Ами черта ни е и няма как да се променят така изведнъж хората.
Народопсихология.
Щом се оплакваш, се смята, че просто искаш съчувствие. Искаш да чуеш, че целият свят страда заедно с теб и че даже му е още по-зле. Затова трябват доказателства разбира се. И другата страна започва да ти описва нейните черноти.
Няма да се приеме добре, ако например някой ти заобяснява колко му е гаден животът, ти да започнеш да му се хвалиш как всичко ти е наред, и как всичко ти е цветя и рози и по мед и масло.
Може би го има и онова желание да покажеш колко си препатил и помъдрял, а за да си препатил и помъдрял, най-вероятно е това да е било на базата на нещастия и несправедливости.
Тия щастливите - "те нищо не знаят", приема се, че живеят в щастливо неведение, че са се родили с късмет и дори нямат право да участват в разговора, а да мълчат срамежливо в ъгъла, след като си нямат белег от някоя тежка рана да го покажат.
Аз напоследък малко се затруднявам да общувам с едни хора в обкръжението си, които просто така са устроени, че винаги да се жалват, а реално не ги познавам дотам добре, че изобщо да е удачно да им давам съвет. Все пак от етична гледна точка се очаква да реагирам със съчувствие.
Но наистина не мога да се включа с адекватни утешителни слова и реплики, затова гледам да съм максимално лаконична, че знае ли се какъв мазол ще настъпя.
Народопсихология.
Щом се оплакваш, се смята, че просто искаш съчувствие. Искаш да чуеш, че целият свят страда заедно с теб и че даже му е още по-зле. Затова трябват доказателства разбира се. И другата страна започва да ти описва нейните черноти.
Няма да се приеме добре, ако например някой ти заобяснява колко му е гаден животът, ти да започнеш да му се хвалиш как всичко ти е наред, и как всичко ти е цветя и рози и по мед и масло.
Може би го има и онова желание да покажеш колко си препатил и помъдрял, а за да си препатил и помъдрял, най-вероятно е това да е било на базата на нещастия и несправедливости.
Тия щастливите - "те нищо не знаят", приема се, че живеят в щастливо неведение, че са се родили с късмет и дори нямат право да участват в разговора, а да мълчат срамежливо в ъгъла, след като си нямат белег от някоя тежка рана да го покажат.
Аз напоследък малко се затруднявам да общувам с едни хора в обкръжението си, които просто така са устроени, че винаги да се жалват, а реално не ги познавам дотам добре, че изобщо да е удачно да им давам съвет. Все пак от етична гледна точка се очаква да реагирам със съчувствие.
Но наистина не мога да се включа с адекватни утешителни слова и реплики, затова гледам да съм максимално лаконична, че знае ли се какъв мазол ще настъпя.
))
