще престане ли и с патологичните прояви на ревността си. И дали не е по-добре да си контролираш изблиците и да се научиш да общуваш нормално, вместо да ровиш защо си гадняр.
- Публикувана: 17 апр. 2013, 13:40 ч.
- Последно мнение: 26 май 2013, 09:20 ч.
"Ревността е въпрос на самочувствие"
То на ровенето това му е идеята по принцип, да премахнеш стереотипи и схеми, които вече не са валидни и създават проблем, не се издялаш наново. Но са трудни тези неща, пак зависи от желанието и волята на човек да се справи с тях. На теория погледнато е лесно да схванеш, че вече не си дете и животът ти не зависи от любовта на мама, но на практика чувството може да остане. Важното е да се сведе до едно ниво, на което не е болезнено за теб и околните, не да се подтисне или изтласка, защото това е по- страшно от всичко, никой не знае откъде и под каква форма може да избие.
Никак не съм съгласна, че е проява на простащина да даваш поводи за изневяра. Простакът има съвсем други характеристики за мен. Има мъже, чийто характер и маниер са такива - вечно флиртуващи. Техните жени обикновено са наясно и приемат това като нормално. Дори се бъзикат на тази тема и те самите. Затова такива квалификации са смешни. От друга страна една ревнива жена повече от нужното може да намери флирт дори в приветливия поздрав на мъжа си към касиерката. Тогава не той ще е простака обаче. Въобще...
А за собственическото чувство - у мен е силно проявено. Аз обичам или всичко, или нищо. Не съм склонна да давам свободата там, където и аз давам всичко от себе си и очаквам поне същото. Същото и получавам реално, защото и моя мъж не е склонен да имаме отделен личен живот.
А за собственическото чувство - у мен е силно проявено. Аз обичам или всичко, или нищо. Не съм склонна да давам свободата там, където и аз давам всичко от себе си и очаквам поне същото. Същото и получавам реално, защото и моя мъж не е склонен да имаме отделен личен живот.
Никак не съм съгласна, че е проява на простащина да даваш поводи за изневяра. Простакът има съвсем други характеристики за мен. Има мъже, чийто характер и маниер са такива - вечно флиртуващи. Техните жени обикновено са наясно и приемат това като нормално. Дори се бъзикат на тази тема и те самите. Затова такива квалификации са смешни. От друга страна една ревнива жена повече от нужното може да намери флирт дори в приветливия поздрав на мъжа си към касиерката. Тогава не той ще е простака обаче. Въобще...
А за много ревнивите хора не поздрава към касиерката, а факта, че касиерката съществува може да е повод за ревност. Това е друго.
А за собственическото чувство - у мен е силно проявено. Аз обичам или всичко, или нищо. Не съм склонна да давам свободата там, където и аз давам всичко от себе си и очаквам поне същото. Същото и получавам реално, защото и моя мъж не е склонен да имаме отделен личен живот.
ПП А и това със собствеността те товари с отговорности, които са в повече, да дебнеш дали някой няма да ти го открадне, все едно човека, с който си е идиот, някаква вещ, с която други решават какво да се случва.
И ти вярваш, че това описание, както ивсичките ти постове из темата - са напълно ясни за всички? Тоест всяка една жена ще разчете знаците еднакво? Защото заигравката за теб - може да е просто незначително общуване за други например или обратното...
Втората част от поста дори ми е досадно да изчета, то толкова дълги изречения и оплетени мисли, че забравям вече началото...
Собственическото чувство въобще не е страх, нито ревността се поражда само при реален повод. Не мога обаче да споря за чувствата си с човек, решил да излее научената теория през годините в няколко кратки, но тромави изречения, затова не се сърди - излизам от диалога засега
Втората част от поста дори ми е досадно да изчета, то толкова дълги изречения и оплетени мисли, че забравям вече началото...
Собственическото чувство въобще не е страх, нито ревността се поражда само при реален повод. Не мога обаче да споря за чувствата си с човек, решил да излее научената теория през годините в няколко кратки, но тромави изречения, затова не се сърди - излизам от диалога засега
Aз Вилико я разбирам. Моето си е собственическо чувство с всички екстри 
.
Което обаче явно не си личи отначало и не прилича на обикновена ревност. Защото, между другото, и моят мъж в началото правеше разни малки театри за предизвикване на ревност. Сега обаче изобщо не си си помисля, защото знае, че положението става сериозно...
. Което обаче явно не си личи отначало и не прилича на обикновена ревност. Защото, между другото, и моят мъж в началото правеше разни малки театри за предизвикване на ревност. Сега обаче изобщо не си си помисля, защото знае, че положението става сериозно...
А за много ревнивите хора не поздрава към касиерката, а факта, че касиерката съществува може да е повод за ревност.
Точно за такива си мисля през цялото време докато чета темата. Имала съм връзка с един идиот, който ревнуваше от филмови герои - не от актьора, а от образа, който играе
А една друга луда ревнуваше мъжа си от Кичка Бодурова по неясни причини и го следеше.Сериозните поводи (като женските гащи в куфара, които се дадоха за пример) е нормално да предизвикат реакция в партньора и да му стане много неприятно, но ревнивецът няма да реагира като нормален човек. Ще да започне да заплашва със самоубийство или поне да разпитва по гаден и обиден начин и да крещи, което опредлено е ненормална реакция. Ако някой живее дълго с ревнивец, ми се струва, че ще се увреди - непрестанно очаква скандали и внимава какво ще каже, но каквото и да каже, пак се намира повод. Ужасно е, а още по-ужасно е, че ревнивците не смятат, че проблемът всъщност е в тях.
А за много ревнивите хора не поздрава към касиерката, а факта, че касиерката съществува може да е повод за ревност.
Точно за такива си мисля през цялото време докато чета темата. Имала съм връзка с един идиот, който ревнуваше от филмови герои - не от актьора, а от образа, който играе
А една друга луда ревнуваше мъжа си от Кичка Бодурова по неясни причини и го следеше.Сериозните поводи (като женските гащи в куфара, които се дадоха за пример) е нормално да предизвикат реакция в партньора и да му стане много неприятно, но ревнивецът няма да реагира като нормален човек. Ще да започне да заплашва със самоубийство или поне да разпитва по гаден и обиден начин и да крещи, което опредлено е ненормална реакция. Ако някой живее дълго с ревнивец, ми се струва, че ще се увреди - непрестанно очаква скандали и внимава какво ще каже, но каквото и да каже, пак се намира повод. Ужасно е, а още по-ужасно е, че ревнивците не смятат, че проблемът всъщност е в тях.
Е, не знам за другите, но аз определено смятам, че ревността ми, макар и не в такива крайни изрази, си е мой проблем.Най-вече, защото разбрах, че съм от ревнивите, още от първата си сериозна връзка.Т.е., без поводи, без да съм наранявана по такъв начин....просто съм си ревнива.
Да не говорим, че мъжът ми пък изобщо не ми е давал поводи да се съмнявам...ама, ревнувам си.
Повечето пъти гледам да си остава за моя сметка, а той изобщо да не разбира каква мислА ми е минавала през главата.... И ти вярваш, че това описание, както ивсичките ти постове из темата - са напълно ясни за всички? Тоест всяка една жена ще разчете знаците еднакво? Защото заигравката за теб - може да е просто незначително общуване за други например или обратното...
Бояна употреби заявка, не заигравка. Усеща се кое кога какво е. И важното е не коя е разчела постовете и, а коя ще си прочете правилно партньора. Обикновено хората го правят, дори интуитивно.
Бояна, мерси, че пишеш, не искам да бъда конкретна, но да прочета формулирано това, което мислех, ми помогна много.
Така или иначе чувството за собственост при любовните, а и нелюбовните връзки е факт, хората го изпитват. Все същото е като да оградиш едно парче земя и да кажеш "моя е". Но тъй като сме плод на западната култура и философия, и поради влиянието на хуманизма, някак декларираме, че другият е свободен и не може да се изпитва чувство на собственост над човек, но на практика е точно обратното. Малко като скелет в гардероба.
Заявка и заигравка в контекста на темата - каква е разликата точно?
Идеята ми е, че нещата произхождат точно от самата ревност на човек и това как той я възприема и преработва. При едни -определена случка може да е повод за ревност, напълно явен за тях, за други същата случка може да е съвсем незначителна и без никакво звучене за флирт или повод за ревност.
Така че това определение Повод за ревност - е много разтегливо.
Много искрено и точно
Идеята ми е, че нещата произхождат точно от самата ревност на човек и това как той я възприема и преработва. При едни -определена случка може да е повод за ревност, напълно явен за тях, за други същата случка може да е съвсем незначителна и без никакво звучене за флирт или повод за ревност.
Така че това определение Повод за ревност - е много разтегливо.
Така или иначе чувството за собственост при любовните, а и нелюбовните връзки е факт, хората го изпитват. Все същото е като да оградиш едно парче земя и да кажеш "моя е". Но тъй като сме плод на западната култура и философия, и поради влиянието на хуманизма, някак декларираме, че другият е свободен и не може да се изпитва чувство на собственост над човек, но на практика е точно обратното. Малко като скелет в гардероба.
Много искрено и точно
Така или иначе чувството за собственост при любовните, а и нелюбовните връзки е факт, хората го изпитват. Все същото е като да оградиш едно парче земя и да кажеш "моя е". Но тъй като сме плод на западната култура и философия, и поради влиянието на хуманизма, някак декларираме, че другият е свободен и не може да се изпитва чувство на собственост над човек, но на практика е точно обратното. Малко като скелет в гардероба.
Много точно и вярно.
В един момент от развитието на човечеството, ревността просто е била инкриминирана. Сигурно след "Отело" на Шекспир . В днешно време, общественият договор е тя да се смята за злепоставяща изпитващия я (като "комплексар", например ). И докато в началото това е било полезно, защото е ограничавало крайните прояви на ревност (пак справка "Отело"), сега общественият договор "Аз не ревнувам, защото ценя себе си и съм над тези неща" върви вече леко вреден. Защото изисква от хората да изтласкват, потискат и да не влизат в контакт с автентичните си емоции, които, да, включват ревност. Така или иначе чувството за собственост при любовните, а и нелюбовните връзки е факт, хората го изпитват. Все същото е като да оградиш едно парче земя и да кажеш "моя е". Но тъй като сме плод на западната култура и философия, и поради влиянието на хуманизма, някак декларираме, че другият е свободен и не може да се изпитва чувство на собственост над човек, но на практика е точно обратното. Малко като скелет в гардероба.
Много точно и вярно.
В един момент от развитието на човечеството, ревността просто е била инкриминирана. Сигурно след "Отело" на Шекспир . В днешно време, общественият договор е тя да се смята за злепоставяща изпитващия я (като "комплексар", например ). И докато в началото това е било полезно, защото е ограничавало крайните прояви на ревност (пак справка "Отело"), сега общественият договор "Аз не ревнувам, защото ценя себе си и съм над тези неща" върви вече леко вреден. Защото изисква от хората да изтласкват, потискат и да не влизат в контакт с автентичните си емоции, които, да, включват ревност. Та в умерената ревност няма нищо злепоставящо, но и в липсата на такава също. Няма нужда сега да маркираме липсата на ревност като безчувственост или изтласкана огромна ревност.
ПП Благодаря за комплиментите на момичетата по- горе